Досиетата са срамна история*

– Доктор Иерохам, вие консултирахте програмата „Изкуство за социална промяна“, координирано от „Червената къща“. Означава ли това, че изкуството облагородява?
– Изкуството не е шоу, не е забава, а създаването и възприемането на изкуството е процес, чрез който човек постига личностното си израстване. То е средство за изследване на действителността. Аз мисля, че не ходим на театър, за да се забавляваме, а за да осмислим в крайна сметка собствения си живот. Затова изкуството никога не загива и винаги намира своето проявление, т.е. дори ако нещо не се случва в театралния сезон, то става на улицата или в домовете на хората. Проектът се осъществи от две групи – деца, живеещи в социални домове, и млади хора, които се занимават с изкуство, но не са официални и утвърдени артисти, а се опитват да създават ново изкуство, което искат да доближат до, условно казано, улицата. Това свързване на двете групи допринасяше за тяхното взаимно развитие. Изходната точка беше, че изкуството подпомага личностното развитие, израстването и осмислянето на живота на всеки индивид. И двете групи бяха ентусиазирани от каузата, която не се състои в създаването на културни продукти, тоест децата да се показват като маймунки и да печелят награди по фестивали или финансова подкрепа, а да се катализира креативен процес, който да допринесе за емоционалното развитие на всички участници в него.

– Как си повлияха двете групи една на друга?
– Тези деца ни показват как се живее без родители, а ние се опитахме да ги подпомогнем в създаването на собствен проект, защото животът в социална институция като че ли изключва индивида от съществуващия културен процес. Хранят ги, дават им помощи, показват се с тях, опитват се да ги научат на занаят, но всеки човек трябва да има проект за собствения си живот – както родителите в нормалните семейства имат проект за собствените си деца. В работата им чрез различните театрални форми, рисунки и различни други изразни средства, защото изкуството помага най-вече да се изразим, тези деца се докосват до същността си, създават си устойчива вътрешна среда, която ги подпомага да получат признание, да актуализират възможностите си и да се впишат в културата. В този процес участваха 50-60 души млади артисти от различните изкуства, като работиха години наред с децата, реализирайки всевъзможни представления, изложби, хепънинги, което помогна на децата включително да се впишат и в местните общности. Възникваха трудности, защото и децата, и артистите, и социалните институции, и всички хора имат своите психологически проблеми, и трябваше тези, които работеха с тях, да придобият необходимата психологическа подготовка за преодоляването им. Така възникна идеята за интердисциплинарна магистърска програма към НБУ „Артистични психосоциални практики“, насочена към подготовка за социална работа чрез изкуство.

– Вие сте специалист по психодрама. Какво представлява тази дисциплина?
– Психодрамата е метод, в който не се говори за проблемите, те се отиграват на сцена, но не по сценарий. Това са реалните проблеми на човека, той сам участва и сам включва другите в останалите роли.- Как постигате искрено отношение на участниците?- Искреността е моралистично понятие. От Фройд насам знаем, че психичните процеси са предимно несъзнавани. За да стане несъзнаваното съзнавано, е необходимо изследване както индивидуално, така и в група, а груповият процес има терапевтичен ефект. Хората на изкуството са доста недоверчиви и трудно се поддават на психотерапия. Известен е примерът с прочутия режисьор Дейвид Линч, който отишъл на психоанализа и на втория сеанс попитал психотерапевта дали това ще се отрази на таланта му. Психоаналитикът, който бил честен, му отговорил, че може би ще се отрази по някакъв начин, и Линч веднага се отказал. Но изкуствата, също както психотерапията, изследват своята естествена среда. Така в проекта ни за уличен театър участваха бездомни деца. Тези деца са експерти на улицата, а хората на изкуството и социалният работник нямат такъв опит. Всичко това се отрази и върху представленията на улицата – там се виждаше как хората реагират и приемат посланията на изкуството, търсещо директна социална промяна. Тези деца са изключително живи и мъдри. Те мислят по начин, който ни поразява, защото на нас всичко ни е осигурено. От сутринта да станеш и да мислиш къде ще си намериш храна до къде ще си измиеш очите и къде ще преспиш през нощта. Изведнъж ние, „нормалните“ граждани започваме да ценим  нещата, които считаме, че са ни дадени по право и от само себе си..

– Промениха ли се хората, които работеха с тях?
– Това са млади хора, някои от които споделяха, че започват да живеят с мисленото на децата, с които работят. Преставаш да си плащаш таксите, да си разтребваш стаята и т.н. Взаимно повлияване.

– Има ли това нещо общо с поведението ни като общество?
– Не мога да правя такива генерални изводи. Но като че ли демокрацията дойде и се състоя като стремеж да изразим себе си и да преструктурираме нашата общност, в която всеки да може да се изразява, да участва, да има права. Това е важно за всеки човек.