Не/нормалността, която ни свързва*

*Текстът е публикуван в списание „Критика и хуманизъм“, тема на броя: Норма и патологии, кн. 17, бр. 1/2004 година.

Не/нормалността, която ни свързва

Нормално и ненормално са относителни категории. Едни от първите психиатрични изследвания са имали за цел да направят някаква по-точна класификация на психичните заболявания и са правени в психиатрични заведения по време, когато освен „изолиране” не са съществували други лечебни методи. Този подход има и своите успехи, тъй като е довел до ограничаването на така наречените органични заболявания, като например „прогресивната парализа”, което ги е свързвало с някаква конкретна материална причина.

Следващата практическа стъпка е била постигната в съдебните случаи, където е било постигнато дефиниране на това, какво е нормално и какво не е нормално, което постепенно е навлязло в съдебната практика и правния език.

От друга страна, анализите, които са започнали да изследват поведението от гледна точка на човешките взаимоотношения и обкръжението, в което те се развиват, практически обезсмислят разделението на лудост и не. Цялата концепция за „ненормалността” продължава да бъде разпитвана по отношение на целесъобразността й и собственото й здравомислие. Почти общоприето е, че психичното състояние на човека не е статично и определянето му зависи, както от обстоятелствата, свързани с междуличностните отношения, но не по-малко и от предразсъдъците на изследователите.

Ако проследим психиатричните симптоми от гледна точка на развитието на индивида в неговия контекст, не може да не се промени определението за ненормалността и то да не стане коренно противоположно на класическото психиатрично становище. Така например, възгледът, че „шизофренната психоза” е нелечимо и прогресивно развиващо се психично заболяване, и същото състояние, погледнато от позицията на това, че представлява единствената възможна реакция спрямо един абсурден и непоносим междуличностен контекст, въвежда непоправима разлика в мненията на изследователите и лечителите по отношение на една и съща клинична картина. Това неминуемо се отразява на мнението за произхода на заболяването, но така също и на терапевтичния подход, както и на нагласата на обществото към личността на душевно болния.

Ако „лудостта” се разположи в контекста на определящи я фактори, мястото й трудно може бъде конкретизирано. Изследващият я никога не е неутрален, както и обкръжението, което определя „политиката” спрямо нея. Същевременно най-добрите наблюдения идват от полето на психотерапията, тъй като единствено там съществуват предпоставки (при това само при някои от терапевтичните подходи, като психоанализата, психодрамата и някои други екзистенциални методи), където терапевтът е и изследовател и в известен смисъл е сътрудник на пациента в собственото му търсене на истината за самия себе си. Именно от гледна точка на тази перспектива, ние ще се опитваме да разпитваме за мястото на ненормалността през призмата на психотерапевтичната реалност.

Лудостта е на мястото на терапевта

От гледна точка на срещата, която е необходим фактор в лечебната практика, дефинирането на това кое е нормално и кое е патологично е трудно, но и не кой знае колко необходимо. Втренчването в намирането на свръхточни параметри на това определяне неминуемо ни води до въпроса за това, доколко дефиницията не е продукт на садистичните импулси на самия лечител. Последното вероятно звучи изключително еретично, както на класическите психиатри, които разчитат да запазят медицинския си авторитет чрез огромното количество съществуващи лекарства, така и на обикновения човек, който продължава да счита „лудостта” действително за лудост, а не за начин на съществуване и панически се бои от нея, тъй като не може да я обясни с логиката на т. нар. „здрав разум”.

Разумното поведение винаги е присъщо на мнозинството, а лудостта винаги се приписва на малцинството. Според нас в същия смисъл е и фразата на Джордж Оруел, че „лудостта е малцинството в самите нас”. В последните години, обаче, този възглед е подложен на категорично съмнение, тъй като сме свидетели на твърде патологични общества, приобщаването и конформирането към които е лудост, докато противопоставянето на личността срещу тях е изключително здравословно.

Зигмунд Фройд определя здравословното като способност да работиш и да обичаш. Тук ние бихме прибавили коварно – да играеш и да мислиш трезво. Ако погледнем на психотерапевтичния процес като сцена, на която едно от помощните действащи лица е лечителят (изследователят), то това би трябвало да се отнася и за него.

Преживяването ли е патологично или действието?

Може би между патологичното и нормалното съществуват много повече общи неща, отколкото различия. Това обаче е твърде грубо казано. Ще се опитаме да направим една диференциация, която считаме, че е известна, но покриваща се и с нашата скромна практика. За тази цел трябва да разделим – единствено с дидактична цел – психичната дейност на преживелищна и поведенческа. Общото е в сферата на преживелищното, а разликата – в сферата на поведенческото.

Например сънищата са много различни и индивидуални, но съдържат едни и същи елементи, както при шизофренно болния, така и при т. нар. здрав човек. Фантазиите, независимо от това дали са разказани или са останали в несъзнаваното, са сходни, независимо от техния автор. Естествено те са изключително индивидуални и свързани с личната история на индивида, но само когато се тълкуват от терапевта или от другия, съобразно общия контекст на съществуването. Същевременно те съдържат изключително много общи елементи, а и защо не – твърде много общо съдържание. Според сънищата ние, хората, си приличаме повече, отколкото според културата и поведението си, а самите сънища ни доближават до митовете на различните култури, а и до изкуството, като пиесите на Софокъл и Шекспир…

Същевременно никога не осъждаме някого за неговите фантазии, но осъждаме неговото поведение или неповедение. Тук искаме да подчертаем, че под фантазии разбираме несъзнавани интрапсихични структури, а не съзнателни междуличностни начини на комуникиране. До първите е трудно да достигнем и да ги превърнем в част от общуването си без помощ отвън или сериозна самоанализа, докато вторите могат да бъдат споделени с другите под формата на общи проекти или игра. От друга страна, и двата вида са взаимосвързани, както и всички елементи на нашия психичен живот и поведение.

„Луд” е другият

Преживяването на другия за самия него и за нас винаги остава забулено с по-голяма или по-малка неизвестност, която от части може да бъде преодоляна с коренно променяне на нагласата, а защо не и философията на даден индивид за смисъла на собствения му живот.

Има ли начин да стане това? Това обект само на психотерапия ли е и на какви методи в психотерапията? Не са ли твърде фрагментирани преживяванията на съвременния човек, както и междуличностните и обществени процеси, като единственият начин да се противопоставим е да се затворим в собствените си преживявания и да изчакаме по-спокойни времена.

Тогава как да се осъществи срещата и диалогът, без да класифицираме и етикетираме другия, за да запазим и малцинството в себе си. Това са твърде сложни въпроси, на които ние не можем да намерим отговор, а и няма да се опитваме, тъй като в психотерапията според нас процесът е най-продуктивен, когато се въздържаш от търсенето на какъвто и да е отговор. Според мен съществува един парадокс и той веднага се вижда в практиката на диалога, че в момента, когато назовеш нещо, даже считайки, че си направил някакво постижение с това, не прибавяш, а губиш нещо, което е основно за по-нататъшното изследване.

В момента, в който се опитаме да назовем разстройството или да го етикетираме, като го включим в различни класификации, тогава в същия този момент изчезва това, което наричаме любопитство и което е основният двигател на една плодотворна комуникация между двама или повече хора, а защо не и общности.

Същият е и механизмът на медицинското мислене, когато диагнозата е поставена и започва предписването на лекарства или някакви други лечебни процедури. Тогава, обаче, изчезва възможността за срещата. Тя преминава в едно отминало състояние, което може да се нарича спомен, но може да се нарече и консервиране на човешкото преживяване, както се консервира произведението на изкуството, когато преминава в музея, но същевременно и никой там не се опитва да го срещне, като преживяване. Само по себе си любопитството може да има различни имена в зависимост от контекста, от „клюкарство” до научен интерес, но при всички случаи, ако човек остане да пребивава само в това състояние и не се поддаде на съблазняващите последствия, превръщайки клюката във власт, то (любопитството) е изключително позитивно.

Любопитството ни винаги е свързано със загадката и в този смисъл ние, които се интересуваме от човешките преживявания, се интересуваме повече от скритото и неизвестното или от това, което подозираме, че е неизвестно, отколкото от видимото. Парадоксът, обаче, е че видимото е човешкото поведение или изговорените думи, а невидимото са преживяванията и този факт винаги ни държи в състоянието на една особена подозрителност по отношение на другия. Ние много добре знаем, че съкровищата не са на мястото, отбелязано на картата на капитан Флинт в романа на Робърт Стивенсон, а в пещерата на Бен Гън, но за да ги достигнем, трябва да преминем през много изпитания, едно от които е и да разберем самия – малко странен – Бен Гън.

Обществото е ненормално

В ежедневието, като че ли нормата винаги е там, където има съответствие между мисли, чувства, действие и говорене.  Тоест континуитет между текст (мислене, словесно изразяване) и действие (действие и емоции). Тук трябва може би да си припомним, че емоции идва от motion или – oт движение. Тази формула, учудващо проста, може да се използва във всяка ситуация, подпомагайки процеса, а не етикета и – практически – стигматизацията. Точно тук практически се съсредоточават слушането на психоаналитика, независимо от неговата школа, структурирането на психодраматично действие, свързано с умението на психодраматиста или предефинирането на симптома в метафора от страна на системния терапевт. В това тясно поле става и срещата на психотерапевтите от различните школи, за което те самите още нямат много ясна идея и само практиката им навява наблюдението, че добрите терапевти постигат едни и същи резултати, независимо от школите към които принадлежат. Това сигурно е ерес за фундаменталистите.

Във всеки случай, според посочения по-горе континуитет, ние можем да определим кога един човек, едно общество или една система, каквито са училището, институциите, семейството са здрави или болни. Неотдавнашната ни история ни показва многобройни примери за това как властта говори едно, върши друго, мисли трето и никога няма чувства, което довежда в определени моменти обществото на границата на отчаянието и регреса.

Тук се явява един голям проблем и това е, че ние не винаги знаем какво чувстваме, докато говорим и какво чувстваме, докато се намираме в някакво действие. Освен това споделянето на чувствата винаги е малко ретроспективно, тъй като рядко сме едновременно и в чувството, и в думите. Това се осъществява в изключително екстремни случаи на нахлуване на реалността в момента, непротиворечаща си и неподлежаща на съмнение. Тук, обаче, възникват много други проблеми и те практически са свързани с комуникацията.

Процесът обезсмисля проблема /не-/нормалност 

От изгонването ни от рая, преминавайки през митовете, в които хората са действащи лица и стигайки до психоанализата, ние живеем в двойствеността, която може да се нарече „външно и вътрешно”, „телесно и психично”, „материално и идеално”, защо не и изкуство и социална реалност, наука и религия, сънища и реалност, а защо не – Аз и мене. При това винаги има едно движение от вътрешното към външното, от преживяването към действието и обратното. Точно в това се състои и привлекателността на нашето съществуване, криминалният роман, интригата, трепетът и безпокойството. Именно това движение е и нещото, което дава възможност да се тълкува, спори, изобразява, потвърждава, отрича, произнася или премълчава, а може би и да се намира смисъла. Както би казал по-сантименталният изследващ, „нашият живот е драматично впримчен в тази рамка”.

Тук, като че ли отново стигаме до комуникацията или по-точно начина, според който се свързваме с другия.

По какъв начин да изразяваме преживяванията и опита си при условие, че всеки индивид има различно отношение към себе си към другите и към света. В същото време ние имаме вопиюща нужда от потвърждаване на нашето собствено съществуване от някого отвън. Когато ни извиква името, той се обръща към нас, привлича вниманието ни и същевременно ни означава. В този момент ставаме себе си. Това може би ни казва Лакан.

Когато общуват две така наречени нормални личности, се очаква, че всяка от тях разпознава другата, както или приблизително по начина, по който самата тя възприема себе си. Тоест, що се касае до мен, аз очаквам, че моето собствено мнение се потвърждава от другия, тъй като аз считам, че не се представям за някой, който не съм. Тук, обаче, започват и всички недоразумения, тъй като тук се отваря огромно поле за обърквания, конфликти, грешки и изобщо всичко, което е в разнобой между личността в собствените й очи и личността в очите на другия.

Както и да се представяме и колкото и добре да се познаваме, ние трудно можем да покрием представата за себе си с представата на другия за нас и даже представата за себе си с реалната картина, която представляваме, защото от времето на психоанализата ние не се познаваме. „Ние не сме господарите на своя дом”, тъй като по-голямата част от нашите преживявания са несъзнавани. В несъзнаваното, обаче, всичко е непоносимо. Практически Фройд ни показва несъзнаваното и причината защо несъзнаваният материал е несъзнаван е, че ние не можем да го погледнем директно в очите и затова го изтласкваме.

Несъзнаваното съдържа непоносимото. То, обаче, трудно може да бъде разбрано, както от самия човек, така и да се предаде по начин, който да бъде достатъчно информативен за другия.

Тук става въпрос за възможностите на езика. Според Жак Лакан ние конструираме света чрез езика, конструираме и себе си чрез езика и като че ли пак от него знаем, че езикът е напълно неадекватен, за да изпълни тези задачи. Ако думите, обаче, не могат да обхванат света, тогава какво, а ако думите не могат да обхванат и нашите преживявания, вероятно ще настъпи краят на общуването. Според някои психоаналитици, обаче, както и според самия Лакан, преживяването е конструирано в образ плюс език или от представата плюс език. Всъщност Лакан би казал, че и това не е достатъчно, тъй като представите са твърде смътни, а езикът е твърде объркан и неточен и ние действително трудно бихме общували, разчитайки само на тази формула, за да разберем кои сме и къде сме.

В психотерапевтичната работа съществува един феномен, който е в текста на пациента и който терапевтът трябва да може да чуе или види, или да усети и това е задължителното условие, за да разбере, като според нас разбиране и среща са движения, които на моменти се припокриват, а на моменти се раздалечават и дистанцират. Този феномен не се казва и не се разбира от говорещия, но се усеща от слушащия. Преживяването на слушащия е, че се говори на някого, който в момента липсва или който не се вижда, но стои някъде наоколо и вероятно чува. Някой, който понякога е много близо, понякога е твърде далеч и именно терапевтът, партнирайки на пациента или тълкувайки го, назовава или по-точно обговаря тази дистанция. В различните психотерапевтични подходи това се прави по различен начин, но именно то връща на пациента собствения му текст и му дава възможност да продължи или да видоизмени сюжетната линия на живота си ретроспективно или проспективно. При това разполагане на нещата трудно можем да кажем кое е нормално и кое е патологично, преседявайки в пространството на преживяванията и отграничавайки се от това, което се нарича поведение или действия. От друга страна, пребивавайки непрекъснато в позицията на човек, който интерпретира поведенията, ние не се срещаме с другия, а само с неговото поведение, което в никакъв случай не отговаря на истинската картина на личността и я редуцира до обикновен пасивен обект. Състояние, което е бременно с много опасни последствия, които тук, обаче, не се наемаме да коментираме.

Едно плюс едно е равно на три, (а може и друго)

Тук, като че ли достигнахме до „импас”. Той се дължи на присъствието на два, а не на три или повече елемента.

С групата на така наречените психологически проблеми се свързват два вида преживявания. Едните са на тези, които, като че ли в този момент, за първи път се сблъскват с тях и още не са намерили думите, с които да ги опишат, а втората група са на тези, които изцяло пребивават в думите и словесните клишета, като по този начин са отчуждени от чувствата си. И двата вида изразявания могат да се характеризират с думата „изтощение”.

Тук ще цитираме един христоматиен случай на Емил Крепелин – един изключителен психиатър с голям принос за структурирането на диагнозата „Шизофрения” в края на IX век. Описва се шизофренен пациент, когото Крепелин демонстрира пред голяма аудитория студенти по медицина. Когато го питат знае ли къде се намира, той отговаря: „Как се казваш? Какво скрива той? Той скрива очите си? Какво чува? Той не разбира, той нищо не разбира. Как? Кой? Къде? Кога? Какво има предвид? Когато му заповядвам да гледа, той гледа по неподходящ начин. Просто гледай… Какво е това? Просто обърни внимание… Аз ще ви разкажа кой е измерен, ще се измерва и измерва. Защо не отговаряш? Как можеш да бъдеш толкова надменен. Ти си надменен гаден хлапак, какъвто аз никога не съм виждал. Той пак започва. Ти нищо не разбираш, нищо. Въобще той нищо не разбира. Ако ти сега започнеш да ме следиш, той няма да започне… Как те обръщат внимание, обръщат внимание…“

Пациентът казва много неща според нас, но само, ако погледнем на текста през очите на ситуацията, включващата отношенията между него, психиатъра и аудиторията.

В отговор на този текст ще използваме текста на самия Крепелин: „Макар той да разбира въпросите, не ни дава никаква полезна информация. Неговата реч е… само последователност от несвързани изречения, нямащи отношение към цялата ситуация.“

Именно този пример имаме предвид като казваме изтощение. Фантазният свят сам по себе си е изтощаващ, ако пребиваваме само в него. Шизофренно болните, които пребивават в собствения си халюцинаторен или „налуден” свят, търсейки убежище в него далеч от реалния контекст, обикновено се затварят в гетото на собствените си видения и отпадат от социума, като постепенно се стереотипизират и самите фантазни продукции, които губят своята ефективна наситеност и богатство. От друга страна, твърде голямата дистанция от въображението превръща езика на експерта в самозадоволяващ се субект, загубил своята изследователска и комуникативна функция. Така жадуваната среща между два автономни субекта никога не се реализира. В примера, както, обаче, виждаме, като че ли „патологичното” търси повече своя антагонист (психиатъра), опитвайки се да му обясни, като че ли колко мъчително и аморално е, според него, да бъде демонстриран като обект, в смисъла на нещо, пред очите на много други хора в името на демонстрацията (шоуто), прикривайки се под въпроси, които само външно търсят истинската среща. И двамата са предварително изтощени. Комуникацията е, ако не патологична, то – меко казано – дисфункционална. Психиатърът се самозадоволява, показвайки и категоризирайки случая, пациентът вероятно се оттегля още по-навътре в собственото си гето. (Тук мисля, че все пак трябва да отдадем заслуженото признание на старите психиатри, като Крепелин и Блойлер, които са ни дали прекрасни описания на пациенти, които могат да се нарекат литературни, за разлика от скудоумието на днешния психиатричен език, който е действително фалшив и налудно наподобяващ политическо клише, маскирано от бюрократични термини).

Откъде идва изтощението? Тук трябва да въведем още няколко различни фактори които са присъщи на човешката активност (психика), но които водят самото психологическо изследване в друга посока. Преди всичко трябва да кажем, че изтощението, както на фантазията, така и на езика, зависят не само от личностното развитие, но и от картината на обществото. Ако западното общество е изтощено от твърде многото консумация и преработване на тези консумирани продукти с оглед да постигне абсолютно задоволяване и сигурност, то може би патриархалното общество е твърде изтощено от пребиваването си в състояние на нарцистично отглеждане на собствения си консерватизъм. Може би и поради това осъществяването на диалога между тях в тези обстоятелства е най-малкото проблематичен.

Любопитството е помежду

От къде може да дойде съживяването на любопитството? Едно нещо остава непроменимо и това е, че ние сме хора и най-значителният фактор в нашето обкръжение са другите хора, техните действия и намерения или даже просто фактът на тяхното съществуване. Всичко това означава взаимодействие, взаимоотношения. Отношенията, обаче, изискват пространство, схематично или конкретно. Това е пространството на „междинността”. Именно тя дефинира взаимоотношенията между това, което Аз съм и кой и какво е другият. За да разберем другото преживяване, да разберем езика му и образите му трябва, както казахме по-горе, да въведем един трети елемент и това е принципът на „все едно че”. Все едно че се превръщаш в другия. В това отношение, за да си представим тази мистерия, която са човешките отношения, е по-добре да се приближим по-безсрамно до тях, вместо да се обгръщаме с обяснения на психологически механизми. Това е по необходимост свързано с разширяването на епистемологичните перспективи, които не ни дават нито когнитивната, нито динамичната психология и това е свързано с по-голямо желание да си представяме. Според Мартин Бубер това, което допуска взаимоотношенията между хората, е разделянето на Аз от другия, „Аз и ти” или „Аз и То”. Може би именно в този процес между Ти и То или обратното е тази част от възприемането или от участието ни в живота, което наричаме креативност, може би именно тук се поместват въображението и фантазията. Човекът не може да пребивава непрекъснато във взаимодействието с Ти, нито непрекъснато с То, но пространството между двете дава възможност за постигането на психологическата промяна.

Тук странно преминаваме само по напомняне към един друг подход, в който също съществуват три измерения, чиито взаимоотношения се анализират, но вече не в реалността на взаимодействията между хората, а в интра-психичното чрез психотерапевтичните методи от психоанализата до действените й аналози. В тях преминаването от съзнаваното към несъзнаваното и свръхазовото и изследването на съотнасянията се реализира в пространството на психотерапевтичната рамка, в която се включва времето, пространството и терапевта със собствените си преживявания и фантазии.

Именно затова терапевтичният процес е допринесъл повече за дефинирането на лудостта и нормалността, отколкото всички изследвания и експерименти, направени за самозадоволяване на по-голямата част от авторите си.

В това се крие, като че ли и големият смисъл, че изследването на човешката психика е процес на общуване на поне двама души, ангажирани и променящи се в процеса на взаимодействието. В този процес участват не само думите, но и жестовете, мимиките, фантазиите, миналото като лична история и общ контекст и проектите на бъдещето на участниците.

Драмата в психотерапията

Практически това е нещо, което – естествено с много резерви извинения – може да се нарече театрално случване или импровизация. Тук ще отбележим, че знаменитият израз „Животът е сцена…“ не изчерпва това, за което говорим, не го изчерпва и представянето на човешкото поведение като участие в театрална сцена, както правят социолози като Гофман, а защо не и Мийд, с неговата условно наречена ролева теория. Това става донякъде несъзнавано, както при класическите аналитици, следващи буквално Фройд, така и съвсем съзнавано, както е в ролевата игра на бихейвиористите и психодрамата или драма терапията. Същевременно съществува и една голяма част от хората, работещи в психоаналитичната перспектива, които включват драмата преднамерено като съзнателно избран подход при лечението на пациентите, или на определен етап, или през цялото продължаване на процеса.

Историята на тази връзка започва от самия Фройд, но същевременно е и в самата същност на психоаналитичната теория.  В нея съществува една основна интрига, че човекът практически се самозаблуждава за различни неща и това се дължи на факта, че ние сме практически съвкупност от различни агенти и това, което е известно на единия от тях, може да не е известно на другия, и това, което е желанието на единия, не е желанието на другия или на цялостната личност. Това, което е известно на То, не е известно на съзнаваното Его, това, което несъзнаваното иска, Егото може да не иска и това, което ние искаме, може несъзнаваното да не иска, а също и Егото. И всичко това вече е драма. Самото откритие на Едиповия комплекс е свързано с много лично преживяване на Фройд. Това е собственото му изследване на самия себе си, отчасти разкрито в „Тълкуване на сънищата”, а също и в кореспонденцията му с Вилхелм Флийс. Откриването на Едиповото съотношение е практически основният и най-важен резултат от това изследване. Преди всичко, то е много лично и носи в себе си голям драматизъм. Фройд е виждал и преживявал себе си много конкретно като Едип.

Това много драматично е представено в една често повтаряна за него, може би и измислена легенда, че неговите ученици му подарили медальон, на който от едната страна бил изобразен той, а от другата страна – Едип и Сфинкса, като надписът на медальона били думите на Софокъл за величието на Едип, за който Фройд в младостта си представял, че ще бъдат надгробният му надпис. Фройд бил – по думите на учениците му – изключително шокиран от всичко това, което също го прави герой на една драма. Тук ми се иска да отбележа че, ако сравним описанието на пациента на Крепелин и отношението на Фройд към самия себе си, не можем да не отдадем предпочитанието си на последния като образец на научна доблест, което е и гаранция за по-голяма дълбочина на изводите и достоверност. Тук все пак е добре да добавим, че Софокъл е написал „Едип” не, за да докаже, че съществува Едипов комплекс, а именно благодарение на тези „страсти”, които преживяваме на вътрешната си сцена, чийто литературен символ се изобразява като историята на Едип.

Драмата, обаче, е самата същност на психичните процеси и тя започва с раждането на субекта. Преди всичко с отделянето на външно и вътрешно. Както и на нещо помежду. Драмата се разглежда обикновено като процес, протичащ във външния свят, но тя също е отличителна черта и на една друга реалност, а именно на несъзнаваното.

Психотерапията дава възможност за театър или форум поне за двама. Има частни драми във вътрешния свят на всеки, който отразява взаимоотношенията между обектите, които са фундаментална част на идентичността ни. Тези драми са несъзнавани, като единственото им изразяване е през емоционалните състояния, които изпитваме – предимно тревожност, неспокойствие или депресия. Те могат да се изразяват, както през мълчаливите диалози, които водим със себе си или вътре в себе си, като това дали днес да не обера банката или да отложа, защото ще ме арестуват, до сънищата, които сънуваме и в чийто материал се прокрадват част от несъзнаваните процеси. В психотерапията драмата на детството или на настоящето и бъдещето практически се преиграва в кабинета или психотерапевтичната зала. Преди това нека се върнем на анализата и детските потребности. Фройд е ангажиран повече с индивидуалната психика като затворена система, свързана с или съпровождаща биологичните процеси. След него – особено теоретиците на така наречената теория на обектните отношения – започват повече да разглеждат субекта като отворена система, която е в непосредствена връзка с обкръжението. Тази активност води до сътворяването на един вътрешен свят, който може да бъде изследван как се развива от ранното детство или в психоаналитичния кабинет, или в психодраматичния театър.

Автори, действащи лица

Ото Кернберг описва начина, по който взаимодействията на детето с външния свят довеждат до промени в неговата психика. „Интроекциите, идентификациите и единичността на Егото са трите нива на процеса на интернализиране: и трите ще ги разбираме като идентификационни системи. Тези процеси създават психични структури,… за които ще използваме същите термини, както и за съответните механизми. Интроекцията, например, ще се разглежда и като психичен процес, и като резултат от този процес, структура.“ Малко след това Кернберг, който е най-яркият представител на съвременната психоанализа, твърди, че в края на първата година, когато се развиват възприятните и когнитивни способности, детето е в състояние да: „разпознае ролевите аспекти на междуличностните взаимодействия. Ролята практически е присъствие на социално разпозната функция, която се изпълнява от обекта или от двамата участници във взаимодействието”. От страна на представителите на този вид психотерапия, които използват действените методи на изследване, каквато е и психодрамата, концепцията за ролята се превръща в: „Действителни и осезаеми форми, които приема Азът… интеракционна форма, която човек приема в специфичния момент, като реагира на специфични ситуации, в които участват и други лица или обекти. Роля се нарича символичното представяне на тази функционална форма. Формата се създава от миналия опит и културните модели на обществото, в което човек живее… Всяка роля е сливане на лични и колективни елементи… има две страни – лична и колективна.“ В тези два цитата, като че ли се набелязва мостът, наречен драма, който според нас е определящ за психотерапевтичния театър, независимо от пътя, по който върви теоретичното изследване на различните школи.

В психоанализата драмата от детството се преиграва или отиграва, или по-точно, изстрадва отново в терапевтичното пространство. Това става чрез трансфера, като образът на родителите се проектира в терапевта. Тогава отношенията с терапевта се съпровождат с асоциираните ефекти и поведение. Като че ли интрапсихичните отношения между Аза, като вътрешно психичен обект, и другия, също като такъв обект, се екстернализират и отиграват в отношенията между Аза като роля и другия като роля или роли, които се поемат от терапевта. В случая изтласканото или, както по-горе казахме, „непоносимото” излиза на повърхността от дълбочината на несъзнаваното. В този смисъл психоанализата може да бъде изключително активен и драматичен процес, нещо, което не се забелязва или се отрича от нейните критици. В критичните точки на психоаналитичната терапия „отиграването” е драматично и става в сесията между пациента и аналитика, като ситуацията случила се „тогава и там” се отиграва „тук и сега” между пациента и терапевта.

Каква е драмата в драматичните методи? Бих казал, че пациентът изпитва същата „лудост”, както и пациентът в трансфера на психоаналитика, като и двете все пак са „терапевтични лудости”. Появява се едно магическо преживяване, свързано със сцената, присъствието на групата и груповото съ-несъзнавано, което неусетно въвежда повече нива на отношения. Това е особено изразено, когато се уточнят сцените и в тях се включат в така наречените „помощни азове”.

Първоначално те наподобяват, тоест симулират и се изживяват, като реални фигури от историята на протагониста, но с преминаването към по-ранните картини от историята, като проследяване назад към корените на реакциите на пациента, те стават все по-неясно и неконкретно очертани, точно както вътрешните обекти в интрапсихичната сцена на пациента. Практически те се превръщат (изиграни от помощните азове) в екстернализирани  вътрешно-психични обекти (други), които – в края на краищата – са същностните аспекти на психичната идентичност на протагониста. Тук отново ще цитираме Я. Морено, който е автор на психодрамата и който твърди че: „Помощните азове практически представят отсъстващите други, налудностите, халюцинациите, символите, идеалите, животните и обектите. Те правят света на протагониста реален, конкретен и осезаем.” Тук, като че ли отново се свързват двата подхода. Това, което според нас, обаче, тясно ги свързва, е един елемент, който идва в психотерапията от изкуствата и който я свързва с нормалната човешка дейност, а не я оставя в полето на инженерството или рационализма.

„Като че ли” или „Все едно че”

По-горе споменахме този феномен. Това е феноменът „все едно че”. На езика на психотерапията това е този начин на мислене и поведение, в който аз си представям, че Аз съм Ти и Ти си Аз. Аз си представям, като че ли съм другият. Аз си представям, все едно че нещо се е случило или се случва в момента. Мелани Клайн пише, че импулсите и чувствата на бебето се съпровождат от определен вид психична активност, която е най-примитивната и която е всъщност фантазно построяване (под фантазно в случая се разбира интрапсихична структура), или по-произволно казано, образно мислене. Това примитивно фантазиране е в основата на най-ранната форма на работата на въображението. Това е началото на силата да експериментираш с алтернативни състояния на нещата, за да избегнеш до някаква степен ограниченията и изискванията на сегашната ситуация. С други думи, това е произходът на „все едно че”. То свързва играенето, но и изкуствата с човешкото развитие, включително и с психотерапията, като по този начин превръща последната в част от културата. „Все едно че” е това, което осцилира между присъстващото и дистантното, възможното и невъзможното, познатото и това, което не може да се схване толкова бързо. В процеса на терапевтичната дейност психологическата промяна, ако тя се постигне, е свързана с този елемент, който непрекъснато ни съпровожда или ни кара да се съотнесем към него. Той е присъщ именно на това движение на нашите преживявания, отвън-навътре и отвътре-навън, срещайки ги в тяхната трансформация, правейки ги достояние на другия и същевременно позволявайки ни да експериментираме с различните обстоятелства на нашия живот и различните психични състояния. Това, обаче, според нас е идентично и с работата на драмата и другите изкуства с човешкото преживяване.

„Все едно че” е в сърцето на човешките взаимоотношения. Същевременно работите на изкуствата са сами по себе си символи на срещата и като такива стимулират и активират човешките взаимоотношения. Ако използваме терминологията на Бубер, ако се достигне до екстернализиране между То и Ти, само То може да бъде eкстернализирано от двете основни думи на съществуването. То не може да произведе само по себе си живот, но практически го локализира в себе си. В срещата с Ти, То се превръща от вечна какавида във вечна пеперуда. В един забележителен пасаж Бубер описва креативния процес в изкуствата: „Вечният извор на изкуството е, че пред човека се изпречва образ и го кара да го превърне в творба. Тази форма не произлиза от неговата душа, но това е една поява… и изисква от нея действената й сила… Ако той произнесе първичната дума (ТИ) от цялата си същност към формата, която се появява, действената сила потича и работата се появява… Но отвреме-навреме може да срещне чувствителен, възприемчив зрител (очевидец) в своята цялостна, превъплътена форма…“ За подобен вид среща е необходимо специално пространство, което само по себе си е психологично случване, внедряващо се между фантазията и реалното и отварящо място на играенето. Защото играенето е атрибут на „като че ли” или „все едно че”. Играта е състояние на социално взаимодействие, в което поведението няма същия смисъл, както в обикновеното ежедневие. За играенето може би има една първична мотивация, която е свързана с принципа на удоволствието. Изглежда, че психиката ни намира удоволствие в манипулирането на собствената си неустойчивост. Процесът дава възможност за някакъв контрол над объркванията, активира въображението и разширява чувството за идентичност, включвайки го, но разширявайки кръга на преживяванията. Ранните игри на децата имат психоаналитични обяснения, които включват начините да контролираш собствената си несигурност относно отделянето или, по-скоро, отсъствието на майката, развивайки рудиментарния интелектуален капацитет, за да разбере, че нещо е все още тук, въпреки че може и в момента да не се вижда. Това се нарича „постоянство на обекта”. Тук ние бихме си позволили да добавим, че удоволствието е свързано и със забавността от парадокса сам по себе си. Радва ни едно по-меко чувство (не катастрофическо), съпровождащо усещането, че нещо е тук и не е, по едно и също време. Практически това според Адам Блатнер е един акт на вътрешно балансиране, игра на парадокс. Последното постепенно се развива в хумора, който допуска състоянието на вътрешна непоследователност.

И все пак, най-важното преимущество на играенето в терапията, образованието и самото изкуство, е в приемането на креативни идеи, решения и действия. Грегори Бейтсън отбелязва, че децата се научават не просто от това, че заучават нови роли, но повече от научаването, че ролите могат да се играят, видоизменят, както се обличат дрехи или се слагат и махат шапки и т. н. Ролите могат да се поемат, модифицират, развиват или затихват и това е най-освобождаващият урок. Той ни подканя да преоценяваме ролите, които играем, да ги предоговорираме с другите или да позволим да се откажем от елементите на някои от тях. Всичко това става и в ежедневния живот, и на психотерапевтичната сцена в атмосферата на „все едно че”.

Пребивавайки в „преходното пространство”

Дотук се опитваме да обсъждаме съществуването на два свързани свята, този на личната психична реалност и външния свят на реално съществуващите отношения – вътрешната сцена и външната сцена. Доналд Уиникът въвежда един трети психологичен свят. Той пише, че: „определянето на човешката природа чрез междуличностни отношения не е достатъчно добро, дори когато вземем под внимание творческото разработване на функцията и цялата фантазия, както съзнавана, така и несъзнавана, включително и изтласканото несъзнавано… За всеки индивид, който е достигнал до етапа да бъде уникален с отграничаваща мембрана и вътрешно и външно, може да се каже, че за него съществува вътрешна реалност, вътрешен свят, който може да бъде богат или беден, в мир или във война… ако има нужда от това двойно твърдение, се нуждаем и от тройно… междинна сфера на преживяването, към която имат принос, както вътрешната реалност, така и външния свят… ангажират (индивида) в постоянна човешка задача да държи вътрешната и външната реалност разделени и въпреки това взаимосвързани.” Според Уиникът това е полето на играта и също според някои и полето на илюзиите и на психотерапията. В един друг откъс Уиникът казва: „Аз изследвам същността на позволената на пеленачето илюзия, която в живота на възрастния е свойствена на изкуствата и религията и въпреки това става и отличителният белег на лудостта, когато болният предяви прекалено големи претенции към доверчивостта на другите, принуждавайки ги да признаят, че споделят илюзия, която не е тяхна.”

Психоаналитикът Джойс Мак Дугъл, говорейки за психозите, пише: „…когато трябва да се справяме с жизнените невъзможности, повечето от нас имат на разположение други театри, освен тези на налудността. Има друга сцена, на която много невъзможни и забранени желания могат да намерят своето изразяване. Тази сцена се простира между безкрайната вътрешна вселена и ограничаващия свят на реалността и съвпада с това, което Уиникът нарича преходно пространство. Тези потенциални пространства… са междинност на преживяванията, които са между реалността и фантазията. Те включват между другите феномени и мястото на културното преживяване и полето на креативността.“ Тук някъде изкуствата и психологичното, като терапия или просто като психичен процес, се свързват.

Вероятно чрез изкуството може да се допринесе за индивидуалното развитие на личността, както и чрез социално-психологическите процеси, в които включвам и различните психотерапевтични методи. Без психотерапията, обаче, може да се прави изкуство и слава Богу… Може би и двата процеса са свързани с повишаването на спонтанността и креативността на участващите в тях. Според действените терапевти това променя възможностите ни на човешки същества.

В началото на XX век при една среща на Зигмунд Фройд и Яков Морено във Виена, легендата твърди, че младият Морено казал: „…аз ще продължа там, където вие свършвате. Вие тълкувате мечтите, аз ще позволя на хората да мечтаят…” Това вероятно не е вярно, Морено го е измислил.

Същевременно една психоаналитичка от френската група в психоанализата казва, че там, където има само илюзия без чувство за собственост върху нея, има удоволствие, там, където върху илюзията има претенция за собственост, това вече е фундаментализъм, там няма удоволствие. Целта на терапията е постигането на първото, такава е и целта на изкуството. Чувството за притежание ги убива…

Много често именно фундаментализмът ни тласка към изграждането на Програми в изследването на човешките отношения. Те, обаче, не оставят място на креативността. Такива са и много от подходите в изследването на не/нормалността, което ги превръща в същото. Единственото средство е да допуснем на сцената другото действащо лице или „все едно че”. Само тогава можем адекватно да разпитваме „не/нормалността” и – давайки си достатъчно време за пребиваване в междинното пространство, да открием нюансите, които ни свързват.

Литература
Мийд, Дж. 1997. Разум, Аз, Общество. Плевен: Евразия Абагар.
Blatner, A.1998. The Art of Play. Human Sciences Press, Incorporated.
Bateson, G. 1995. A Theory of Play and Fantasy. Psychiatric Research Reports. Vol 2, pp. 39-51.
Buber, M. 1966. I and Thou. Edinburgh: T. And T. Clarke.
Kernberg, O. 1976. Object – Relations Theory and Clinical Psychoanalysis. New York: Jason Aronson.
Klein, M. 1988. Love, Guilt and Reparation. London: Virago.
Kraepelin, E. 1905. Lectures on Clinical Psychiatry. London: Penguin Books.
Lacan, J. 1994. The Four Fundamental Concepts of Psycho-analysis. London: Penguin Books.
Mc Dougall, J. 1986. Theatres of the Mind: Illusion and Truth on the Psychoanalytic Stage. London: Free Association Books.
Moreno, J. 1987. The Essential Moreno. Ed. J. Fox. New York: Springer Publishing Company.
Winnicott, D. 1974. Playing and Reality. London: Tavistock, Harmondsworth: Pelican.