Случай 2: Човекът, който отказа да бъде плъх*

*Текстът е написан за преводното издание на Издателска къща „КХ – Критика и Хуманизъм“ и Издателска къща „Стигмати“ на книгата на Зигмунд Фройд „Човекът плъх: Бележки относно един случай на натраплива невроза“ и публикуван през 2010 година като послеслов на Случай 2 от поредица „5-те случая на Зигмунд Фройд“. Оформление на корицата – Яна Левиева.

Човекът, който отказа да бъде плъх

Залцбург, 1908 година.

Покрай дълга маса са насядали четиридесетина души. Това събиране днес се смята за Първи конгрес по психоанализа. Присъстващите тогава не знаят това. В единия край на масата стои Зигмунд Фройд. Той представя случая на Човека плъх. Представянето е започнало в 9 часа. Към 11 часа Фройд предлага да приключат това заседание, като казва, че вероятно всички вече са изморени. Участниците обаче настояват той да продължи. Представянето продължава до 13 часа и е прекъснато пак по настояване на Фройд, иначе вероятно би продължило и по-дълго. Дотогава всички са слушали с необикновено внимание. Какви качества трябва да притежава човек, за да поддържа активното внимание на толкова много хора за толкова дълго време? – се пита по-късно най-известният биограф на Фройд, Ъ. Джоунс.

Пациентът се казвал Ернст Ланцер, някои твърдят, че произхождал от еврейско семейство. Преди това бил офицер, но напуснал армията поради психичните си проблеми. В текста Фройд му дава името Паул.

Има една интересна забележка на Анна Фройд, която казва приблизително, че всички случаи на Фройд, успоредно с назубрените уроци за конверзионната хистерия, натрапливата невроза, детските неврози, параноята и прочее, стават добре известни на всяка поредна генерация психотерапевти. Те стават толкова интимни с професионалистите, че последните започват да ги третират така, като че ли са техни пациенти. Оттук се появява едно желание да разпитват реалната им житейска история, нейното продължение след анализата на Фройд, като същевременно преразглеждат направените интерпретации и тяхната адекватност през призмата на едно вече катамнезно, лонгитудинално изследване. Последното обаче – ще добавим скромно ние – променя, за съжаление, и целия случай. Тази страст или съблазън отдаваме преди всичко на това, че тези истории са предадени от техния автор по един забележителен начин, като материалът е синтезиран и интерпретиран така, че продължава да провокира даже и нашето въображение. Вероятно на това се дължи и изкушението ни да излезем на сцената като участници или да останем като зрители в залата на това, което наричаме психоаналитичен театър, като по този начин впишем и нашите собствени мнения и преживявания, свързани с представената работа. Същевременно ни се струва, че фактът на „неказването“ на всичко, поради конфиденциалността, изтъквана от Фройд, допринася още повече за интригата, която се завързва между описаните текстове и нас, и желанието ни да станем съавтори в тяхното представяне и обяснение. Естествено, това е човешка слабост, подобна на тази, на която се отдаваме, когато някой познат сподели с нас проблеми и ние съвсем безотговорно и безсмислено се опитваме да му дадем съвет, вместо тихо да го изслушаме и да се опитаме да разберем за какво става дума.

И все пак при този текст ни се струва, че авторът не ни казва всичко и защото щади аудиторията, тъй като се досеща, че то ще бъде твърде много, а защо не и твърде непосилно, за нея.

ПРЕДИСТОРИЯ

Фройд е на малко повече от 50 години. Това е някъде между 1900 и 1908 година. Книгата му Тълкуване на сънищата е почти забравена. Според някои съвременни изследователи тя се полага от публичното и научно мнение някъде между съновниците и астрологичните ръководства, според други това е прекалено крайна оценка, и пак според тях – идеите му се приемат възторжено от неговите ученици, както и от хората, работещи в полето на изкуствата, философията и литературата[1]. Интересното е, че Фройд не отдава толкова голямо значение на това, а е втренчен повече в оценките, идващи от света на научните, и най-вече на медицинските, среди. Последните обаче са твърде критични или резервирани. Той продължава да пише и в този период излизат Психопатология на всекидневния живот, Остроумието и връзката му с несъзнаваното и най вече Три студии върху теорията на сексуалността. Тази книга биографът и ученик на Фройд, (също) Ернст (но) Джоунс, определя като втората по важност в неговото творчество. Ние ще приемем това и в потвърждение ще цитираме един психоаналитик, живял хронологично по-близо до нас – Доналд Мелцер, който казва, че в тази книга Фройд провъзгласява вездесъщността и следователно същностната нормалност на сексуалните феномени, които са мощна сила в детските умове[2]. Огромните промени в нашата култура ни пречат да усетим цялата значимост на това откритие в онези години, което е променило възгледите на хората във всеки клон на хуманността – правото, морала, религията, отглеждането и възпитанието на децата, образованието и изкуството. Сега е трудно да си представим значението на приемането на тази книга. Според френските психоаналитици тя все пак получила своето признание, наравно с другите научни съчинения от онова време. Фройд обаче с право смятал, че прави революция в човешкото съзнание и тя не е оценена. Биографията, която Джоунс е написал, от своя страна говори за изолация, пренебрегване и премълчаване на това, което тогава е извършвал Фройд.

Практически бащата на психоанализата казва, че сексуалните занимания и действия, присъщи на най-ранното детство, достигат своя връх между две- и петгодишна възраст, което е и периодът на разгара на Едиповия конфликт. Тази сексуалност е първоначално „полиморфна“ или, по-точно казано, „перверзна“, като постепенно се съсредоточава в гениталиите. Постепенно драмата затихва, като сексуалността преминава в така наречения „латентен период“, последван в пубертета от взрив, който съучаства в съзряването на органите за възпроизвеждане. На едно място Фройд буквално казва, че сексуалният инстинкт при децата се пренебрегва, а неговите прояви се считат за „нередовности“. Според него децата внасят зародиша на сексуалната активност още при появяването си на този свят, като се наслаждават на сексуалното си удовлетворение при получаване на млякото от гърдата, и след това търсят да повторят този опит за наслаждение чрез смучене на пръстите си. Сексуалността продължава да се развива и в латентния период, като произвежда един запас от енергия, който се използва до голяма степен за несексуални цели, главно за привнасяне на сексуални компоненти към социалните чувства, от една страна, а от друга, по-късно, за изграждане на пълноценни бариери срещу сексуалността (изтласкване, формиране на реакция).

Опитваме се да разберем човека, предизвикал в онези години подобен скандал. Казват, че имал по-малко пациенти от Виена и повече от Централна и Източна Европа, Русия, може би Германия и Англия. Те постепенно започнали да се увеличават. Вероятно това е добре за живота на лекаря, но не е добре за неговата научна продуктивност. Когато има повече пациенти, Фройд пише по-малко книги, и обратно. Същевременно терапевтичната работа създава повече възможности за развитието на теория, която да изхожда от клиничната практика.

[…]

Пълния текст четете в хартиеното издание.

[1] Рудинеско, Е., М. Плон, Речник на психоанализата, изд. ЛИК, С., 2000.
[2] Meltzer, D., Sexual Status of Mind, Clunie Press, Perthshire, Scotland, 1990.