Случай 2: Човекът, който отказа да бъде плъх*

*Текстът е написан за преводното издание на Издателска къща „КХ – Критика и Хуманизъм“ и Издателска къща „Стигмати“ на книгата на Зигмунд Фройд „Човекът плъх: Бележки относно един случай на натраплива невроза“ и публикуван през 2010 година като послеслов на Случай 2 от поредица „5-те случая на Зигмунд Фройд“. Оформление на корицата – Яна Левиева.

Човекът, който отказа да бъде плъх

Залцбург, 1908 година.

Покрай дълга маса са насядали четиридесетина души. Това събиране днес се смята за Първи конгрес по психоанализа. Присъстващите тогава не знаят това. В единия край на масата стои Зигмунд Фройд. Той представя случая на Човека плъх. Представянето е започнало в 9 часа. Към 11 часа Фройд предлага да приключат това заседание, като казва, че вероятно всички вече са изморени. Участниците обаче настояват той да продължи. Представянето продължава до 13 часа и е прекъснато пак по настояване на Фройд, иначе вероятно би продължило и по-дълго. Дотогава всички са слушали с необикновено внимание. Какви качества трябва да притежава човек, за да поддържа активното внимание на толкова много хора за толкова дълго време? – се пита по-късно най-известният биограф на Фройд, Ъ. Джоунс.

Пациентът се казвал Ернст Ланцер, някои твърдят, че произхождал от еврейско семейство. Преди това бил офицер, но напуснал армията поради психичните си проблеми. В текста Фройд му дава името Паул.

Има една интересна забележка на Анна Фройд, която казва приблизително, че всички случаи на Фройд, успоредно с назубрените уроци за конверзионната хистерия, натрапливата невроза, детските неврози, параноята и прочее, стават добре известни на всяка поредна генерация психотерапевти. Те стават толкова интимни с професионалистите, че последните започват да ги третират така, като че ли са техни пациенти. Оттук се появява едно желание да разпитват реалната им житейска история, нейното продължение след анализата на Фройд, като същевременно преразглеждат направените интерпретации и тяхната адекватност през призмата на едно вече катамнезно, лонгитудинално изследване. Последното обаче – ще добавим скромно ние – променя, за съжаление, и целия случай. Тази страст или съблазън отдаваме преди всичко на това, че тези истории са предадени от техния автор по един забележителен начин, като материалът е синтезиран и интерпретиран така, че продължава да провокира даже и нашето въображение. Вероятно на това се дължи и изкушението ни да излезем на сцената като участници или да останем като зрители в залата на това, което наричаме психоаналитичен театър, като по този начин впишем и нашите собствени мнения и преживявания, свързани с представената работа. Същевременно ни се струва, че фактът на „неказването“ на всичко, поради конфиденциалността, изтъквана от Фройд, допринася още повече за интригата, която се завързва между описаните текстове и нас, и желанието ни да станем съавтори в тяхното представяне и обяснение. Естествено, това е човешка слабост, подобна на тази, на която се отдаваме, когато някой познат сподели с нас проблеми и ние съвсем безотговорно и безсмислено се опитваме да му дадем съвет, вместо тихо да го изслушаме и да се опитаме да разберем за какво става дума.

И все пак при този текст ни се струва, че авторът не ни казва всичко и защото щади аудиторията, тъй като се досеща, че то ще бъде твърде много, а защо не и твърде непосилно, за нея.

ПРЕДИСТОРИЯ

Фройд е на малко повече от 50 години. Това е някъде между 1900 и 1908 година. Книгата му Тълкуване на сънищата е почти забравена. Според някои съвременни изследователи тя се полага от публичното и научно мнение някъде между съновниците и астрологичните ръководства, според други това е прекалено крайна оценка, и пак според тях – идеите му се приемат възторжено от неговите ученици, както и от хората, работещи в полето на изкуствата, философията и литературата[1]. Интересното е, че Фройд не отдава толкова голямо значение на това, а е втренчен повече в оценките, идващи от света на научните, и най-вече на медицинските, среди. Последните обаче са твърде критични или резервирани. Той продължава да пише и в този период излизат Психопатология на всекидневния живот, Остроумието и връзката му с несъзнаваното и най вече Три студии върху теорията на сексуалността. Тази книга биографът и ученик на Фройд, (също) Ернст (но) Джоунс, определя като втората по важност в неговото творчество. Ние ще приемем това и в потвърждение ще цитираме един психоаналитик, живял хронологично по-близо до нас – Доналд Мелцер, който казва, че в тази книга Фройд провъзгласява вездесъщността и следователно същностната нормалност на сексуалните феномени, които са мощна сила в детските умове[2]. Огромните промени в нашата култура ни пречат да усетим цялата значимост на това откритие в онези години, което е променило възгледите на хората във всеки клон на хуманността – правото, морала, религията, отглеждането и възпитанието на децата, образованието и изкуството. Сега е трудно да си представим значението на приемането на тази книга. Според френските психоаналитици тя все пак получила своето признание, наравно с другите научни съчинения от онова време. Фройд обаче с право смятал, че прави революция в човешкото съзнание и тя не е оценена. Биографията, която Джоунс е написал, от своя страна говори за изолация, пренебрегване и премълчаване на това, което тогава е извършвал Фройд.

Практически бащата на психоанализата казва, че сексуалните занимания и действия, присъщи на най-ранното детство, достигат своя връх между две- и петгодишна възраст, което е и периодът на разгара на Едиповия конфликт. Тази сексуалност е първоначално „полиморфна“ или, по-точно казано, „перверзна“, като постепенно се съсредоточава в гениталиите. Постепенно драмата затихва, като сексуалността преминава в така наречения „латентен период“, последван в пубертета от взрив, който съучаства в съзряването на органите за възпроизвеждане. На едно място Фройд буквално казва, че сексуалният инстинкт при децата се пренебрегва, а неговите прояви се считат за „нередовности“. Според него децата внасят зародиша на сексуалната активност още при появяването си на този свят, като се наслаждават на сексуалното си удовлетворение при получаване на млякото от гърдата, и след това търсят да повторят този опит за наслаждение чрез смучене на пръстите си. Сексуалността продължава да се развива и в латентния период, като произвежда един запас от енергия, който се използва до голяма степен за несексуални цели, главно за привнасяне на сексуални компоненти към социалните чувства, от една страна, а от друга, по-късно, за изграждане на пълноценни бариери срещу сексуалността (изтласкване, формиране на реакция).

Опитваме се да разберем човека, предизвикал в онези години подобен скандал. Казват, че имал по-малко пациенти от Виена и повече от Централна и Източна Европа, Русия, може би Германия и Англия. Те постепенно започнали да се увеличават. Вероятно това е добре за живота на лекаря, но не е добре за неговата научна продуктивност. Когато има повече пациенти, Фройд пише по-малко книги, и обратно. Същевременно терапевтичната работа създава повече възможности за развитието на теория, която да изхожда от клиничната практика.

Съществуват легенди, съществуват митове, съществуват писма до приятели и ученици. Въпреки това трудно можем да си представим живота му. В това десетилетие се случват много неща. Героят ни като че ли се отдръпва от емоциите, свързани с политиката. Отхвърлят кандидатурата му за извънреден професор, но пет години по късно, през 1902 г., го избират за такъв. Политическият период тогава е свързан с настъпление на антисемитизма във Виена. Някои изследователи твърдят, че с отказа си от „теорията за прелъстяването“ Фройд изпада в краткотраен период на депресия – споделя, че няма никакви идеи.

Този период протича успоредно с преосмисляне на преживяванията му от предишни години и на отношението към баща му. Неговата самоанализа като че ли подсказва наличието на силен протест срещу бащата поради неговото примирение с антисемитизма. Фройд несъзнавано се идентифицира с Ханибал и неговата борба срещу Рим. Постепенно настъпва избледняване на юношеския спомен, свързан с поведението на баща му, върху който е разположен и фантазмът за Ханибал. По такъв начин фантазмът губи от нагонната си сила, благодарение на преодоляването на изтласкването, и се дезактуализира. Фройд бива изоставен от едни от най-близките му ученици – Адлер, Юнг, Щекел. Мнозина други обаче остават с него. Практически Юнг го напуска по-късно. До разрива им той го счита за възвестител на своите идеи. Биографите му казват, че на психоаналитичните събирания говорел, че Юнг е единственият неевреин между тях и че ако не е той, обществото ще отхвърли психоанализата, както отхвърля и евреите. Това е пророческо твърдение, защото десетилетия по-късно действително психоанализата ще бъде обявена за „еврейска наука“ и ще бъде забранена. Книгите на нашия герой ще бъдат изгаряни, а психоаналитиците – и избивани, както милиони други.

Но дотогава има още много време.

ПАРТНЬОРЪТ

Ернст Ланцер е млад, обещаващ, и както намеква Фройд, известен виенчанин. Преди да достигне до Фройд, бил консултиран от великия Вагнер фон Яурег, който и досега е единственият психиатър, носител на Нобелова награда за приноса си в лечението на сифилиса на мозъка.

Впрочем, много по късно, когато Фройд е предложен за редовен професор, именно Фон Яурег го препоръчва[3]. Още по-интересно е, че в препоръката си той първо пише „извънреден професор“, като прави грешка „по Фройд“, която поправя, задрасквайки думата „извънреден“, защото тогава д-р Зигмунд Фройд от „извънреден“ трябва да стане „редовен“, или просто професор. По случай своите осемдесетгодишнини, които са скоро една след друга, те си изпращат поздравителни писма. През 1920 година срещу Фон Яурег има анкетна комисия, която го обвинява, че обявява за симуланти войници, които практически страдат от боен стрес и от така наречените военни неврози. Фройд е член на анкетната комисия и го критикува, но много внимателно и умерено. Фон Яурег, от своя страна, го обвинява, че използва случая, за да популяризира идеите си. В края на живота си става член на националсоциалистическата партия, но никога не се проявява като антисемит.

Тук трябва да отбележим, че това само поставя началото на голямата разлика спрямо случая на Дора (Ида Бауер). Последната е доведена от баща си, който преди това е бил пациент на Фройд. Ернст Ланцер идва сам. По време на еднократната му консултация, във връзка със страховете, които пациентът изпитвал преди явяване на изпити, Вагнер фон Яурег му казал, че оплакванията му са нещо твърде разпространено и съвсем естествено, след което го отпратил. Тази мисъл вероятно е присъствала в съзнанието на пациента, когато той е посетил Фройд, и е била част от сравненията, които партньорът на нашия герой, Ланцер, даже без да иска, е правел между психиатъра и психоаналитика. Сега се знае, че това са най-трудните пациенти – тези, които имат влиятелни роднини, и тези, които вече са лекувани от светила. Последното тревожи и напряга терапевта, ограничава свободата и спонтанността му и влияе на преносните му чувства. От друга страна обаче, ще повторим, защото ни се струва твърде важно – Ланцер идва при Фройд самостоятелно, търсейки помощ. Тук ще се опитаме да включим един важен детайл. Защо пациентите отиват на психотерапия?

Според нас първата причина е, че те не са в състояние да живеят и да действат. Не им се удава да правят каквото и да било с удоволствие, защото се изправят пред собственото си „незнаене“ за самите себе си, за собствените си желания, за психологичните си механизми и прочее. Те са хора, които се отличават с това, че предлаганите от обществото средства и инструменти за преодоляване на кризи и решаване на проблеми в техния случай не работят. Това е болезнена ситуация, за която психично болният донякъде си дава сметка, независимо от диагнозата, която професионалистите и обществото „изповядват“ за него. В този момент пациентът не успява, а може и да не иска, да се адаптира към обществото. Проблемите са обикновено толкова сериозни, че болният не може да ги реши с помощта на обикновените институти на цивилизацията – като професия и работа, образование, религия, социални активности, семейство и т.н. Това може да бъде предизвикано според Фройд от следните взаимосвързани моменти. Първият е изграден от имащите място в живота на всеки индивид определени травматични или неприятни преживявания, които са го направили по-уязвим и чувствителен и по-малко съумяващ да се справи с тревожността, съпровождаща всеки момент от съществуването. Вторият е в това, че пациентът има потенциал и способности, нуждаещи се от изразяване, като пътищата за това са блокирани, което го и разболява.

И така, партньорът, или Ланцер, или Паул, прелиствал Фройдовата книга Психопатология на всекидневния живот и открил такива словосъчетания, които му напомняли неговата „мисловна работа“. Тук можем само да кажем, че в тази книга, както и в Тълкуване на сънищата, протагонист е самият Фройд, който изследва и собствените си забравяния и грешки. Това определя до известна степен може би и изначалната симпатия, която като че ли терапевтът изпитва към пациента. От друга страна, като че ли пациентът Ернст Ланцер търси не надменния корифей, а този, който е склонен да допуска, признава и обсъжда собствените си грешки, тоест един жив, а не умрял терапевт.

При първата среща героят говори за натрапливи идеи, импулси, включително и за това, как да си пререже гърлото с бръснач, както и свързаните с тях забрани за различни и безсмислени неща. Чувства, че е изпуснал много в живота си поради своята невроза и е изостанал от другите поради вътрешната си борба. Усещането е за светскост и, както се казва, за „началото на едно приятелство“ и доверие между по-възрастния терапевт и два пъти по-младия пациент. Струва ни се, че пациентът като че ли иска да влезе в книгите, тоест в теорията, и там да намери истината за себе си, може би очаквайки терапевтът да му я прочете на глас. Все още нищо не предвещава драматично развитие…

Тогава как да си обясним, че Фройд започва да си прави подробни записки. Започваме да се безпокоим. Спомняме си, че има писатели, които признават: „… Винаги, когато се тревожа, започвам да пиша“. Това може да го каже, а може би го и прави, всеки от нас. От друга страна, чували сме да се казва и обратното: „когато чета, започвам да се тревожа“. Пиер Жане, френският психиатър, цитира пациентка, която казва, че като започне да чете една книга, тя става мръсна. От светскостта вече не остава нищо. На нейно място идват очакването и вълнението…

Фройд започва да си води много подробни записки за разговорите с пациента. Описва изключително подробно седем сесии, прави подробно обсъждане на случая, още по време на самата терапия, във Виенския психоаналитичен кръг и след това го представя на нещо, което практически наподобява първи конгрес по психоанализа в Залцбург. Тук трябва да вметнем, че в едно писмо до Карл Юнг, още преди появата на пациента, той описва себе си като натраплив невротик, отстъпвайки благородно на Юнг мястото на хистерика.

Може би именно това изостря вниманието му и специално към Човека плъх.

СРЕЩАТА НЕ Е БЕЗУСЛОВНА

Вероятно пациентът и неговият терапевт са се уговорили за редовни дни и часове за терапия, за цената на сесиите (за това ще стане дума по-подробно по-късно) и терапевтът разяснява на пациента „основното правило“: „… да казва всичко, което му минава през ума, дори ако то му е неприятно, дори ако му изглежда незначително, ирелевантно или безсмислено…“. Това е прословутата психоаналитична рамка. Това е сцената, ще каже друг психоаналитик, години по-късно, която маркира различен вид реалност, когато си на нея, и различна от тази реалност, когато си извън нея. Точно тази рамка прави възможно развитието на креативната илюзия, която ние наричаме трансфер.

Друг психоаналитик, макар и оспорван напоследък, ще каже, че „… аналитикът и пациентът са феномени, неизвестни един на друг, като нямат традиция на надеждно споделяни символи, които могат да им помогнат за общуването им… И в тази нова рамка отчужденият индивид би могъл да намери своята символична и терапевтична реч и форма на изразяване“. Тук ни се иска да допълним, че тези условия според нас не са формални, а част от едно особено състояние на ума, поставяйки го в режим на търсене, експериментиране и играене, с цел да открие истината за себе си и за живота си, преодолявайки собствените си „обездвижвания“.

Следват един след друг няколко кратки епизода, в които партньорът разказва за приятел, при който ходел, когато го измъчвал някакъв „престъпен“ импулс, и който го уверявал, че всъщност е безупречен човек, свикнал да разглежда живота си от такава гледна точка (спомняме си за Яурег). Появява се и друг приятел, който е бил по-възрастен от него, но го предал поради интереса си към една от сестрите му.

Терапевтът като че ли се е оттеглил в залата, но четейки описанията, усещаме присъствието му и през темата за приятелството. Всъщност според нас тези разкази са разпитване на рамката – какво е това, към коя част от моя опит мога да го присъединя, доколко избирам мъжете и доколко жените (терапевтът отбелязва това в кратка бележка под линия) и т.н.

Постепенно навлизаме в един по-загадъчен свят, свят на отношения.

ИНТИМНОСТТА ПРЕДПОЛАГА ТАЙНСТВЕНОСТ

Тук Фройд казва: „След това той продължава без всякаква връзка. Сексуалният ми живот започна много рано… на 4 или 5 години… имахме една млада гувернантка…“

И на сцената излизат момичетата.

Разказите са за изследвания на сексуалността, разочарования, нежност, фантазии, ревност и, естествено, объркване. Едно от момичетата, вероятно не много по-късно, ражда дете и се омъжва, което я издига в по-висок социален слой, като започват да я назовават фрау Хофрат (жена на дворцов съветник) и се появява една реплика, кой знае защо: „често я виждам на улицата“. Може би това е някакъв изпуснат от някого на сцената глас, който още го зове, там, в забранените градини, принадлежащи на всяко детство. Следва оплакване при майка му, че има ерекции и същевременно подозрение, че родителите му знаят за интимния му живот – „вероятно съм го изрекъл, без да съм разбрал“. И тогава на сцената на психоаналитичния театър се появява един баща. „Ако мисля за голи момичета, ще се случи нещо много лошо, например баща ми ще умре“. Оказва се обаче, че баща му, с който са свързани и сегашните му опасения, е починал преди няколко години.

„Един мъртъв баща“ – ще каже Лакан… И тук, кой знае защо – ще кажем ние, – сесията приключва, може би и поради изтичане на времето.

След това Фройд говори за натраплива невроза, още в детството, от която не липсва нито един съществен момент и която той определя като ядро и модел на по-късното страдание на пациента. От едната страна има желание с нарастваща интензивност да вижда голи момичета, а от другата – натрапливо опасение, че когато мисли нещо подобно, ще се случи и нещо ужасно. Едно желание и едно съпротивляващо му се опасение, мъчителен афект и порив за съпротива и отбранителни действия. Тук трябва да добавим и това, че родителите вече знаят за желанията му, без той да ги е изрекъл. Всичко това, казва Фройд, е привидно абсурдно. Какво значи това, че ако у детето възникне сладострастно желание, бащата ще умре? И тук казва, че има отговор на този въпрос, ако се опитаме да го разберем като необходим резултат от предишни процеси и предпоставки. И по-нататък: „… Следователно преди шестата година е имало травматични преживявания, конфликти и изтласквания, които са забравени, но са оставили своето съдържание в наследството на натрапливото опасение“. Тук трябва да се върнем към увода и да включим репликата на разказвача, Фройд: „Средството, чрез което натрапливата невроза изразява тайните си мисли, и това е езикът, е диалект на езика на хистерията, но такъв диалект, който бихме почувствали по-лесно, защото е по-близо до формите на нашето съзнавано мислене, отколкото до изразните средства на хистерията… Той не съдържа онзи скок от психичното в соматичното – хистеричната конверзия, която остава непостижима за нас.“

Отново имаме конфликт между една страст и една, меко казано, забрана, ако не и наказание и беда. Това е изтласкано и забравено, и за да не се случи, трябва да се вземат предпазни мерки. Всъщност те са компромисът между желанието и забраната, но те са и външният израз на неврозата, а за да ги разгадаем и да определим кое откъде идва, ни е необходима историята. Тя обаче не винаги е достъпна и тогава ние тълкуваме преноса или това, което се пренася несъзнавано от миналото на пациента върху терапевта и се разиграва в рамката, описана по-горе, или на „тази сцена“. Именно тълкуването на преживяването на преноса свързва пациента с реалността и прави по-поносими неговите фантазии – както любовните, така и враждебните, като и двете причиняват безпокойства, а понякога граничат със суеверното и магическото. Малко е парадоксално, но винаги когато бъдат проявени на сцената, независимо дали на преноса в индивидуалната психотерапия или в пространството на груповата анализа, или психодрамата, и внимателно отразени или интерпретирани, тези фантазии отново могат да катализират процесите на спонтанност и креативност, но вече паралелно с преживяването и на реалността в живота ни. Практически това е и целта на психотерапевтичната работа.

ВОЕННИ МАНЕВРИ, КИТАЙСКИ МЪЧЕНИЯ, БАЩИ И РАЗНИ ДРУГИ МОМЧЕШКИ РАБОТИ

Втората сесия започва с разкази за военни учения. В началото пациентът загубва пенснето си. За да не бави другите, телеграфира да му изпратят ново, въпреки че можел да го намери. След което следва разказът на чешкия капитан за източното мъчение с плъхове. Тук е изключително интересен начинът, по който е разказан случаят. Пациентът моли Фройд да му разреши да пропусне детайлите, тоест да наруши „правилото“ за „свободните асоциации“. Това правило обаче е необикновено, то е „заповед“ за „свобода“, която крие в себе си парадокс, практически нерешим на рационално ниво. Фройд отказва исканото разрешение, но и не оставя Ланцер самотен с правилата, а предлага да се опитва да отгатва от намеците за какво става дума. И когато се стига до кулминацията на разказа, добавяйки липсващите трудни думи, нашият герой забелязва, че: „лицеизразът на пациента издава ужас от едно несъзнавано желание…“. Това е желанието на партньора такова наказание да се случи на дамата, в която е влюбен, и на баща му.

Следва идеята за плащането на дълга за пенснето, нелепата заповед на капитана и всички опасения, че ако това не се случи, мъчението по някакъв начин ще се реализира, което пък води до всички предпазващи абсурдни идеи и действия. В края на втората сесия партньорът става объркан, хаотичен, обръща се към нашия герой с думите „Господин капитан“ и т.н.

В третата сесия пациентът описва подробно как след изкомандването от капитана да изплати дълга за пенснето на лейтенанта той е нападнат в собствените си мисли от абсурдни команди, чието изпълнение смята за необходимо, тъй като е убеден, че само по този начин въпросната жена и баща му биха били спасени от мъчението с плъховете. В края на краищата се оказва, че той знае, че заповедта за плащането е абсурдна, че просто трябва да изпрати някаква сума на пощенската чиновничка и че е бил в течение на това още в самото начало. Именно така той и попада при Фройд.

ЕДНО НЕОБХОДИМО СПОРЕД МЕН ОСВЕТЯВАНЕ

През 1901 година Зигмунд Фройд за пръв път посещава Рим. Думата, използвана от неговия най-верен биограф, приятел и последовател, е „триумфално посещение“. Както казахме по-горе, нашият герой е привлечен от историята на древния Рим още от детството си. В тази история има интрига, приключение, сдържано благородство, разумност и жестокости в името на държавното устройство, благоденствието и могъществото. В нея има триумфи и показване пред тълпите на пленени, оковани с вериги, покрусени владетели, но не липсват и унижения. Най-голямото е Ханибал, картагенският пълководец, семитът, всяващ дълги години страх и несигурност за Рим и силно вълнуващ въображението на Фройд в юношеството му. Фройд е опитен пътувач, какво по-лесно от това да отиде до Рим. Това обаче се оказва непосилна задача за него, продължила повече от четири години. Той тръгва и… не успява да стигне дотам. Има Нещо, което винаги застава на пътя. Да се обърнем към самия него в Тълкуване на сънищата: „Става дума за редица сънища, предизвикани от желанието ми да видя Рим. По всяка вероятност това желание още дълго време ще трябва да бъде удовлетворявано само от сънища, тъй като през това време на годината, когато имам възможност да пътувам, пребиваването в Рим е вредно за здравето ми.“

На последното ще си позволим да се усмихнем горчиво и да си кажем, че понякога и нашият герой е успявал да се скрие, несъзнавано, с някакъв вид защита, и от самия доктор Зигмунд Фройд.

По-нататък в няколко последователни съня той говори за това, че вижда града Рим, обвит в мъгла, като Мойсей, който вижда някъде далеч Обетованата земя.

Или се изправя пред малка рекичка с мътна вода и един господин, наречен в съня Цукер (захарен, сладък), когото сънуващият пита за пътя. Фройд анализира този сън според собствените си правила, разлагайки го на елементи, и достига по пътя на асоциациите до два еврейски вица. В единия беден евреин пътува до Карлсбад без билет. На всяка гара го свалят от влака и малтретират физически, но той не се отказва от намерението си. Най-накрая на една от гарите среща един свой познат, който го пита накъде пътува и той му отговаря: „… до Карлсбад, ако издържа“.

Тук Фройд прави една забележка, казвайки, че това е via dolorosa за малкия евреин. Интересното е, че именно тук се отразява копнежът за Рим, тъй като за тогавашните поданици на Австро-Унгарската империя Карлсбад е нещо като Рио де Жанейро за нас, почитателите на романите за Остап Бендер – град на удоволствията и ваканциите. Пак тук имаме два погледа, свързани с копнежа за Рим, казва един професор от Кеймбридж[4], от една страна, възвишения поглед отдалеч към носената в сърцето, но недостъпна за Моисей–Фройд „обетована земя“, и от друга страна, бедния евреин, Христос–Фройд, който достига Рим, но по своята via dolorosa.

И отново да се върнем на въпроса, какво е за Фройд градът Рим. По-нататък в същата глава на Тълкуване на сънищата той продължава същата тема, говорейки за преклонението в юношеските си години пред Ханибал, като казва, че пуническите войни са били за него, тийнейджъра, символ на устойчивостта и силата на евреите, противопоставени на организираността и жестокостта на репресиращата ги католическа църква. Той споделя, че това е станало в горните класове, „когато за първи път разбрах какво значи да принадлежиш към друга раса, да си чужд“. По-нататък продължава, че именно антисемитските чувства на неговите приятели и съученици са били за него предупреждение, че трябва да има ясно определена позиция за собствената си идентичност и за собствената си реакция по отношение на антисемитизма. Точно в този момент и фигурата на семитския генерал Ханибал става за него още по-могъща и привлекателна. И по-нататък продължава: „По такъв начин желанието да попадна в Рим стана символ и на много други горещи желания, за чието осъществяване трябва да се трудиш с цялата издръжливост и търпение на картагенците и за чието изпълнение съдбата помага също толкова малко, колкото за осъществяването на задачата на Ханибал“.

Същевременно Фройд не успява да влезе в Рим като победител, вървейки по стъпките на Ханибал, както не е било дадено това и на неговия герой.

ОТНОВО НЕЩО ЗА БАЩАТА НА ТЕРАПЕВТА И ТЕХНИТЕ ОТНОШЕНИЯ

Тук рискуваме да осветим една друга част от сцената, която обаче смятаме, че ще ни покаже нещо повече от съзнаваната, а защо не и несъзнавана подготовка на Зигмунд Фройд по отношение на изграждането на неговото субективно „знание“ като терапевт, изследовател, мислител и не на последно място като човек, непрекъснато търсещ и проникващ в собствения си душевен живот.

Когато нашият герой е бил на 11–12 години, баща му, за да му покаже, че има голям прогрес и подобряване на отношението към евреите (една илюзия, свързана с надеждите на всяко поколение евреи), му разказал, че като млад е бил ударен на улицата от един националист и, естествено, антисемит, който му съборил шапката, като крещял, че евреите нямат право да ходят по тротоара, а трябва да вървят само по платното на улицата. Малкият Зиги пита баща си как е отвърнал на удара, на което баща му примирено отговаря, че нищо не е можел да направи. На тази ситуация, пише Фройд, „… аз противопоставях друга, в която бащата на Ханибал, Амилкар Барка, заклева сина си да отмъсти на римляните…“

И така, това е едната страна на Рим за Фройд. Този от младежките му години, олицетворение на унищожителите на Картаген, а също, както казахме по-горе, олицетворение на католическата църква, прокламирала антисемитизма във вековете, превръщаща ги в другите, чуждите, непринадлежащите на културата и цивилизацията. Може би това е и образът, който принуждава Фройд да се отдръпва, който го отхвърля, както него, така и неговите открития и неговата теория.

От другата страна обаче, на „вътрешната сцена“ на нашия герой има и един по-различен Рим. Този Рим свързва психоанализата с археологията, нейния откривател – с мечтата му да бъде като Хайнрих Шлиман, който открива Троя. Рим от неговите сънища, описани в Тълкуването…, който е като Обетованата земя, до която се стига по via dolorosa. Откъде идва това, то е нещо нежно и бленувано като че ли от много отдавна, много стара история, вълнуваща и еротична. И се изправяме пред дилемата – Рим или трябва да бъде разрушен, или трябва да бъде обикнат и по такъв начин опитомен… Рим, като Карлсбад. Тук може би е мястото да си спомним за някъде споменатата от Фройд чехкиня – дойка или бавачка, много женствен образ, която го е водела на Великден на католическо богослужение и от която той даже си спомня някаква славянска песничка. Тази жена, споделя Фройд, му е давала самочувствие, за разлика от баща му, и висока оценка за неговите способности именно в най-важната възраст – невръстното детство.

Да се върнем обаче при Тълкуване на сънищата: „Реших да отида на следващата година в Неапол през Рим и неочаквано ми дойде наум една фраза, която бях прочел у някого от нашите класици: голям въпрос – кой по-напрегнато е тичал напред-назад из стаята, решавайки най-накрая да се отправи за Рим – помощник-ректорът Винкелман или пълководецът Ханибал. Всъщност аз се движех по стъпките на Ханибал“[5].

Нека обаче тук скромно, и както се казва, с цялото уважение, обърнем внимание на нашия герой, че има и обратна страна на неговата истина за сънищата му, и това е Винкелман.

КОЙ Е ВИНКЕЛМАН?

Той е археолог, историк на изкуството и има някои общи неща с Фройд – бедност, остро чувство за социалния си произход, провал в търсенето на професионално признание от своите колеги. Можем да споменем и поредица от интелектуални приятелства с хомосексуални нюанси. Ненавиждал е всякакъв вид тиранство, като е бил, както и нашият герой, изключително враждебен и към всяка официално организирана религия. Преди всичко обаче Винкелман, един протестант, преодолява своите скрупули и приема католицизма, за да влезе в Рим и да се отдаде на своята страст – изследване на античността. В онези времена друг начин просто не е бил възможен. Свидетели сме на една победа на науката над съвестта, предателство на същността си… заради РИМ. Проблемът е подобен и при Фройд, но възникващите пречки са несъзнавани и мястото, на което ще се решат, е именно „онази сцена“. Кой е пътят обаче на нашия герой? От едната страна е Ханибал, мъжеството и неизплатеният от бащата дълг, който синът трябва да изпълни, отмъщавайки за униженията – това е дълг, свързан с Едиповия конфликт. А от другата страна е Рим на бавачката, този на Майката Църква, образът на забранената Едипова любов. Разбира се, Фройд няма да тръгне по пътя на Винкелман, той не е терапевт на компромиса, а и истинската психотерапия не е компромис, а е изясняване на истината, такава, каквато е, и това е единствената й цел. Тук ще припомним, че на вътрешната сцена на Фройд са и Кромуел, и Ханибал, и евреинът, и либералът, и англофилът – ценности, които изграждат съзнанието му и цензурират сънищата му. От другата страна обаче е изкушението на Ероса и неговата емоционална власт, с която Фройд асоциира католическия Рим, и който Ерос е дълбоко потопен в неговото психично. Фройд преминава през тези противоречия и посредством практическата си работа, и чрез тълкуването на собствените си сънища, а понякога и преброждайки пътищата на болезнените размисли върху собствените си действия и преживявания. Това преминаване не е с цел примиряване на противоречията, то ги изяснява, диференцира, което му дава възможност да живее с тях и в крайна сметка – да стигне до Рим – обекта на неговите мечти. Той достига до него не като завоевател, отмъщаващ за събратята си, не и на колене, като новопокръстен поклонник, а като горд с човешкия разум, интелектуален пътешественик, познаващ собствените си преживявания и намиращ начин да ги използва креативно в живота си, без да предава себе си и истината, на която се е определил да служи. Трябва да кажем, че това не е лесният път. Практически ексхумирайки болезнено и с необикновен кураж конфликтите от, повтаряме, „вътрешната сцена“, той ги принуждава да работят за собствената му теория. Именно това имаме предвид, като говорим за изграденото субективно знаене, което принадлежи и се изгражда в психичното и което е и истинското познание за човека. Именно достигайки през себе си до Рим, нашият герой съумява да примири в сърцето си, или по-скоро в ума си, мъжкото и женското, съзнаваното и нагонното, Его-то и Това-то, еврейския патернализъм и католическата майчинност. Мисълта, до която се домогваме, е, че Рим е многопластов и това разбиране възстановява Егото ни, дава ни възможност и способност да вникнем в противоречивата и нехомогенна реалност и да намираме начин да живеем с нея.

ВСИЧКО, ОТ КОЕТО ПРОЦЕСЪТ ИМА НУЖДА, Е СЦЕНАТА

От това психоанализата, както и другите психотерапевтични методи, които включват отношенията като терапевтичен фактор, не прави изключение. Впоследствие психодрамата, за която Фройд вероятно нищо не знае, въвежда директно сцената като терапевтичен инструмент. Някои теоретици на обектните отношения говорят за ролята на пространството. Според нас преносните отношения сами по себе си включват и наличието на пространство, или сцена. В случая с Човека плъх Фройд не говори за сцена, но тя съществува в самото описание. Да си припомним, че когато говори за китайското мъчение, по време на втората сесия, Фройд отбелязва лицеизраза на пациента, издаващ според него „ужас от несъзнавано желание“, а впоследствие, по време на цялата терапия, пациентът крачи нагоре-надолу из кабинета пред очите на терапевта, опитвайки се да удържи с помощта на нашия герой разнопосочните, разпадащи личността му чувства. На сцената обаче, освен нашия герой и неговия партньор, има и други персонажи и много разказани и неразказани истории. Срещата е между двамата, но за да си я представим истински, е необходимо да си въобразим и всички тези отношения и истории в живота им, които персонажите носят със себе си. Разликата е, че при Фройд вътрешните процеси биват активно припознати, интегрирани и осмислени, като в тях са чути и се чуват гласовете на всички роли от неговата част на сцената – от Ханибал и баща му до образа на чешката „нани“. В същото време при пациента в началото звучи само неговият глас, на фона на един объркан и неясен хор от участници, които не са докрай назовани и диференцирани. Техните образи често преливат един в друг – от жестокия капитан през баща му до терапевта му и от приятеля му до Вагнер фон Яурег, племенницата му, жената, която обича, и т.н.

Сега ще се осмелим да кажем, че тук-таме в процеса се наблюдават и някои сходства между двамата. Едно от тях свързва историята на Фройд за дългогодишното му пътешествие до Рим с лутането на пациента в мислите и намеренията да изплати дълга за пенснето си или практически неизплатения дълг на баща си отпреди много години. Подробностите са важни, но съществува и един знак, под който се развива историята за дълговете на бащите, които синовете са принудени несъзнавано да изплащат. Тук нашият скромен опит ни кара да мислим, че чак когато това става достояние на съзнаваното, невротичните симптоми отзвучават както при нашия герой, така, макар и по-късно, и при неговия партньор. Естествено, от това животът им няма да стане кой знае колко по-щастлив, но това ще донесе наградата – автономно съществуване, чувство за вътрешна свобода и осъзнаване на това, което те са всъщност, без да има нужда да обслужват, макар и несъзнавано, чуждите желания и намерения. Нека обаче сега се обърнем към това, което стои зад пациента и което той ще види „в огледалото“, както би казал Бащата на психодрамата – Яков Морено, или на сцената на терапевтичния процес.

ПАЦИЕНТЪТ И НЕГОВИЯТ БАЩА

Всичко, което изписахме по-горе, не е известно на пациента. Дотук той само е прелиствал с любопитство една книга. На четвъртата сесия терапевтът започва с въпрос, което като че ли не е необичайно, но сега би се сторило неподходящо на съвременните психоаналитици. Този въпрос е нещо от рода на „Как е животът?“, или както пита и Фройд – „накъде сега?“. Този въпрос осигурява свобода и пространство на въображението. Същевременно, задавайки го, Фройд е искрен и осигурява на партньора си едно плътно присъствие, на което последният може да разчита.

Именно след така зададения въпрос Човекът плъх описва смъртта на бащата и вината, която изпитва във връзка с това. Последното маркира началото на неврозата на възрастния Ернст, която го инвалидизира и чиято кулминация е страхът от мъчението с плъховете. Фройд му казва, че афектът му е оправдан, но той е следствие на неизвестни, изтласкани представи. Пациентът показва голям интерес към идеята, че самообвиненията му за агресивните въображаеми намерения към баща му са оправдани, но се измъчва от моралните последствия, а също и от това, че засега те двамата – нашият герой и неговият партньор – не успяват да идентифицират онези ранни представи и спомени, които биха могли да обяснят откъде извира чувството за вина. Това повишава неговите съмнения в ползотворността и ефективността на започналото лечение. Двамата започват да изследват и изграждат разбирането си за съзнаваното и несъзнаваното, за значението на фрагментирането на личността на партньора и на конфликта между това, което Фройд нарича морален Аз и детски Аз. В един момент Фройд директно подкрепя пациента, като му казва, че той е млад и способен да постигне преодоляване на психичната дезинтеграция, което позволява на партньора да преодолее „гробищните си съмнения“.

Тази подкрепа според нас е от изключителна важност. За да може един пациент да бъде излекуван, той първо трябва да се научи как да се разположи в терапията – както по отношение на рамката, така и по отношение на терапевта, и на самата философия на психотерапевтичните отношения. Същевременно понякога процесът между терапевта и пациента трябва да бъде просто поддържан, а не насилван с изкуствени прозрения и гениални интерпретации.

В следващите три сесии пациентът разкрива много моменти от детството си и младостта си, в които идеята за смъртта на бащата се появява като средство за постигане на еротично задоволяване. Такова средство е например мисълта, че наследството, което ще получи след смъртта на баща му, ще го направи достатъчно богат, за да може да се ожени за дамата, в която е влюбен. На сцената излизат различни криминални импулси към другите – брат му, сестрите му, които също се включват като персонажи-пречки на еротичното му удоволствие. Любовницата му също попада в тази рубрика. Тя е преживяла хирургическа процедура и според пациента не може да има децата, които Ернст желае да имат (това остава доста неуточнено, защото не се разбира точно каква е тази процедура). Във връзка с това тя в определен момент отхвърля плановете му за женитба, като по този начин също се превръща в един от обектите на неговата ярост. По-нататък Фройд спира да описва отделните сесии. Той се насочва към конструирането на клиничната картина на натрапливата невроза и нейното обяснение, използвайки някои откъси от сесиите само като илюстративен материал за теорията си.

КЪЩИ СЪС ЗАТЪМНЕНИ ПРОЗОРЦИ НА НЕОСВЕТЕНИ УЛИЦИ

В процеса на терапията Фройд изследва произхода и образуването на натрапливостите и създава като че ли един общ модел, който се пречупва през характеровата структура и личната история на всеки отделен пациент. Например, когато изследва самоубийствения импулс на пациента си, свързан с това, да си пререже гърлото с бръснач, Фройд открива, че контекстът е не особено продуктивното учене за изпити на фона на отсъствието на любовницата му, която е отишла да гледа болната си баба. Тогава на Ернст му хрумва, че практически е по-добре да убие бабата, а не себе си, като след допускането на тази мисъл, обхванат от ужас, припада. Практически възрастната жена е тази, която застава на пътя на романтичните желания на пациента и провокира несъзнавани желания за смърт, които са първоначално потиснати от него, превърнати в суицидални натрапливости и по-късно направили пробив в съзнанието, преодолявайки изтласкването. Натрапливите опасения, ритуали, мисли и действия практически имат функцията да предпазват пациента от собствената му неприемлива враждебност, като я трансформират в страх за определени персонажи, които той несъзнавано изживява като възпрепятстващи удовлетворяването на сексуалните му желания. Същевременно враждебните импулси, оставайки изтласкани и неосъзнати за пациента, поддържат на съзнателно ниво своите антагонисти – чувство за вина, изключително агресивни по своята същност, но предпазни действия, идеи и ритуали. Целта на лечението е несъзнаваните импулси да се осветлят и да се свържат със съзнаваното, като се преминава през конструирането на „истинската“ лична история на онези отношения на пациента, които са свързани с тяхното възникване и развитие. Последното допринася в крайна сметка за неутрализирането, или по-скоро – за дезактуализирането, на невротичната симптоматика, което би отворило възможностите за едно по-смислено и креативно съществуване. Така постепенно, с изключително търпение, почти като в сюжет, достоен за криминален роман, нашият герой се промъква през различни примери и асоциации, изграждайки версията си за естеството на неврозата, приобщавайки към нея – и по този начин лекувайки – своя пациент.

Тук можем да отбележим и началото на неврозата при възрастния Ернст и нейната непосредствена причина. Според анализа на Фройд тя обхваща последните шест години, по време на които, възпрепятстван от натрапливостите си, пациентът не може да вземе изпитите си по право. Фройд открива, че това е свързано по някакъв начин със смъртта на баща му. Последният никога не е одобрявал намерението му да се ожени за въпросната жена, която обича, и е изисквал от пациента да прекрати връзката си с нея. След смъртта на бащата майката на Ернст го информира, че семейството е взело решение, след като той вземе изпитите си, да го ожени за богата родственица, което да му осигури възможност да стане адвокат на голяма индустриална семейна фирма. Последвалото невротично заболяване, което отлага в продължение на няколко години приключването на образованието на пациента, е плод на несъзнавания бунт на партньора срещу желанието на баща му за този брак по сметка, който от своя страна осуетява неговите намерения да се ожени за своята бедна любовница.

Последната интерпретация се отхвърля от пациента, но впоследствие се приема, след като Фройд анализира фантазията, която е плод на трансфера към него и която се изразява от споделянето на пациента, че си е въобразил, че Фройд иска да го ожени за своята дъщеря, което пациентът тълкува като провокация срещу неговата вярност към любовницата му. Тук се прибавя и сънят на пациента, който е в същата линия на насилствената женитба заради пари, както и в пространството на трансфера, при който той среща дъщерята на лечителя си, която има две мръсни петна вместо очи. Интерпретацията е незабавна и тя е: „… жени се за дъщеря ми не за черните й очи, а заради парите й“.

Какво дотук Ернст Ланцер извежда на сцената? Детски еротични забавления, в които се опитва да изследва света, отношенията между хората и появяването на децата. Бащата – повече, и по-малко – майката, които решително се противопоставят на неговия избор на жена. Брат и сестри, които са конкуренти за любовта и вниманието на другите, и още, както би казал Шекспир – войници, китайски мъчения, плъхове (има и погребения, и гробища, и видения за плъх на гроба на баща си) и други. И тук на нас ни се иска да обърнем внимание и на два други момента, които играят съществена роля в историята на пациента. Единият епизод е ухапването, което пациентът извършва като малък, без да може да си спомни кого е ухапал, може би сестра си, може би някоя от гувернантките, и за което понася побой от страна на баща си, който – тук може би е важно да се отбележи – трудно контролира агресивните си импулси. Същевременно простъпката не е сексуална, но вероятно е свързана с детския онанизъм и съпровождащото го фантазиране. Случката е напълно изтласкана, но майката на пациента дава информацията за нея. За тази постъпка той е бил наказан, но още по време на наказанието ругае по детски баща си, като му крещи думи, които тогава счита за обидни – просто защото не знае истински обидни думи. Нарича баща си с названия на предмети като лампа, носна кърпичка, чиния и други. Според нас тези думи заслужават да се интерпретират преди интерпретирането, което Фройд прави на трансфера. Практически в този яростен поток детето като че ли казва на бащата, че за него той не принадлежи към човешкия род, а е просто неодушевен обект, който „аз мога да загася като лампа, когато си поискам, ще си изтрия задника с тебе, както го правя с кърпичка, и ти ще ми прислужваш цял живот, както човек си служи с чинията“. Какво става обаче след това? Ернст никога повече не се противопоставя на баща си, съгласява се с него и му е благодарен, че и той никога повече не го бие. По време на скандала бащата изрича думи, които се оказват в известен смисъл пророчески: че синът му ще стане или велик човек, или престъпник. Ние бихме се съгласили и с двете, защото са налице престъпни мисли, които никога не се осъществяват, а остават изцяло в полето на неврозата, и благородни компенсаторни постъпки, които нищо чудно и да са довели до ранната и може би героична гибел на пациента. Всичко това се отразява в трансфера на пациента, като Фройд описва как пациентът го ругае, изненадан сам от себе си, казвайки същевременно, че не може да си обясни как терапевтът му понася всичко това. Именно обаче трансферът удостоверява, че смътните свидетелства за раннодетската случка удостоверяват една истина, а тя е, че неоразмереното насилие, доставящо наслаждение на бащата и удостоверяващо Властта, довежда до поведение, изцяло подчинено на социалните изисквания в сферата на съзнаваното и практически произвеждащо психичното заболяване на пациента. Ако следваме този ход на мисли, то епизодите, в които пациентът онанира, очаквайки посещението на духа на бащата, или когато има естетически извисено преживяване,  ние можем да си обясним именно с триумфирането на свободното изявление над подчинението – онова „И все пак…“, което винаги създава на диктаторите и на следващите ги лицемерни конформисти толкова много неудобства.

И в края на тези епизоди се връщаме отново към неизплатения дълг на бащата, този, който – заедно с неговите компромиси по отношение на собствения му брак, дълговете му и другите елементи на едно не особено коректно поведение – е толкова проблематичен и противоречив. И тук Фройд извежда „бащиния комплекс“, изразяващ се в амбивалентност към бащината фигура, съчетаваща и любовта, и омразата и вземаща участие в изграждането на сложната система за изплащането на дълга. Може би точно тук, на базата на един, вече намерил своето решение, „бащин комплекс“, както е при нашия герой, и на очакващия решението си, през тълкуването на преноса, „бащин комплекс“ на пациента, става и срещата между двама души, отчаяно борещи се да случат един продуктивен процес с оглед на оцеляването им като човешки същества.

ЦЯЛАТА ВЛАСТ – НЯКОМУ

Четейки за Човека плъх, а и използвайки личния си опит, можем спокойно да кажем, че този тип пациенти са отчуждени от какъвто и да е нюанс на някакъв вид „личностна“ власт[6]. Взаимоотношенията им са в някакъв смисъл еднопосочни, като техният Аз е редуциран до това, да бъде инструмент на действията на някого другиго. Партньорът е хванат в система на заповеди и отменени заповеди, като винаги той е изпълнителят, а не издаващият заповедта. Даже мислите, които изрича като монолог на сцената, или както се казва в психодрамата, като „говорене на себе си“, идват от страната на другия. Той си подава реплики като: „Ако получиш заповед да си вземеш изпитите, когато ти е възможно, ще го направиш, но когато получиш заповед да си прережеш гърлото с бръснач, какво ще стане?“ Пациентът е в една трудна обсада, като непрекъснато получава заповеди, които са обиждащи и унижаващи, но не директно него, а неговите близки, което по някакъв начин усложнява отношенията им. Именно изместването на заплахата към близките според Фройд е и един от основните компоненти на неврозата. Ако наказанието е насочено към самия пациент, това не би могло да се определи като невротично преживяване, а би било просто страх, който трябва да бъде избягнат. Отнасянето на заплахата към близките и въпросите, възникващи във връзка с това, очертават и необходимия конфликт между любовта и омразата към един и същи обект, което и ни дава опаковката, върху която слагаме етикет „натраплива невроза“. В процеса на терапията причините се търсят в изтласканите афекти, които по-често са свързани с маскирани, нищо незначещи на пръв поглед преживявания, или с даден код на поведение, мислене, начин на изразяване и асоциативни процеси. Дешифрирането на всичко това ни отвежда и до решаването на проблема, естествено, през призмата на тълкуването или просто осветляването на трансфера.

Друг белег на безпомощността е вмъкването на различни думи или смисли, които бележат мисловния процес – въпреки желанието на пациента. Например: „Нека Господ да ги пази“, но с вмъкването на едно „не“ заклинанието се превръща в „Нека Господ не ги пази“. Същевременно още в детската възраст се появява една сравнително често срещана при децата идея, че мислите им могат да бъдат разчетени от родителите им и че вътрешният им живот е непрекъснато експониран пред техния поглед. Най-силният елемент на упражняването на чуждата власт над индивида е структурата на самото мъчение. То обхваща индивида така, че той е абсолютно безсилен и не може да се противопостави по никакъв начин на проникващите го плъхове. Единственият изход за Човека плъх е да замести във въображението си себе си в това наказание, като постави някого другиго на свое място, и това са най-близките.

ТУК СЕ ИЗКУШАВАМЕ ДА ПРИПОМНИМ…

В романа на Джордж Оруел 1984, накрая, когато силите му са изчерпани, героят предлага жената, която обича, да заеме мястото му като жертва на едно подобно наказание с плъхове, което диктатурата вече е въвела, но пътят на плъховете е насочен със специална клетка-маска към лицето на жертвата…

Идеята, която имплицитно е застъпена във всяка тоталитарна власт, е тази на „епистемологичния отказ, превръщащ реалността в недиференцирана мъглявина, в която индивидът може да се ориентира през заклинания“, смътни интуитивни движения, и естествено, неустоимо заслушан във външно/вътрешните си гласове. Последните се изживяват или като неотменими заповеди от този, който владее информацията, или като непоклатими абсурдни убеждения, свързани с ирационална политическа идеология. Съществува тотален отказ от каквото и да било изследване както на реалността, така и на отношенията на другите, на собствените чувства. Всичко, което се проговаря от Властта, е закон, то е всепроникващо и не търпи никакви възражения, даже и когато абсурдността е очевидна. Партньорът още от самото начало знае кой е начинът за връщането на дълга, знае, че жестокият капитан греши, но въпреки това изпълнява безумната заповед, носейки с изпълнението си и ужасяващите си фантазии и ритуали, свързани с предпазването от чудовищното наказание. Другият е не само всевластен, омнипотентен, но е всетеоретично, всенаучно всезнаещ. Този стоящ на психичната/вътрешната сцена друг е изключително опасен. Пациентът (поданикът, жертвата) е принуден, най-вече несъзнавано, да крие каквото и да било, за да не бъде разбран. И тук нашият герой – Зигмунд Фройд – отбелязва за себе си, че объркванията в думите на пациента, неяснотите, замъгляванията, премълчаванията са част от това епистемологично затъмнение, в което пациентът трябва да се скрие, защото най-голямото нещастие ще се случи, ако той бъде разбран – от себе си или от някого другиго. Същевременно неговата скритност увеличава още повече ранимостта, свенливостта и най-вече срама, срама от истината. Всемогъществото на другия на сцената кара партньора да се скрива, включително и от самия себе си. Интимното мислене при партньора следва същите объркани притаявания, премълчавания, предпазвания, както и външното му изразяване.

Знанието остава дълбоко потопено и скрито, като това несъзнавано утаяване преминава в междуличностните отношения, като пред несигурността и уязвимостта то да бъде произнесено на висок глас, несъзнавано се предпочита избирането на тихите пристанища на неясното, обвито в мъгла, неосветено разводняване в собственото укриване от истината и познанието за самия себе си. И тук изпъква фактът, че вътрепсихичната епистемологична същност на несъзнаваното е обусловена както от нещо, което бихме нарекли сила или „Мощ“, така и от способност за изграждането на ценностова организация на междуличностните отношения, актуализиращи се и на вътрешната сцена на индивида, и в реалността.

Тук накратко ще отбележим и един друг културен пласт – ролята на плъховете при донасянето на чумата в Европа през Средните векове. По-важен всъщност е анализът на Фуко за раждането на затвора и по-скоро за паноптизма в обществото[7]. Ако е вярно, казва Фуко, че проказата е породила ритуалите на изключване, които до известна степен са дали модела и като че ли общата форма на Голямото затваряне, то чумата е породила дисциплинарни схеми. Съгласно Фуко дисциплинарният ред, създаден през онези години, е характерен и за съвременната култура, като се е имплантирал в съвременните институции. По същия начин и враждебните за нашето социално оцеляване елементи на нагонния ни живот не успяват да бъдат изключени, а пролиферират променени във всички потискащи структури като затворите, армията, полицията, болниците, възпитанието и всичко онова, което ние насилствено интегрираме в нашето собствено развитие като необходима принуда. Там, където не успяваме да постигнем необходимия баланс между нагоните и принудата, в полза особено на принудата, се ражда и невротичното състояние на Човека плъх. Според Фуко в сегашните общества нещата са още по-страшни. Той говори за това, че Паноптикумът е станал обикновеният начин на съществуване чрез диадата ‘гледам’/‘гледан съм’, която е разпространена по най-продуктивния начин във всички сфери на обществото. Човекът е средство и продукт, но никога автор на тази форма на съществуване, в която е роден. Посредством индивидуалното надзираване и контролиране детето се социализира, образова, става ефективен работник, дисциплиниран войник, излекуван пациент, рехабилитиран престъпник. Личността се превръща в наблюдаващ и наблюдава, като живее в състояние на постоянна видимост и уязвимост, под властта на една невидима същност, която не може да бъде срещната, на която не можеш да се противопоставиш и чиято характеристика се изчерпва с думата ‘наблюдаващ’. Всичко е подредено, класифицирано, изпитано, записано от невидимия наблюдаващ. При тези условия няма нужда от познание, което, припомняме, за нашия герой е въпрос на нагон, няма нужда от изследване, като по този начин се анихилира и самата памет за каквато и да била история или случване.

В паноптичната реалност човекът е наблюдаван, като на първо време само външното поведение може да се обективира от Наблюдаващия. Колкото поведението става по-безупречно и по-дисциплинирано, толкова повече всички останали фрагменти от личността, които нямат място в съществуващия социален ред, се превръщат в мисли и фантазии, или в „покриващо се поведение“. В него личността става все по-безтелесна, разпадаща се, несъвместима с това състояние, което наричаме будност и което е необходимо за какъвто и да било социален живот. Персонажът постепенно се разпада, на моменти изчезва или се приплъзва в тези най-тъмни и скрити ъгли на сцената на собственото му съществуване. Превръща се в абсолютно „обезвластен“, което е и най-изчерпващата характеристика за психичната му реалност. Точно това се случва и с Ернст Ланцер – партньора, и именно заради това той се и появява в кабинета на нашия герой.

ОЩЕ МАЛКО ТЕОРИЯ…

Все пак ние не бива да забравяме, че в хода на психотерапевтичния процес, особено когато той е преживелищен, пациентите винаги казват повече от това, което предполагат, че ще кажат. Фройд не би развивал психоанализата, ако не вярваше, че невротичните симптоми (от телесните симптоми до езиковите грешки) всъщност са поддържани от една несъзнавана идея (можем да я наречем и представа, и фантазия, и желание), която се опитва да се самоизрази. Тук ни се натрапва аналогията с престъпника, който прави несъзнавано неща, подпомагащи разкриването му.

Още през 1896 година Фройд казва, че и хистеричната, и натрапливата невроза произлизат от несъзнавана защита, насочена срещу травматичен опит, който винаги е със сексуална природа. Когато индивидът се среща с нещо, което е несравнимо с неговия опит и с преобладаващата маса от представи, които има в своето Его, последното се опитва да поддържа интегритета си чрез отблъскване на случилото се от „тази сцена“ на „онази сцена“, бихме казали, като истински труженици на Психодрамата. Фройд вярва, че тази защита (или изтласкване) става чрез отдръпването на афекта (частица-енергия) от психичната репрезентация на случилото се, чрез което то се трансформира в несъзнаван паметов акт, като успоредно с това афектът се измества върху друга представа. Невротично болният не съумява да се справи изцяло с изтласкването (демонтирането, изкореняването) на свързаните със сексуалното представи. По-скоро той не може да ги управлява и да използва тяхната енергия, поради което единственото, което може да направи, е да разкаже преживяванията си. Този разказ обаче е пропукан от по-големи или по-малки празни пространства, като тези пукнатини могат да бъдат или изключително манифестни (например пациентът казва, че няма никакви спомени за това, което му се е случило), или опаковани от така наречените „покриващи спомени“, чрез които пациентите правят историята поносима за самите тях. До известно време Фройд смята, че невротикът просто забравя неприятните спомени, като една от задачите на терапевта е да подпомогне тяхното възстановяване. По-късно обаче той вече смята, че пациентът е неустоимо обладан от властното „не искам да знам“. Оттук нататък Фройд вече смята, че е безсмислено пациентите да се „напояват“, както бихме добавили, със знание, което те привидно нямат, защото този акт не може да доведе до промяна, а напротив, още повече подсилва защитите им срещу внушенията на терапевта. Във връзка с това ще цитираме Лакан, който впрочем допринася за издигането на случаите на Фройд, и по-специално – на Човека плъх, до истинското им значение и признание, което те заслужават, и нарича невротичното „незнаене“ на пациента ‘страстно невежество’. Според него именно то тласка пациента да предпочете ужасяващото състояние на психичното страдание пред болезнената среща с това, което го предизвиква[8].

За Фройд изтласкването не само причинява изпадане на сексуалните представи, но включва и свързването на присъщия им афект с други, относително невинни, заместващи представи. Именно тази фалшива връзка според Фройд е и ядрото на невротичния симптом, независимо дали е телесен, както при конверзионната хистерия, или е компулсивен мисловен артефакт, принадлежащ на натрапливите феномени. В този смисъл всеки невротичен симптом е и компромис между един компонент на репресираното случило се, и това е афектът, и един елемент на репресивната структура, който е заместваща по своя характер представа. Има и още един елемент, който не бива да забравяме, и това е „коварното“ връщане на репресираното. Именно то, или само един аспект на изтласканото, се опитва да изрази себе си отново, въпреки че индивидът не може да го разбере. От всичко това идват и схващанията на Фройд, че симптомите имат скрит смисъл, който пациентът може да разбере само ако схване закономерностите, чрез които тези конституирани елементи се свързват един с друг. Това разбиране обаче, отново бихме подчертали ние, може да се случи само чрез преживяването на трансфера в психоанализата или чрез преживяването в „тук и сега“ на сцената на психодраматичната сесия. В този смисъл отново бихме цитирали и Лакан, който според нас казва приблизително, че невротичният симптом е метафора, която включва послание, като същинската й природа остава мистерия, докато не се намери подходящият код за нейното дешифриране.

В продължение на почти целия си творчески живот Фройд изследва цялата гама от критерии, различаващи Хистеричната от Натрапливата неврози. В крайна сметка като че ли той стига до извода, че двете са два невротични езика, като все пак повтаря, че езикът на натрапливата невроза е диалект на езика на Хистерията.

Тук ни се иска към фройдианската теза да надградим и тезата за приликата и разликата между двете неврози, издигната от Лакан, което допринася за достоверността на наблюденията на самия Фройд.

На последните страници на Трите студии[9] Фройд казва, че обектите, към които човек се обръща в живота си, винаги са заместител на загубения първичен обект, който никога няма да бъде възвърнат (майката). От друга страна, партньорите на индивида (родители, колеги, приятели, любовници и други) също функционират съобразно своите желания и удоволствия, копнеейки за същото, за което копнее и индивидът. Същевременно ние фантазираме не само във връзка с желанията си, но и за това, което фантазираме, че другите желаят. Оттук следва, естествено, да се опитваме да трансформираме себе си в желани, обичани обекти на тези други. При това всеки субект, от самото си раждане, а даже и преди това, е потопен в отношения. Тези отношения са белязани в ранното детство от Едиповия комплекс, като нормалното развитие следва успоредното разгръщане на този комплекс и на кастрационния комплекс, съгласно който детето се отказва от своя първичен любовен обект, майката, в полза на идентифицирането си с бащата, който е представител на древния закон.

С оглед на изтъкнатото по-горе ни се иска да добавим, че хистерикът (несъзнавано) смята, че другите или обществото са си поставили за задача да навредят (попречат) на неговото удоволствие. Той държи другите отговорни за собственото си мизерно съществуване и тайно и от себе си се заклева да постигне реванш за всички вреди, които другите са му причинили. Това хистерично обвинение Фройд отначало погрешно е приел като реална сексуална злоупотреба в инфантилната сцена на прелъстяването и отнася към причините за хистеричната невроза. Впоследствие той се коригира, като приема въобразяването на тази сцена като резултат на желанието. Хистерикът се опитва по-късно да си възвърне онова, което другите са му отнели и притежават, като това става чрез усилието му да провокира желание у другите. Именно последното ясно му показва, че те са взели нещо от него, което му е принадлежало и му е отнето. Събуждането на желанието у другите удостоверява, че именно те са тези, които са отнели нещо тяхно и практически са извършили това прегрешение.

За да постигне това, хистерикът се самоскулптурира във фигура, която според него възбужда другия. Тази фигура е предназначена да провокира приковаване на вниманието, интерес, възбуда, приближаване или любов. Трансформирайки себе си в съблазняващ обект, хистерикът едновременно създава впечатление за липса у другия и същевременно унищожава собствената си липса на удоволствие. Практически хистерикът се наслаждава на собствените си комплицирани машинации, целящи отключване на желанието у другите, въплъщавайки техния предполагаем обект. В този смисъл хистерикът може да създаде впечатление за жертване на собствените си интереси и отлагане на изпълнението на собствените си желания, поставяйки себе си в неудобната позиция в полза на другия. Когато обаче желанието на другия започва да проблясва пред погледа на хистерика, той не предлага удоволствието, което се е преструвал, че ще предложи. Точно обратното, той прави това, което най-добре умее – или да промени статуса си на обект на желанието, ставайки, да кажем, недостъпен, или да изчезне. Може би тук е уместно да си припомним случая Дора и нейното „изсулване“ от терапевтичния процес.

За разлика от хистерика, обсесивният пациент отказва да приеме, че намесата на другия по някакъв начин може да повлияе на неговото удоволствие. Обсесивният не обвинява другия, че е откраднал нещо ценно от него. Вместо това той се опитва да манипулира властта, която си въобразява, че другият има, като се опитва да неутрализира неговото желание. Всички обсесивни заклинания са свързани с добре артикулирано противопоставяне. От време на време обсесивният може да се укрие в очевидни фантазии за саможертва, посрещайки всички изисквания на другия. Тук обикновено принципът, който се следва, е: „Твоето желание е заповед за мен“. По този начин, задоволявайки всяко желание на другия, обсесивният вярва, че другите няма какво повече да желаят от него. Той търси активно разрешения, за да извърши неща в личния си и професионалния си живот с идеята, че ако направиш нещо с ясното разрешение на другия, желанието му ще се успокои. Същевременно той може да има садистични фантазии, включващи мъчения, унищожения, разрушения, което служи на същата цел да се убие желанието на другия. Тук нека само си припомним натрапливата страст на Човека плъх да присъства на погребения, където практически той погребва другия и неговото желание – с неосъзнатото намерение да освободи себе си от чуждата власт.

Обсесивните хора по правило си представят себе си така, като че ли в тях няма нищо ценно, представят си, че са безинтересни и че винаги могат да объркат и провалят всичко, което е било инвестирано в тях. Спомнете си често срещаното: „Ние сме професионалисти и нищо извън професията ни не ни интересува“, което особено често се прилага при решаването на политически или морални дилеми. Ако за хистерика желанието на другия никога не е достатъчно, за натрапливия то винаги е твърде много. Във връзка с това Лакан казва, че желанието им не е ненаситно, то е невъзможно. Убивайки чуждото желание, обсесивният убива и своето собствено и неговият въпрос е какво го поддържа жив. Ако за хистерика подобен основен въпрос е „Какво е да си мъж? Какво е да си жена?“ (да си спомним тук отново Дора и Фройд), то за обсесивния основният въпрос, ще повторим, е „Жив ли съм, или съм умрял?“.

Може би това е и причината Фройд да каже, че аналог на хистерията е изкуството, докато аналог на натрапливата невроза е религията.

От началото на лечението Човекът плъх е дълбоко скептичен и двойствен по отношение на лечителя си. Така например в началото на терапията той е един многообещаващ пациент, готов да чете трудовете на терапевта си. В третата сесия обаче изразява становището, че решението на симптомите, които отначало нарича „усилия на мисленето“, ще дойде, ако терапевтът просто му даде сертификат, потвърждаващ неговото натрапливо поведение. Отначало пациентът се представя като пациент – модел, споделяйки детските си сексуални палавости и произвеждайки многобройни детски спомени. След това изкушено проследява и изслушва и най-смелите интерпретации на Фройд, както и последвалите теоретични конструкции. По-късно, в процеса на терапията, следва отхвърляне и съмнение относно всичко, което терапевтът му казва, идентифицирайки Фройд с жестокия капитан, баща си, и хулейки безогледно както него, така и семейството му. Когато изрича своите ругатни и хули, партньорът не посмява да гледа към нашия герой, даже и не остава на кушетката, защото се страхува, че Фройд ще го удари. Когато обаче стои срещу него, очи в очи, се държи като джентълмен, който с натрапваща се гангстерска елегантност като че ли е готов да покани всеки момент терапевта си на урок по езда или нещо подобно.

Едно от най-впечатляващите и най-характерни неща в терапията на Натрапливата невроза е това, че пациентите се опитват да неутрализират субективното, преживелищното знание за тях самите, за другите и за интерперсоналните отношения, което терапевтът притежава. Човекът плъх се държи в определени моменти с нашия герой така, като че ли той, Фройд, е господар, но на едно загубено, мъртво, невършещо никаква практическа работа знание. Той просто не вярва на това, както израсналите в тоталитарна атмосфера не вярват на чувствения опит на другите.

ЕДНО САНТИМЕНТАЛНО ОТКЛОНЕНИЕ ОТ ПУБЛИКАТА

Поданиците на тоталитарната държава се характеризират с беден афективен живот, който води до едно ампутирано от клишетата на философията на диктатурата емоционално знаене. Именно тази екзекуция в областта на познанието, задействана от идеологията, лишава психичната сцена от нейната системност, динамичност и многообразност, като я превръща в едноизмерна битова реалност. В подобен свят съществуват само отговори, но не възниква, или се наказва жестоко, задаването на въпроси.

От друга страна, чувствата отварят пространства за спонтанност и следващата я креативност, които ни водят към промени във всички сфери на живеенето ни. Последното представлява и най-голямата заплаха както за тираните, така и за „тоталитарния“ Свръхаз на поданиците, чийто живот може да се сравни до известна степен с този на тежките „невротици“, какъвто е и Човекът плъх. Те очакват от терапевта само да бъде някой, който да разсее техния лош шанс и да ги насочи към едно, практически интелектуално, приключение, към една позволена и дозирана вежлива радост от откъслечни миражи и илюзии, изпитвана пред бдителното око на мълчащ, знаещ авторитет. Тяхното най-лелеяно очакване е, че този човек в един момент ще им каже, че те „стават“ – както да бъдат психотерапевтирани, а защо не и да станат на свой ред психотерапевти. Най-важното за тях е да придобият някакъв минимален опит, който илюзорно да реши някой и друг проблем и никога да не се доверят на това, че психотерапията може качествено да промени цялостното съществуване на индивида.

Тук трябва да отбележим, че за разлика от машинациите на натрапливия невротик, насочени към отричане на субективната способност за познание и нейните възможности, хистерикът защитава незавършеността и относителността на познанието. Той практически потвърждава това, което натрапливият иска да изключи. Това се отразява на разказа на хистерика, който е разпокъсан, несъгласуван и в крайна сметка безплътен и който дава основание на Лакан да изрече за Дора, че утвърждава истината за Господаря, и тя е, че той е кастриран.

ТОГАВА ЗА КАКВО…?

Ще се върнем към онази маса, на онази среща в Залцбург, на която нашият герой представя своя случай, Човека плъх. Срещата е трябвало да бъде обявена като първи конгрес по психоанализа, но Юнг, който я организирал, се страхувал, че ще си навлече неприятности и че психоаналитичното движение още не е готово, за да се представи като такова пред научната общност[10]. Той не поканил за откриването своя шеф Ойген Блойлер (психиатър, автор на названието ‘шизофрения’), както преди това бил обещал на Фройд. Всичко това на нас ни се вижда твърде, твърде натрапливо. Трябва да кажем, че нашият герой изобщо не се е интересувал и от подготовката, и от организацията. Даже като че ли не е и мислел да представя толкова подробно случая си. Това е станало по изричното настояване на Юнг и на останалите участници. Като че ли никой друг не представя случаи и пак като че ли все още пребиваващото в своите натрапливости психоаналитично движение очаква от Зигмунд Фройд някои предписания за лечението на някои симптоми, а не цялостно реконструиране на възгледа за човека, обществото и културата. Както по-горе споменаваме, част от участниците в срещата отпадат, повечето остават.

Тук обаче ни се иска да кажем още нещо за основното правило, а даже и за други правила, на терапията. На някого може да се стори, че тези правила са ограничаващи и дават властта в ръцете на терапевта – с експонирането на кушетката, с невидимостта на аналитика и с неговото наблюдение, с интерпретациите, които особено в началото не се знае изобщо как се появяват и други. В съвременната паноптична система, ако използваме казаното от Фуко, психотерапията манифестира една много специална форма на власт. Това личи и в представения случай. Присъствието на Фройд не се изчерпва само и единствено с това, да бъде дисциплиниращо, институционализирано присъствие. Донякъде двусмисленото и неясно поставено поведение на нашия герой спрямо партньора му е практически рамка, в която се разгръщат познавателните, интелектуалните и емоционални възможности на пациента. Той започва да мисли не откъслечно, а последователно и целенасочено, като приема предизвикателствата на трансфера и интерпретациите, свързани с него, като в този интензивен междуличностен диалог успява да осъществи срещата между себе си, вътрешната си сцена, терапевта и реалността. В този случай Фройд показва и уважението си към чувствата на другия и окуражаване на позитивните му характеристики, а бих казал – и приятелството си, човешкото си съчувствие към него, а защо не и любовта си. В присъствието на терапевта и наш герой ние виждаме и откритост, и честност, и даване на надежда, и вдъхване на сила. Нашият герой не слуша, той чува пациента, неговите объркани говорения и превъплъщавания. В хода на целия терапевтичен процес личи емпатията на терапевта към непрекъснато преследвания и заплашен от унищожаване плъх, с който той безпогрешно отъждествява партньора си. И тук виждаме, че за пръв път в живота си Ернст Ланцер се чувства разпознат, уважаван и най-важното – чут. Плъхът излиза от скривалището си със своите страхове, със своята ярост и понякога жестокост, но терапевтът съумява да чуе, да разбере и да катализира желанието за истинска среща, която да даде възможност на партньора да се приобщи отново към човешкото. От криволичещите неосветени улички, от къщите със затъмнени прозорци, от канализацията излизат различните, скритите лица на партньора и от тяхното несвързано говорене се създава един реален персонаж, Ернст Ланцер, с когото нашият герой създава истински човешки диалог. И в този диалог се освобождават креативността и спонтанността на партньора и неговата способност да живее един изпълнен с отговорни действия живот.

Накрая ще кажем, че в реалността Партньорът става адвокат и се жени за жената, която обича. В едно писмо до Юнг Фройд споменава, че той от време на време като че ли продължава да се среща с партньора си и изказва съмнение, присъщо за натрапливите невротици, че може би трансферът не е отработен докрай, но така или иначе Човекът плъх явно вече е престанал да бъде плъх. Според някои допълнителни изследвания Ернст Ланцер загива във военнопленнически лагер в Русия, през Първата световна война.

Този, представен по изключителен начин, случай завършва с една бележка под линия, прибавена през 1923 година. В нея Зигмунд Фройд отбелязва, че пациентът е загинал през световната война, „както и много други изпълнени с надежда млади мъже“.

И според мен тук, с тези думи, нашият герой, доктор Зигмунд Фройд, се разделя с приятел…

[1] Рудинеско, Е., М. Плон, Речник на психоанализата, изд. ЛИК, С., 2000.
[2] Meltzer, D., Sexual Status of Mind, Clunie Press, Perthshire, Scotland, 1990.
[3] Ellenberger, H., The Discovery of the Unconscious, Penguin Press, London, 1970.
[4] Schorke, C., „Freud: The Psychoarchaeology of Civilizations“, в: The Cambridge Companion to Freud, J. Neu (съст.), Cambridge University Press, 1994.
[5] Freud, The Interpretation of Dreams, Penguin Books,  1975.
[6] Wertz, F., „Freud’s Case of the Rat Man Revisited: An Existential-Phenomenological and Socio-Historical Analysis“, Journal of Phenomenological Psychology, 2003.
[7] Фуко, М., Надзор и наказание: раждане-то на затвора, Изд. на СУ „Св. Кл. Охридски“, С., 1998.
[8] Nobus, D., Jacques Lacan and the Freudian Practice of Psychoanalysis, Routledge, London & Philadelphia, 2000.
[9] Фройд, Три студии върху теорията за сексуалността, изд. „Христо Ботев“,  С., 1991.
[10] Jones, E., Sigmund Freud. Life and Work, vol. II, Years of Maturity, The Hogart Press, London, 1955.

Един коментар към “Случай 2: Човекът, който отказа да бъде плъх*”

  1. […] Прочетете още послесловите към останалите случаи на Зигмунд Фройд: Случай 0: Относно госпожица Анна О., Случай 1: Психоаналитичният театър и Случай 2: Човекът, който отказа да бъде плъх.  […]

    Харесвам

вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.