*Текстът е написан за преводното издание на Издателство „Лик“ на книгата на Патрик Дьоларош „Да се говори, играейки. От психоанализа към индивидуална психодрама“ и публикуван през 1999 година като предговор на същата книга.
Заглавието на пиесата
През 1959 година бащата на психодрамата Яков Леви Морено пише за възможно сдобряване между психоанализата и психодрамата, твърдейки, че действените методи в психотерапията могат да допълнят психоаналитичната теория.
Според мен и двата метода имат сериозни основания за това сдобряване. Психодрамата няма добра психологична теория за човека. Тя е известна повече със своето приложение, отколкото със своите теории. Според един от малкото автори, опитващи се да развиват психодрама-теория, има много практикуващи психодрама-терапевти, които използват техниките без някаква стабилна теоретична ориентация. Психодраматистите предпочитат спонтанните действия, емоционалните преживявания и отреагирването на чувствата, за сметка на здравословния скептицизъм, критическото разпитване и солидните изследвания. От друга страна, отдавна отмина времето на невротичните картини, изследвани и лекувани от Фройд във Виена в началото на века. Психоанализата активно е разпитвана от съвременната психиатрична и психологична проблематика, от психолозите до целия спектър на депресивните състояния, от „травматизма“ на оцелелите от войните и техните последствия, до превенцията на психичните заболявания и стреса от бързо променящия се начин на живот в съвременното „глобализиращото“ се общество.
Същевременно, според нашия опит, независимо от професионалната идеология, практиката на опитните психотерапевти се доближава извънредно много, като прескача границите на установените традиционни процедури, независимо дали те са „аналитичната кушетка“ или „триетажната сцена“, или „празния стол“. Тя се доближава по начина на разчитането на текста, в който пребивава пациентът, разбирането на посланията му, които са под изреченото, и вслушването в движенията на неговото несъзнавано. От друга страна, психотерапевтът трябва да е способен да съобщи на пациента по смислен начин разбраното в най-подходящия момент за това, като не се опитва да вкара пациента в рамките на собствената, предварително начертана под влиянието на професионалната му идеология, схема.
Това според мен е и пространството, в което ще се реализира сдобряването между психодрамата и психоанализата, както е казал и самият Морено.
Тук ми се иска да добавя още нещо. Струва ми се, че сред психодраматистите, включително и у нас, царува мнението, а и практиката, че истинската психодрама се работи само в група, като за помощни азове се използват непрофесионалните членове на самата група. Трябва да отбележим обаче, че Морено е работил изключително с помощни професионални азове, особено с пациенти със симптоми, като през 1973 година пише, че професионалните помощни азове действат като инструменти и агенти на водещия (директора) и като репортери на собствените си наблюдения, които преживяват в хода на участието си в самото действие, функционирайки по един, контролиран от директора и систематизиран от него начин. Нещо, което като че ли кореспондира и с процедурата на индивидуалната психологична психодрама, която ще намерите описана тук.
Според мен излизането на тази книга на български се вписва в процеса на развитие на психотерапията в България по един естествен начин, тъй като след дълги години на съпротива срещу психотерапията въобще, първият системно проведен тренинг за формиране на български психотерапевти беше именно по Моренова психодрама. Недостатъчното теоретично ниво на познания, обаче, мотивира по-голямата част от първите психодраматисти да потърсят обучение от различни терапевтични школи за доизграждане на техните професионални умения.
В тази връзка един малък кръг от професионални психотерапевти, предимно психодраматисти и психоаналитично ориентирани терапевти, обединени във Фондация „Психотерапия 2000“ се насочи към търсенето на мостовете между психоанализата и психодрамата. Срещата с автора на тази книга д-р Патрик Деларош осмисли тези усилия, като положи началото на един благотворен процес чрез станалите от 1995 г. насам редовни семинари по проблемите на теорията и практиката на психоанализата и психоаналитичната психодрама и провеждането на един Първи френско-български конгрес по психоанализа в София през 1997 година. Според мен в тази книга търпеливият читател ще намери не само сдобряването, за което пише Морено, но и точно аргументираните места и начини, чрез които то може да се случи. Патрик Деларош е не само психоаналитик и психодраматист, но и търпелив приятел и супервизор на процеса на срещата, който ще продължи и в бъдещето на нашата професия.
София, 20 април 1999 г.
д-р Давид Иерохам
Повече по темата може да прочетете в „За психодрамата, говорейки„, както и в „Продавач/и на време – кратък ескиз за психодраматичния театър„.
Давид Иерохам 