Случай 3: Какво научи Зигмунд Фройд от Малкия Ханс?*

*Текстът е написан за преводното издание на Издателска къща „КХ – Критика и Хуманизъм“ и Издателска къща „Стигмати“ на книгата на Зигмунд Фройд „Малкият Ханс: Анализа на фобията на едно петгодишно момче“ и публикуван през 2011 година като послеслов на Случай 3 от поредица „5-те случая на Зигмунд Фройд“. Оформление на корицата – Яна Левиева.

„… Не си спомням нищо от това, което сте написали. Отидох специално в Гмунден и като че ли нещо изплува за някакъв кон, но не помня…” Приблизително нещо такова чул Фройд при посещението на Херберт Граф, през 1922 г., който вече бил известен в целия свят като Малкият Ханс. Малко като че ли разочарован, Фройд пише, че вероятно самата анализа и сюжетът на неврозата са били забравени. Това се случва, продължава той, със сънищата, които ни се струва, че помним, когато се събудим през нощта, но ако не ги запишем веднага и отново заспим, на сутринта не помним вече почти нищо.

За професионалния интерес това е „по-малката грижа”. По-скоро ние ще се опитаме да обсъдим с какво Малкият Ханс допринася за по-доброто разбиране на терапевтичната практика и теория. Защото това е една необикновена работа с пациент. Още когато случаят бил публикуван, някои са говорели за бедното и нещастно момче, което било подложено на толкова изпитания, за да задоволи научните амбиции на д-р Фройд; други все още изтъкват много грешки или най-малкото – недоглеждания. Ние обаче оставаме на мнението, че този текст е важен не само за развитието на психотерапевтичната практика, но и защото отваря вратите за „детската” психоанализа. Същевременно, докато го четем, в него изникват множество очарователни и изненадващи ни неща, които напомнят за най-интимните и вълнуващи лични преживявания от детството на всеки от нас.

Необичайното започва със самата рамка, в която е положен терапевтичният процес. Практически психоанализата се извършва от бащата на Ханс. В класическата рамка на психотерапията Фройд вижда пациента само веднъж. От друга страна, той познава детето може би още от самото му раждане. Всъщност може спокойно да се каже, че Фройд супервизира бащата в неговата психоаналитична работа. Друг важен момент е, че тук разполагаме за пръв път с директно наблюдение върху живота на детето и изграждането на психичните структури. Дотогава, колкото и много да е казала психоанализата за формирането на характера, за сексуалността и неврозите в детството, тя не се е основавала на директни наблюдения върху децата и тяхното развитие. Практически психоаналитичната теория се е изграждала, основавайки се на клиничния опит с анализата на възрастни пациенти. Записките на Фройд по случая Малкият Ханс фактически са следствие на първата реална детска психоанализа. Според някои изложението на Фройд отваря един уникален прозорец, през който наблюденията върху децата се превръщат в потвърждение на психоаналитичната теория и психоаналитичните хипотези, които практически предхождат самата практика на директно изследване на живота на детето. Фактът, че анализата на Малкия Ханс се прави чрез посредничеството на бащата на пациента, е допълнителен завой в самото изследване, който обаче допринася за това, да разберем повече за самата психоанализа, а и за самите герои на това повествование[1].

Случаят е в известен смисъл приложение към книгата на Фройд от 1905 г. Три студии върху теорията за сексуалността. В него Фройд потвърждава същностната очевидност на сексуалния живот на децата, за който дава по-добро разбиране и обяснение. Същевременно се разширяват идеите за основните елементи на психоаналитичната теория като Едиповия комплекс, кастрационните страхове, амбивалентността, изследванията на децата на собствената им сексуалност, инфантилните неврози, тревожността и други. Освен това в този случай ние сме поставени в ролята на зрители на една сцена, на която се изследва едно широко разпространено явление, което е част както от невротичния спектър, така и от ежедневието на хората – фобиите. И още нещо, но може би и най-вълнуващото: отново виждаме д-р Зигмунд Фройд в тази роля, която най-много ни интересува, и по-конкретно – в ролята на участник в терапевтичния процес, като терапевт.

За да обозначим това изследване, използваме думата „директно“, защото тя в случая рязко контрастира с тази реконструираща работа и изводи, които са неизбежни при лечението на възрастни пациенти, и особено когато те се свързват с теориите за тяхното детско развитие. Същевременно ще добавим, че както в този случай, така и впоследствие в детската психоанализа, разполагаме с директни наблюдения, но тяхното описание по никакъв начин не ни се струва сурово, технически умъртвено и стерилно. Според нас за това допринасят изразените предварително от Фройд теоретични предпоставки, посредством които се сътворяват и живите, изключително човечно „отиграни“ и ефективни интерпретации, които ни очароват и в Малкият Ханс. (В този смисъл можем спокойно да кажем, че в психотерапията ефективността в повечето случаи е същностно свързана с една индиректност, която трябва да е истинна и същевременно естетическа, естествено, като в никакъв случай не омаловажаваме директното наблюдение.)

Още в Трите студии… Фройд казва, че „… само лекар, който практикува психоанализа, може да има достъп до тази сфера на знанието или възможност за формиране на здрав смисъл, който да не е повлиян от неговите собствени пристрастия и предразсъдъци. Ако човечеството беше способно да се учи само от директните си наблюдения върху децата, тези три студии щяха да останат ненаписани“.

Със сигурност Фройд е прав. Самият той не е първият, който е забелязал, че децата си смучат палеца, но именно неговата концепция за сексуалния инстинкт му дава възможност да твърди, че тази детска активност е ранна проява на този инстинкт. Същевременно той казва, че директните наблюдения са необходими и говори за някои трудности на психоанализата, която достига до своите заключения и до фактите посредством дълги заобикаляния.

ПО СЛЕДИТЕ НА ЗАБОЛЯВАНЕТО

Херберт Граф, или Малкият Ханс, е роден през април 1903 година в семейството на Макс Граф, който бил известен музиковед. Майката била пациентка на Фройд, преди да се омъжи. И двамата били последователи на Фройд, като бащата вземал дейно участие в ежеседмичните обсъждания на Виенския психоаналитичен кръг. Трябва да се каже, че на тези събирания случаят е бил няколкократно обсъждан. Сега знаем, че Херберт Граф прави блестяща кариера на оперен режисьор и доживява да седемдесетгодишна възраст. Родителите му се развеждат няколко години след публикуването на случая. В самото описание на едно място Фройд отбелязва „вродената музикална дарба на детето“. Фройд бил приятел на семейството и на един от рождените дни на момчето, преди заболяването, му подарява играчка, както вече вероятно сте се досетили – детско конче. Родителите започват да изпращат на Фройд своите наблюдения през 1906 година, тъй като по това време, а и преди това, Фройд молел свои ученици и познати да му изпращат записки, отразяващи живота на децата им, може би домогвайки се до факти, свързани със свидетелства за „първичната сцена” и нейното преживяване от децата.

През 1906 година родителите на Ханс започват да изпращат своите записки, в които отбелязват неговите интереси към различни „пиш”.

Когато Ханс е на три години и половина, е моментът на първото посещение в Гмунден. Неговата сестра се ражда през октомври същата година и това горе-долу е и времето, когато майка му отправя своята кастрационна заплаха.

Първият споделен сън, че той се е върнал в Гмунден с Мариедл, е, когато Ханс е на три години и девет месеца, а малко по-късно, когато Ханс е на четири, семейството се премества в ново жилище.

През лятото на 1907 година, когато Ханс, на четири години и три месеца, докъм четири години и половина, и е отново в Гмунден, на сцената излиза епизодът с хапещия кон.

Към четвъртата му година и половина е първото съобщение за изопачения сън (за това, че го карат да прави пиш, в който всъщност се изопачават и изтласкват неговите по-ранни удоволствени ексхибиционистки прояви).

През януари 1908 година, когато Ханс е на четири години и девет месеца, се случва епизодът с падащия кон и се разгръща и неговата фобия.

Към май 1908 година, когато Ханс е на пет години, анализата му отива към края си.

Проблемите на Ханс започват като нефокусирана тревожност и постепенно кристализират като една специфична фобия. Последната включва страх от хапещи коне, строполясващи се коне, коне, влизащи в стаята. Фокусира се на специфични типове коне, разширява се към други големи животни, тежки фургони и каруци.

Това, което маркира фобията, е ирационалността на страха и свръхмерната му интензивност. Тя е дефинирана в психиатрията като екстремен страх от определен обект (например животно) или определена ситуация (например излизане от вкъщи). Този, който страда от фобии, преживява тревожност при среща с обекта или при определена ситуация и развива множество предпазващи стратегии, за да не се случи това. Разликата между фобия и тревожност е в безобектния характер на тревожността и прикачеността на страха при фобията към някакъв обект. Тук е много важно да изтъкнем, че началото е свързано с тревожност, която преминава във фобия, която практически е защитна формация, подпомагаща избягването на непоносимостта към „безобектността“ на тревожността. Страхът на Малкия Ханс от конете е ирационален поне в два пункта. Единият е свързан с въпроса защо той се бои от падналия кон. (Каква всъщност е опасността за Ханс?) Другият пункт е несъразмерността на реакцията. Ако човек се плаши да не бъде ухапан от кучета, това е естествено, но не е естествено поради това изобщо да не излиза от дома си. Това е и фобията.

КАПРИЗИТЕ НА ТРЕВОЖНОСТТА НА МАЛКИЯТ ХАНС

Ако проследим динамиката на тревожността при Фройд по това време, трябва да се вгледаме в Трите студии… Това е едно тежко за четене съчинение, изпълнено с много допълнително вписани от автора през годините текстове и забележки. Това може и да бъде причина за трудното му изучаване. Във всеки случай, като че ли Фройд, искайки да популяризира теорията за сексуалността, използва до известна степен случая Малкият Ханс като илюстрация. Преди това подобно нещо става и с Тълкуване на сънищата и със случая на Дора… Естествено, клиницистът в него преодолява тези ограничения, поставени от теоретичното му Аз, може би и без самия Фройд да осъзнава това.

И така, Фройд постулира, че тревожността е трансформиране на сексуалната възбуда, генерирана при Малкия Ханс от неговата връзка с майка му, и след това прикачена за конете, които олицетворяват баща му, от чието наказание Ханс се страхува. Естествено, в основата на този процес стои изтласкването на либидиналните импулси към майката. Това е най-незадоволителната част от интерпретацията на Фройд, може би и за самия него петнадесет години по-късно, когато променя част от своите възгледи относно тревожността[2].

Практически проблемът за сексуалността е основното, което преминава през цялата Фройдианска теория и практика. За него се казва, че е най-известен с революционните си възгледи за сексуалността. Ние се присъединяваме към тези, които смятат, че ще бъде по-вярно, ако погледнем на тези възгледи просто като на реални открития. Съвсем ясно е, че Ханс изпитва силна привързаност към майка си, особено след раждането на сестра му Хана и завръщането на семейството от Гмунден, където е имало много деца, с които си е играел. Ханс регресира към по-ранни начини на задоволяване, демонстрира нужда от грижи и проявява ревност към вниманието, което се оказва на новодошлото бебе. Очевидността на привързаността на Ханс към майка му е впечатляваща, но същевременно трудно могат да се открият следите от изтласкването на тези чувства. Той успява още в самото начало да потисне екскременталния си ексхибиционизъм, както и мастурбацията си, но е открит в изразяването на желанията си към майка си. Иска да се „сговаря“ с нея, когато е тревожен. Изпитва силно безпокойство при тревожния сън, че тя си е отишла, и поне на два пъти се опитва да я съблазни да си поиграе с пениса му. Естествено, има едно повтарящо се и основно желание – да спи с нея. (Тук, когато казваме, че детето иска да спи с майката, като основен елемент на Едиповите желания, нямаме предвид, а и Фройд не е имал предвид, „проникване”. Това всъщност е лаическото разбиране на Едиповите желания. Малкият Ханс всъщност ни учи, че детските сексуални желания и фантазии са съобразени от децата със собственото им ниво на телесно функциониране. Това е идеята и на Фройд.) Интересно е, че повишените желания към майка му и повишаващата се тревожност вървят паралелно, като правят трудно за вярване твърдението, че тревожността е трансформиран продукт на изтласканите чувства. Фройд се аргументира, че копнежът на Ханс за майката е „патологична тревожност”, тъй като не се задоволява от присъствието на обекта и следователно трябва да включва изтласкано копнеене. Ханс иска повече, отколкото сам допуска съзнателно, когато иска да я „придума”, и т.н. Тук само ще споменем Лакан, който променя през годините мнението си за тревожността и смята, че тя се явява там, където се търси не самото удоволствие, а това, което за него е „наслаждението”. Във всеки случай, първоначално Фройд споделя една чисто химическа теория за преминаването на една субстанция в друга, тоест за преминаването на либидото в тревожност. Последното е свързано с теорията на Фройд за „актуалните неврози”, при които ударението се поставя върху текущите вредни сексуални практики, а не върху символичните трансформации на минали събития, които са и тяхната причина. По този начин „коитус интеруптус“ ще доведе до безпокойство, а мастурбирането – до неврастения. Впоследствие Фройд се отказва, поне що се отнася до фобиите, от това, че изтласкването води до тревожност, и напротив, приема идеята, че тревожността води до изтласкване. В случая тревогата от кастрацията при Ханс води до изтласкване. Последното е издържано в духа на по-късната структурна теория на Фройд, че тревожността на Аза води до изтласкване при фобиите и има по-голямо значение от трансформациите на либидото. Практически при първото на сцената излизат желанията и идеите на индивида, а при второто ставаме свидетели на една хидравлична теория, при която играят роля „затлачванията” на инстинктите, които се трансформират в тревожност, като по някакъв начин, заедно с изтласканите спомени, се превръщат и в симптоми.

ЗА РОЛЯТА НА БАЩАТА

Една от основните сюжетни линии в историята е, че на коня е придаден вътрешен смисъл. Страхът от коня е страх от бащата. Ако искаме да сме по-конкретни, страхът да не бъда ухапан замества страха да не бъда атакуван от баща ми, докато страхът от падането на коня символизира страха за баща ми. Ако осветим желанието на Ханс във връзка с последното, този страх е и моето желание баща ми да умре. Следователно по-дълбокият страх от ухапването е страхът, че баща ми ще ме накаже за демоничните ми желания. Всичко това е споделено, директно или не толкова, от Ханс и отразено в записките на бащата. Именно тези опасения са и причината кастрационният страх да бъде разглеждан като главния фактор, или по-скоро принуда, за изтласкването, а конят символизира един изместен обект и всъщност е заместител на бащината фигура. Тук можем само да вметнем, че според Лакан фундаменталната характеристика на фобийния обект (коня) не представлява само един персонаж, а различни хора подред, което се предпоставя от различните характеристики на конете, за което стана дума по-горе.

Тук ще се спрем на това, че страхът от коня може и да е страхът от майката, която е актуалният агент на кастрационната заплаха. Тя е тази, която заплашва да изостави невъзпитания Ханс, очевидно често го плаши с бой, а и той се опасява, че тя може да го остави да се удави в банята… Същевременно единствено за нея се казва, че може би има „пиш”, голям като на коня, и Ханс иска да я удря, както удрят конете. Тя е участник в едно предчувствие за садистичен сексуален акт, забранен и насилствен, и извършван също и от бащата. В един момент Ханс си спомня, че сестра му Хана е шибала конете, докато е бил вътре в майката, а същевременно майката е и смачканият жираф в неговата знаменита фантазия – същото животно, от което Ханс се страхува в зоологическата градина и което Фройд свързва със страха от конете. В по-късни разсъждения[3] Фройд развива по този повод идеите си за Едиповия комплекс, изследвайки амбивалентността на момчетата както към майката, така и към бащата. Емоциите в тези сцени са твърде еднозначни. Има любов към майката и желание да се освободиш от бащата. За желанието да се освободиш от бащата има достатъчно факти – фантазията с жирафите, желанието да остане сам в леглото с майка си, момчето, което кърви и напомня на Ханс за баща му, и други. И тук Фройд подема една интерпретация, направена от бащата, и потвърждава, че Ханс мисли за баща си при вида на падащия кон. В един момент е описано как Ханс удря и блъска баща си и след това се „погрижва“ за него, играе на конче и хапе баща си и това като че ли ни дава основание да мислим, че тези инциденти са картините на амбивалентността. Ако тези емоции съществуват, защо те трябва да бъдат изместени върху друг обект? Отговорът е, че необходимостта от изместване идва от това, че каквито и да са враждебните чувства на детето към баща му, то също и се нуждае от неговата любов и грижа и се страхува, че може да изгуби тази любов. С амбивалентността си Ханс може да се справи или с „изместване“, или с „формиране на реакция”. Практически импулсите и към бащата – враждебните, и към майката – нежните, са поне частично осуетени. Когато се намираш в този хаос от смесени чувства, изместването като че ли дава изход от ситуацията. По-лесно е да избегнеш конете на улицата, отколкото баща си, а освен това – той все пак е добре да си остане вкъщи.

И все пак, защо бедните коне? В случая има достатъчно основания – бащата играе на конче с Ханс, същото прави и едно от момичетата, а и Фройд му е подарил конче за третия рожден ден. Освен това животните и хората са близки като образи в съзнанието на детето.

И не на последно място тази вълнуваща, по-скоро психодраматична, отколкото психоаналитична сцена, в която като във филм водещият – Фройд – забелязва приликата между бащата, с неговите мустаци и очила, и коня и казва: „Но когато ги видях двамата седнали пред мен… си обясних смисъла на още нещо… попитах дали баща му носи очила и… дали има черно около устата си (брада).” Именно тогава и Фройд по вълнуващ начин дава своята интерпретация на пациента, като му казва, че знаел, още преди Ханс да се роди, че той ще обича майка си и ще си мисли, че баща му се сърди заради това, и т.н., и т.н. И точно след това Ханс пита баща си дали Професорът не говори с дядо Господ и затова знае всичко предварително. Тук ние само ще се запитаме дали началото на излекуването (защото според нас терапията започва да действа от този момент при пациента) идва от предварително подготвена интерпретация, съобразена с теорията, или от тънката наблюдателност и чувствителност на Фройд, който забелязва и говори на Ханс за приликата в образите на баща му и коня.

„ДАЛИ МОЯТА МАЙКА Е МАЙКА И НА СЕСТРА МИ ХАНА?“

Фройд обяснява, че страхът на Ханс от падащите коне е всъщност страх, че майка му ще има друго дете. Той, падащият кон, не е само неговият умиращ баща, но и майка му при раждането на сестра му Хана. Емоциите и представите в тази връзка са достатъчно очевидни. Ханс не желае сестра си и я мрази, даже вдига температура при нейното раждане. Споменава, че няма да е лошо, ако тя падне от балкона или се удави в банята.

От друга страна, Малкият Ханс прави едно уравняване между бременността на майката и тяло, натоварено с фекалии. Фройд вметва, че всички фургони за мебели, тежко натоварени каруци, както и кутията на щъркела интересуват Ханс само като символизиращи представи на бременността. Връзката между страховете и скрития смисъл е многопластова. Нещо любопитно – като мост би могла да бъде думата, използвана на немски за раждане, niederkomme, която също се употребява и за нещо, „което слиза надолу” (тук ще разположим и падащия кон). По-интересен е обаче фактът, че неврозата на Ханс преминава през неговите „любопитства”, свързани с раждането на децата, бебетата, и се свързва с екскременталния комплекс. Екскременталната тема нахлува доста неочаквано, но масивно. Падналите коне вдигат врява с краката си, както когато Ханс не иска да отиде в тоалетната, и се сравняват с шума от падащото „ако” в гърнето, както и с „врявата“, която вдига Хана. Тази врява може да се сравни и с риенето на краката на правещите секс родители в „първичната сцена“. Ханс практически създава едно уравнение – тяло с фекалии е равно на тяло, съдържащо бебе в себе си. Има връзка между тежко натоварените коли, които преминават през портите, и изхождането по голяма нужда. Ханс уравнява каруците, фургоните и кутиите на щъркелите, дефекирането и раждането, и падането на конете, а и не трябва да забравяме и кървящия Фрицл, ударил се в камък, докато препускал като конче, и, естествено, кръвта при раждането на Хана. Всичко това кореспондира със сюжети, които наричаме инфантилни теории на децата за раждането им. Тук можем да отбележим, че Ханс самостоятелно достига до теориите си за „акото” и ги свързва с „врявата, вдигана с краката“. Именно това е един от доводите, с които Фройд отговаря на обвиненията към психоанализата, а и към всяка сериозна психотерапия, че разчита на внушения, правени от лечителя, а не от сериозно изследване и неутрално тълкуване на материала.

ЗА ДЕТСКИТЕ СЕКСУАЛНИ ТЕОРИИ

Още в самото начало на случая разбираме от записките на бащата на Детето, че Малкият Ханс е силно заинтригуван от различните „пиш”, като ги привижда при всички живи същества, включително и при майка си, и при сестра си. На много места Фройд отбелязва интересите, а и проблемите, които възникват при децата, свързани с техните опити да разберат разликата между половете и произхода на децата, и по-специално ролята на бащата в този сюжет. Той описва и аналните теории на децата за раждането, и садистичните им теории, свързани със зачеването, при които представата е, че мъжът атакува или бие жената. Фройд пише и за любопитни фантазии за брачния ритуал, като според детските изследвания те могат да бъдат свързани с взаимно уриниране между партньорите, показване един на друг на задните си части и т.н. Всички представи на децата за сексуалността на възрастните са въз основа на инфантилната сексуалност, тоест те са свързани с дейността на тяхното собствено тяло, както е при аналните теории за раждането, свързани с аналния еротизъм, за което Фройд споменава и в Малкият Ханс.

Каква е картината при малките момичета обаче? Важен ли е клиторът им за тях и има ли същото значение, както пенисът при Малкия Ханс? По-късно Фройд ще предположи, че кастрационният страх при жените действа по съвсем различен начин. Същевременно ние ще се запитаме как децата разбират природата на фалоса в преполагаемата „универсална“ фалическа фаза. Даже и при Малкия Ханс прилагането на теорията за фалическия монизъм не е безспорна. Според някои автори неговите „символични фантазии за сексуалния акт“ също могат да се прочетат като предчувствие, а защо не и като признаване, поне на някакво ниво, за съществуването и на вагината[4]. Тук все пак можем и да попитаме каква е важността на вагината за малките момичета, а и за осъзнаването на всички деца на половата разлика между техните родители.

Доколко детските сексуални теории са универсални? Ако останем само с информацията на Малкия Ханс, ще видим, че при него те са изградени въз основа на много подмени на истината. Майката твърди, че има „пиш” (като действително не знаем какъв смисъл влага в това). Бащата подхранва сина си с теории за щъркели, носещи бебетата. Да не говорим, че майката открито го заплашва с отрязване на пишката, ако той продължава да си играе с нея. Според нас е ясно, че детските сексуални теории зависят до голяма степен и от контекста, в който се създават, и от индивидуалните преживявания, особено във връзка с отношенията със значимите фигури в семейството.

КАКВО ОЩЕ БИ МОГЛО ДА СЕ ЧУЕ ОТ „ДЕТСКАТА СТАЯ“?

В писмо до приятеля си Флийс, написано няколко години преди работата с Малкия Ханс, Фройд се пита защо не влиза по-често в детската стая и не е по-често в живота на децата си. Оправдава се, че трябва твърде много да работи и освен това, че неговите „изследвания“, които биха се случили в тази стая, не биха били разбрани и подкрепени от жените, които властват там.

Сега да си представим, че записките на бащата на Ханс са практически именно тези гласове от детската стая. Макс Граф е твърд последовател на Фройд и понякога на самия Фройд се налага да възпира психоаналитичния ентусиазъм на бащата, за да не допусне именно някакъв вид сугестия или предварителни интерпретации, свързани повече с теоретичните постулати и твърде отдалечени от фактическия материал[5]. Същевременно някои нюанси остават нетълкувани по-скоро поради това, че психоанализата все още не е натрупала достатъчно опит в работата с деца.

Тук може би и трябва да добавим, че до четиригодишната възраст на пациента практически детска стая няма и Ханс прекарва голяма част от времето в спалнята на родителите, включително и половин година след раждането на сестра му. Случката с раждането, когато той е принуден да прекара нощта в другата стая, докато майка му ражда, и връщането му на сутринта, когато вижда кръвта в легените, му прави силно впечатление.

От друга страна, след раждането на Хана сексуалният живот на Малкия Ханс разцъфва с пълна сила и неговите асоциации с другите деца се оцветяват, като той ги нарича „моите деца“. Тук може би по-скоро е налице идентификация с майката и нежност, а не начин да се компенсира нейното внимание. Във връзка с това някои критикуват Фройд, че се поддава на една тенденция да пренебрегва значението на момчешката фемининност в полза на ролята на мъжкия кастрационен комплекс във формирането на Едиповия конфликт[6]. Последното може да бъде отнесено към теоретичните предразсъдъци на Фройд или на това, че той не диференцира хомосексуалността от женствеността при мъжете. Въпреки това той описва накратко хомосексуалните нюанси при Ханс във връзка с привързаността му към бащата, като е изключително предпазлив, пазейки пациента, а може би и себе си, от предразсъдъците на обществото през това време, в което се налага мнението, че при „хомосексуалната тревожност“ става дума за дегенеративни тенденции.

Трябва да се има предвид, че по това време Фройд е твърдо убеден, че децата, независимо дали са момчета или момичета, възприемат женските гениталии като резултат от осакатяване. Потвърждение за това Фройд вижда в отношението на Ханс към гениталиите на Хана. За други обаче, като Доналд Мелцер, по-убедителен е теоретичният възглед, конструиран от Малкия Ханс: че да се появиш на този свят е опасно и кърваво нещо. То е съпроводено с охкането на майката и кървавите води. Това се потвърждава и в онези части от материала, в които се говори за съня с водопроводчика, който маха една тръба и слага свредел в корема на Ханс, което е фантазия за оплождането и което се свързва и с другите фантазии, в които участва и баща му – минаването под въжето, когато се влиза в забраненото пространство, и счупването на стъклото във влака. Най-накрая, това се вижда и в играта на Ханс с куклата, в която той слага ножчето на майка си и откъсва краката, за да го извади отдолу. Така той илюстрира фантазиите си, че нещо влиза в майка му по болезнен начин и излиза от нея по също такъв болезнен начин и с кървене. От друга страна, Фройд има ясна идея, че садистичната концепция на Ханс за раждането на детето има своята роля в сексуалните му чувства към майка му, изразени в желанието да я удря, както каруцарите бият конете.

Практически динамиката на тълкуването на неврозата и самата терапия, което е и най-забележителната страна на текста, могат да се разчетат и в следната последователност. Началото е страх, че ще бъде ухапан от кон; после се продължава в материала за дефекацията („ако-материала“), след това преминава през садистичните елементи и отива при щъркелите и появата на Хана. Следва преминаване към отношенията между Ханс и Хана, преди тя да е родена, и косвено, и преди неговото раждане, когато са живели в кутията на щъркела. Тук за нас е малко разочароващо, когато сблъсъкът на Ханс с бащата се тълкува като отмъщение на малкия пациент, че истината е скрита от него и му се предлага фалшивата версия за щъркела.

Тук Фройд пропуска предположението, че кутията вероятно е фантазия за майчината утроба, но и по-сериозния факт, който практически разкрива най-сериозния проблем за Ханс, а защо не и за всички човешки същества. Това е проблемът за живота преди зачеването му. Това е трудността ни, докато сме деца, а може би и по-късно, да приемем болката на това, че има време преди нас, в което ние изобщо не сме съществували. При децата обаче, а и при някои възрастни, властват фантазиите, че винаги са съществували в техните майки, а техните майки са съществували в техните майки, а техните майки – в техните, и така, както в руските матрьошки – назад към началото на самото време. Последното се екстраполира и към бъдещето. Нещо от рода на „ние сме вечни…”. Детето има в себе си деца и те в себе си – други деца, и те – други, и така до безкрай. Този аспект на детския интерес за „вътре”, както и за онова „вътре“ на майката, не е привлякло интереса на Фройд. Това е критиката на теоретиците на обектните отношения като Мелцер. Тази критика е доброжелателна и изпълнена с респект. Практически това е проблемът за женствените компоненти в болестта на Ханс. За тях обаче Фройд споменава, макар и твърде неохотно. Това са тези компоненти, които идват от конкурентността и завистта към майката и нейната съзидателна основа да ражда деца, да бъде жената на бащата и да получава неговия пенис. Вероятно именно тези представи се изразяват от Малкия Ханс чрез акта с куклата и ножчето или чрез съня с водопроводчика.

ТЕОРИЯ И ПРЕДЧУВСТВИЯ

През 1905 г. излиза книгата на Фройд Три студии върху теорията на сексуалността. Както споменахме по-горе, според някои това е трудно четяща се книга, защото в годините Фройд прибавя много бележки и нови идеи. През 1909 г. случаят Малкият Ханс като че ли е замислен като работа, която трябва да потвърди теорията. И все пак в този текст могат да се доловят и предчувствията, които впоследствие други превръщат в ново развитие на теорията. Едно от тези предчувствия е детската психоанализа, други са идеите за детското развитие и психичните структури, решаването на Едиповия конфликт, нарцисизма и др.

Според Мелцер първоначалните предчувствия на Фройд са, че детерминантите на сексуалното поведение се разделят на три категории – източник на сексуални импулси, цел и обект. Под източник спокойно можем да мислим за инстинкт. Телесният орган развива напрежение, което изисква облекчение, и тези напрежения се скупчват около това, което Фройд нарича ерогенни зони. През 1915 г. Фройд разширява тази концепция, като счита, че всичко на повърхността на тялото може да се счита за способно на ерогенност, но все пак си остава идеята, че основните ерогенни зони са устата, анусът и гениталиите[7]. Към това обаче могат да се добавят и някои други функции или тенденции, които той нарича компонентни инстинкти. Това са садизмът, ексхибиционизмът, воайорството и мазохизмът. Те не са физиологично „внедрени”, а се появяват на сцената само ако са призовани от случвания в живота на детето или чрез съблазняване, или чрез даване на пример и съответно подражание. Дотук сексуалният инстинкт е телесна функция, която няма смисъл. Последният идва по-късно, при изграждането на връзката с обектите. Облекчението е също така безсмислено и автоеротично до някакъв период от време, когато се появява търсенето на обект. Това търсене на обект започва от третата година, когато гениталната зона налага примата си над сексуалния живот. Оттук обаче се подразбира, че по-ранните периоди, които са свързани с орални стремежи и анални напрежения, са по дефиниция автоеротични, безсмислени и не предоставят спомени, тъй като и не ги съдържат. Те не са подложени на забрана във връзка с някакъв конфликт, както не са подложени и на изтласкване, и по такъв начин не стават източник нито на тревожност, нито на формиране на симптоми. Според Фройд чак с изгряването на доминирането на гениталиите и на търсенето на обект, с оглед ограничаване на възникващото генитално напрежение, се развива и Едиповият комплекс. Той, от своя страна, поставя детето в конфликт във връзка с гениталните му стремежи. Конфликтът произвежда забрани и те функционират като бентове, които заприщват потока на либидото, и когато той се напълни, прелива към „колатералните“ канали на предгениталните импулси, свързани с оралността, аналността и компонентните инстинкти. Следователно в тези по-ранни години Фройд смята, че сексуалността на детето, и по-специално оралната и аналната, са отделени от общия резервоар на инстинктите, служещ за себеопазването. Те приемат самостоятелна организираност чак на третата година, когато се оформя обектното търсене и Едиповите конфликти, предизвикани от това.

Това е един хидростатичен модел и не е толкова теория, колкото начин на мислене, който е присъщ на епохата, в която живее Фройд. Отново може би е необходимо да се подчертае, че чак когато търсенето на обекта и проблемите на отношенията с него излизат на сцената, сексуалността като активност придобива смисъл и едва тогава започва да се развива и да се подчинява на фантазирането, което и превръща този процес в психичен.

Тук трябва да добавим и това, че в сферата на сексуалността той остава верен на своето време, като смята, че активното е мъжкото, а пасивното – женското. Тази позиция е интригуващо несъвместима с оралността например, която той не смята за същностно пасивна. Тази несъвместимост също има известна връзка с отношението, което момичетата развиват към своето тяло, като според него те знаят „нищо“ за вагината си и „нещо” за клитора си и ануса, което ни звучи някак мистериозно, особено в наше време. Неговото мнение е, че момичетата страдат от чувство на слабост и малоценност във връзка с гениталиите си и имат едно вкоренено чувство за вина, че техният дребен клитор – пенис, е всъщност наказание за някакъв грях и престъпление. Оттук идва и завистта към пениса, която той представя като най-естествен феномен. Същевременно завистта към жената от страна на мъжа не се формулира, тъй като съществуването на женския орган и неговите функции поради „несъществуването си“ не играят никаква роля в развитието и преживяванията на децата.

Във връзка с това Фройд обаче има и предчувствия и по-късно отчита, че сексуалното развитие на жената среща специфични затруднения, свързани с първичната сила на привързаността към майката и трудността, която произлиза от това при обръщането към бащата във фазата на Едиповия комплекс. Всичко това дава основание на някои автори да говорят, че при Малкия Ханс Фройд не използва достатъчно богатия клиничен материал, но трябва да се има предвид, че целта му е по-скоро да докаже концепциите си за детската сексуалност, за едиповите проблеми, за кастрационния комплекс, сиблинговата ревност при раждането на следващите деца и т.н.

И ако се върнем отново към предчувствията, ние виждаме как те възникват в процеса на клиничната работа и успоредно с нея изковават и различните аспекти на психоанализата. Първоначално в „Изследвания върху хистерията“ Фройд говори за някои по-прости феномени като амнезия, конверсия, тревожност и изгражда по-простата теория, че те са резултат от изтласкването на някои спомени. Последното възпрепятства инстинктите, които се трансформират в тревожност. Впоследствие тревожността и изтласканите спомени се превръщат в симптоми.

Теорията обаче започва да среща затруднения при натрапливата невроза, защото тя не може да се лекува само чрез възпроизвеждане на изтласкани спомени. Възниква проблемът с афектите. Тоест спомените се появяват в паметта, но афектите изчезват. Тук Фройд е убеден, че последното е свързано с детската сексуалност и открива потвърждение за това в клиничната си работа. Тук той открива идеята за Едиповия комплекс, като е убеден, че той е част от детското развитие и не се явява за първи път в по-късна възраст. Човекът плъх му помага да изследва конфликта между любовта и омразата, а не точно между тези мисли и желания, които не са приемливи за социалните стандарти. В един текст за Леонардо да Винчи, писан малко след Ханс, се включ-ва идеята, че животът на човека е нещо цялостно, което може да бъде изследвано от началото до края.

Практически той представлява едно последователно развитие, в което имат място и прогресът, и регресът, както и други процеси, и всички са елементи в една свързана и интегрирана история.

В Малкия Ханс, говорейки за изследванията, които децата правят на интересуващите ги проблеми, и по-специално на тези, свързани със сексуалността, Фройд ни подсказва идеята, че още от ранното си детство търсим смисъла и същността на живота. Парадоксалното е, че според „теорията“ истините подлежат на изтласкване. Терапевтът във Фройд обаче в практическата работа излиза на една друга сцена, и изричайки единствената интерпретация пред Ханс, въвежда истината, което създава условията на срещата между двамата, в която пациентът се вписва.

Едно друго измерение на смисъла е, че именно той прави тази интерпретация пред Малкия Ханс, а не я оставя на бащата, написана в писмо. Според нас както за Фройд, така и за Ханс, директното общуване преминава през тревожност, която и двамата преодоляват с това, което наричаме кураж. По този начин малкият пациент и вече немладият терапевт подреждат Вселената и този ред се откроява, изграден и от пукнатини и прекъсвания, и от болка и конфликти, но без тях не може да се реализира същностното в човешкото развитие, тоест не може да има култура.

Тогава Малкият Ханс казва, че Професорът вероятно говори с Бога. Всъщност пита, дали това е така. Какво си е помислил Фройд, като е разбрал за тези думи, можем само да гадаем…

ЕДНА МАЛКО ДОБАВКА ЗА ФРОЙД И ПСИХОАНАЛИЗАТА НА ДЕЦА

Споменахме, че случаят Малкият Ханс се оказва като нещо от рода на илюстрация на клиничен материал, потвърждаващ твърденията на Трите студии…

Все пак това не е точно така. Фройд си поставя задачата да докаже една истина. Това е истината на неговата теория за детската сексуалност и да покаже реалността на съществуването на детските неврози. Това е истината, че детството не е райска градина, а е изпълнено понякога с непосилни психологични проблеми и психични задачи, изискващи своето решаване не и без помощта на контекста около тях.

Естествено е тук да се постави и въпросът за детската психоанализа и доколко, и под каква форма, тя се струва възможна за Фройд. Той споменава, че супервизията, която прави на бащата по отношение на лечението, което той провежда на сина си, е нещо извънредно и не бива често да се повтаря в практиката, както и не бива много да се разчита на него. От друга страна, той смята, че няма друг, който да прави психоанализа на детето си, освен родителят.

Трябва да имаме предвид, че ако родителите правят психоанализа на децата си, това увеличава риска от сугестиране. Има и много други рискове. Преди всичко, както се вижда и в Малкият Ханс, родителите обикновено са част от проблема на децата си и по този начин са неосъзнато заинтересовани по-скоро от интензифициране на неразбирането и объркванията. Същевременно децата са заинтересовани понякога повече от скриване на неща от родителите, отколкото от изразяването им. Анализата може да засили зависимостта, сексуализирането и агресивните отношения с родителите, като родителите могат да придобият фалшиво чувство за омнипотентност, а и могат да заместят общуването с децата си с интерпретации, с цел да засилят контрола си върху тях.

Тази ситуация има и някои предимства. Мелцер говори за това, че Малкият Ханс доверява фантазиите си, отреагира открито агресивните си импулси спрямо родителите си, споделя неудоволствията си и без особено притеснение разсъждава и споделя сънищата си. Същевременно той успява да интегрира и участието на Фройд в терапията и намира по един очарователен начин мястото му на сцената на психоаналитичния театър. Всичко това се прави в една достатъчно допринасяща за структурирането на терапевтичния процес семейна атмосфера. Последното създава условия за по-голяма сигурност на всички участници на сцената и предпазва пациента от рисковете, които създава самият процес.

Сега коварно ще вметнем, че самият Фройд анализира собствената си дъщеря, когато е била на около двадесет години. Мелани Клайн анализира дъщеря си, след което (години по-късно) тя се обръща срещу нея. Първата психоаналитичка, която психоанализира деца, Хермине фон Хуг-Хелмут, прави опит да анализира своя племенник, който впоследствие я убива. Някои твърдят, че убийството става на базата на твърде директни и неадекватно използвани интерпретации[8].

Какво се случва с Малкия Ханс? През 1922 г. той е на 19 години, вече живее самостоятелно и родителите му са се развели. Впоследствие има блестяща кариера като оперен режисьор. Личният му живот не се развива така добре. Отношенията му с жените са трудни. Към петдесетгодишната си възраст като че ли отново се опитва да се подложи на психоанализа, даже има един сеанс, но след това прекратява инициативата си. Някъде по това време е бил представен на Анна Фройд, но като че ли това е останал само епизод от живота му.

Успешна ли е била терапията, проведена от бащата, Макс Граф? Доколко пациентът, а и други пациенти, могат да бъдат предпазени от агресивните импулси или други бели петна в „психичното” на родителите аналитици? (Например в текста се вижда ревността, която бащата изпитва към вниманието, което майката отделя на сина си.)

Трябва да кажем обаче, че усложненията, които могат да се получат в опитите за поддържане на родителския авторитет, в ущърб на интересите на детето, не са запазени само за родителската психоанализа, но могат да се случат просто и при отглеждането на децата. Същото обаче често се забелязва и в психотерапевтичните сесии на професионалистите.

Не трябва и да пропускаме, че случаят Малкият Ханс е бил обсъждан и на сбирките на Виенското общество по психоанализа или е бил споменаван във връзка с други теми, като въпроса за сексуалната информация, която е възможно да се дава на децата. На тези събирания е присъствал и Макс Граф, който е бил и един от първите последователи на Фройд. Именно тогава Фройд отбелязва, че в отглеждането на Ханс не са допускани много грешки, като може би това, което не е трябвало да се прави, е да му се позволява да ходи в тоалетната с майка си. След това допълнил, че неврозата на Ханс е по-скоро конституционално обусловена. Същевременно на тези дискусии Фройд подчертава, както между другото и в текста, че е трябвало да се обясни на пациента в какво се състои сексуалният акт и зачеването, както и ролята, която бащата играе в тях. Има достатъчно данни, че присъстващият Макс Граф се съгласява с това. На дискусиите Фройд говори за забрани на мастурбацията, тъй като интересът на Ханс към различните пиш, особено този на майката, има воайорски и мастурбационен характер, но отбелязва, че забраните в поведението не могат да забранят съпровождащите ги мастурбационни фантазии. Ние обаче, и като обикновени читатели, не можем да не забележим елементите в текста, показващи изключителната строгост в изграждането на тоалетните навици при Ханс. Говори се за „слабителни“ и клизми, а са налице и явни скандали, когато според родителите Ханс трябва да отиде в тоалетната. И в крайна сметка, казвайки, че възпитаването на Ханс е близко до идеалното, Фройд явно забравя и кастрационната заплаха, отправена от майката. Мисля, че трябва да отбележим обаче думите на Фройд, когато отдава дължимото на детето и казва, че Ханс е прав в своето мислене, „но не е прав да бъде толкова много зает с пиш, пък било то и със собствения си“. И не можем да не се съгласим с необходимостта на децата да се дава достатъчно информация във връзка със сексуалността им, което препоръчва Зигмунд Фройд.

Тук ни се иска да свидетелстваме, че детската психоанализа сега е отишла много напред, но трябва да се има предвид, че тя се занимава, и то много успешно, с по-тежки случаи от „танцуващия по оперните подиуми Малък Ханс“. Фройд обаче отваря нейното начало, като показва, че тя не е опасна за пациента, и че не е опасно да даваш на децата информация във връзка със сексуалното им любопитство, да облекчаваш изтласкването и да събуждаш интереса им към сексуалните теми. Работата с малкия пациент най-малкото не му е навредила. Напротив, помогнала е. Според някои този довод не е достатъчен, защото може би детската психотерапия е в състояние да достигне до много дълбоки психични пластове и затова трябва да се занимава само с по-тежко болни деца. Същевременно детските психотерапевти знаят, че фобията, подобна на тази на Малкия Ханс, е често срещана в детската стая и не винаги лечението й е оправдано. Понякога е твърде опасно да се втурнеш с изследванията си в детския психичен живот, да отприщиш потоците на несъзнаваните фантазии, както и да се втурнеш в интимната сфера на отношенията в семейството на детето. За това е необходимо и участието на семейството директно или индиректно в терапията, което ни показва и Фройд.

В КРАЯ – И ЕДИН ЧЕСТО ПРЕМЪЛЧАВАН ВЪПРОС

В случая Малкият Ханс има бележка на Фройд под линия във връзка с мислите на пациента, че ако му вземат неговия „пиш”, биха го превърнали в жена. В тази бележка Фройд казва: „Тук не мога да прекъсна историята и да представя колко типични са тези несъзнавани мисловни процеси, които тук приписвам на Ханс. Кастрационният комплекс е най-дълбоко несъзнаваният източник на антисемитизма, тъй като още в детските си години момчето чува, че при евреите се отрязва нещо от пениса (а то си мисли – част от пениса), и това му дава основание да ги презира. Дори надменността спрямо жените няма по-силен несъзнаван корен… Вайнингер говори… с еднаква враждебност за евреите и за жените, обсипвайки ги със сходни хули, и т.н.“ (вж. бел. 15 на стр. 43).

Трябва да кажем, че съществува едно мълчание относно „пиш” на Ханс и връзката му с еврейския идентитет. В случая Фройд не дискутира загрижеността на родителите на Херберт Граф да отгледат сина си като евреин в условията на ожесточения антисемитизъм, с който се сблъскват не само те, но и всички евреи, особено в Австро-Унгария и Германия по това време. Макс Граф[9] пише през 1942 г. статия за ранния си опит във Виенското психоаналитично общество, като засяга този въпрос. Той споделя, че по това време попитал Фройд как да възпита Малкия Ханс (вече ще го наричам с истинското му име – Херберт), като християнин или като евреин, и дали не трябва да го покръсти и да го възпита като християнин, за да го спаси от антисемитизма. (Тук ще отбележим, че бащата на Макс Граф, тоест дядото на Херберт, е бил евреин, но приел протестантството именно за да избегне антисемитизма. Същевременно Макс Граф избира идентитета на евреин и живее в еврейска среда, като включително се жени за майката на Херберт, също еврейка.)

Фройд отговаря, че „ако не го възпита като евреин, ще лиши сина си от тези малки източници на енергия, които няма да могат да бъдат заменени с нищо друго. Той трябва да се бори като евреин и ти си длъжен да развиеш в него цялата енергия, необходима му за тази борба“. Склонни сме да мислим, че в този момент Бащата на психоанализата е говорел на еврейското момче вътре в самия себе си. Тук трябва да изтъкнем и опасенията на самия Фройд, че поради антисемитизма неговите деца „ще бъдат лишени от сигурността на едно отечество, както от възможности за една успешна социална реализация“. Същевременно знаем, че в онези години, а и по-късно, пред много евреи е стоял въпросът за отказ от еврейството и приемане на християнството, както това е направил, макар и формално, и Херберт Граф в опит да избегне расовите преследвания по време на нацизма.

Да опитаме обаче отново да се върнем към бележката под линия. Според някои тълкуватели на Фройд тя е изключителен документ, който свързва телесното с психичното, индивидуалната психология – с груповата, несъзнаваните фантазии – с културните нагласи.

Трябва да се има предвид, че по времето на Малкия Ханс във виенските детски стаи на жаргон клиторът на малките момиченца е наричан от някои „еврейчето“, визирайки обрязването[10]. Това всъщност е и крайният израз на антисемитските предразсъдъци на обществото, които са свързвали евреите с жените, както споменава и Фройд в бележката. Включително се е говорело и пишело, че евреите ритуално пият кръв на убити от тях млади християнчета, за да компенсират кръвозагубата при обрязването. (Да си спомним репликата на Малкия Ханс, че от неговия пиш не тече кръв.) Пиенето на кръв е било свързвано и с твърдението, че мъжете евреи имат менструация като жените и по такъв начин чрез пиенето на кръв възстановяват кръвозагубата.

Във връзка с всичко това, тук ни се струва уместно да отбележим, че още от предмодерната епоха в еврейската диаспора специфичната мъжка идентичност не е паралелна с образа на мъжествеността в доминантната християнска култура. Концепцията за мъжествеността при Ашкеназките евреи е твърде различна от тази на християнското мнозинство. Идеалът за мъжественост в еврейската култура не отговаря на описания антисемитски стереотип. Той е „контратип“, според някои, на обичайните за тогава формули за мъжественост, но съдържа в себе си един утвърждаващ образ на културата на юдаизма. Очакванията са той да бъде добре самоконтролиращ се, да не се поддава на провокации, да вярва на еврейската духовност, като смята, че тя не е отредена на представителите на мнозинството. Евреинът (мъж) трябва да е внимателен, по-мек и даже пасивен, и същевременно посветен на Закона и Свещените писания, които старателно трябва да изучава. Тази характеристика противоречи на доминиращите в обществото предразсъдъчни схващания относно мъжа, който трябва да е силен, агресивен и да презира женското тяло, от което практически се страхува. Вероятно може да се предположи, че самият Фройд отхвърля конфликта между двете „мъжествености“, като е по-скоро близко до вика на Макс Нордау през 1903 г., който изобразява евреина „като онзи, който не се предава, а отговаря на удара с удар”. На този фон звучи и реалистично, но и странно и мило, интерпретацията, която Фройд прави на една пациентка поет, Хилда Дулитъл, споделена от самата нея: „… Аз не харесвам да бъда майката в трансфера. Това винаги леко ме изненадва и шокира, аз се чувствам толкова много мъжествена…“[11].

Трябва обаче и да отбележим, че тези културни стереотипи се отразяват и на отношенията в еврейското семейство, където се очаква бащата да бъде по-внимателен, изслушващ и пасивен, докато майката е по-активна и вдъхваща страх у децата. Такова е било и родителското семейство на малкия Зиги (не всички знаят, че това е галеното име на Фройд). Вероятно такъв е бил и моделът на семейните отношения при Херберт Граф. (В този контекст звучи малко странно интерпретацията на фобията на Малкия Ханс от Лакан като предизвикана от невъзможността на бащата да интервенира като агент на кастрацията, което е и адекватната му роля в Едиповия конфликт. Това действително е така, но може би изброените обстоятелства дават по-голямото право на Фройд и на начина, по който води и интерпретира в процеса на терапията.)

Всичко това е поставяло извънредно големи проблеми пред едно цяло поколение евреи, и особено интелектуалци, към което принадлежи и Зигмунд Фройд, които са се опитвали да се присъединят към немската култура, но са били отблъсквани именно поради антисемитските тенденции на мнозинството. Практически фактът, че Фройд съзнавано, а вероятно и несъзнавано, се стреми да изгради – а всъщност и се явява като – мост между културата на мнозинството (изключвам расовата омраза и предразсъдъците) и културата на малцинството, е имплицитно изразен в теорията и практиката на психоанализата. Още в Изследвания върху хистерията Фройд пише, че неговите случаи трябва да се четат като къси разкази, давайки да се разбере, че е напълно наясно с литературния, асоциативен и разказващ характер на начина, по който хората говорят за преживяванията си. От друга страна, трябва да имаме предвид, че Фройд иска да създаде, а и създава единна теория за човешката психика, строго рационална и научна[12]. Тези два полюса – тълкувания и наука, теория и техники, практически са навсякъде в неговите работи. Трябва обаче да имаме предвид, че това е резултат на едно много по-ранно съществуващо диалогично напрежение между еврейската традиция с нейния интерпретативен характер, търсещ смисъла на всяка дума и текст, и eлинската философска традиция на логос, вярваща в духовно-логичното сътворяване на Вселената, придаващо й форма и истинност (реалност). Някъде в този напрегнат диалог се вписват и случаите на Фройд, включително и този на Малкия Ханс.

Накрая искам да отбележа, че проблемите, свързани с еврейството и антисемитизма, не са били коментирани по времето на Малкия Ханс във Виенския психоаналитичен кръг[13]. Думата антисемитизъм не съществува в индекса на Изследвания върху хистерията, както и в останалите случаи, освен в цитираната вече бележка. За това има много въпроси и могат да се изтъкнат много причини, на които няма да се спираме. Идването на нацизма на власт, както и така нареченото „окончателно решение” на „еврейския въпрос“, елиминира част от колебанията и съмненията в еврейската общност във Виена. Херберт Граф и Макс Граф емигрират в Америка, Фройд – в Англия. Сестрата на Херберт Граф, Хана, се самоубива през 1950 година в Ню Йорк. Сестрите на Фройд загиват в лагерите. Загиват и милиони други, с които си отива една култура.

ЕПИЛОГ В ПУСТИНЯТА

Има една арабска поговорка, която казва: „Ако срещнеш на пътя човек, яхнал пръчка, не му се подигравай, а просто го поздрави и го попитай – как е със здравето твоят кон?“.

Ние никога няма да бъдем сигурни, че сме разбрали какво е научил Зигмунд Фройд от Малкия Ханс. Може би то е същото, което и ние научаваме от случая. В него не знаем дали Професорът е разговарял с Господ, но както казват някои автори, много ясно разбираме, че той е чувал думите на детето и ни учи как да слушаме и чуваме децата, а също и тези малки Хансчета, които са във всеки от нас.

[1] Neu J.,  A Tear is an Intellectual Thing: The Meaning of Emotion, 2000, Oxford University Press., N.Y., Oxford.
[2] Фройд, З., Задръжка, симптом и страх, във: Анатомия на чувствата, изд. Евразия, Пл., 1995 г.
[3] Фройд, З., „Аз и То”, във: Отвъд принципа на удоволствието, изд. Наука и изкуство, С., 1992.
[4] Chasseguet-Smirgel, J., „A Rereading of Little Hans”, във: Creativity and Perversion, 1984, N.Y., W.W. Norton.
[5] Jones, E., Sigmund Freud: Life and Work, 1 т., 1953, London, Hogarth.
[6] Meltzer, D., The Kleinan Development, 2008, Karnac Book.
[7] Фройд, З., „Нагоните и тяхната съдба”, във: Психоанализата, изд. Евразия, 1992 г.
[8] Рудинеско, Е., М. Плон, Речник на психоанализата, изд. ЛИК, С., 2000.
[9] Graf, Max, „Reminiscences of Professor Sigmund Freud“, 1942, Psychoanalytic Quaterly 11: 465-76.
[10] Blum, H., „Anti-Semitism in Freud Case Histories“, във: The Jewish world of S. Freud, A. Richards, 2010, (съст.), Mc Farland Comp. Inc., Publisher.
[11] Salberg, J., „Hidden in Plain Sight“, във: Ibid.
[12] Ibid.
[13] Nunbergq H., E. Federn (съст.), Minutes of the Vienna Psychoanalytic Society, vol. 2: 1908–1910, N.Y., Int.Univеrsity Press, 1964.

Прочетете още послесловите към останалите случаи на Зигмунд Фройд: Случай 0: Относно госпожица Анна О., Случай 1: Психоаналитичният театър и Случай 2: Човекът, който отказа да бъде плъх. 

вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.