*Текстът е представен като доклад по време на XIV-ата Национална конференция по психотерапия „Психотерапията в епохата на „постистината“ – ценности и стандарти“ на Българската асоциация по психотерапия, 13-14 юни 2026 г. в София.
Признавам, че темата на конференцията изключително ме затруднява. Думата епоха е доста специална и предполага много дълъг исторически период, обхващащ стотици, дори хиляда или хиляди години. Трудно си представих постистината като определена „кротка“ дефиниция. Оказа се, че тя е мислене или мнение, представено по силно емоционален начин, което допринася за изкривяването на фактите и отвежда далеч от реалността. Може да борави и с лъжливи факти, т.е. да обрича обществото на лъжа с всички произтичащи от това последствия, превръщайки се в пречка за изследването и домогването до истината.
Същевременно (или от друга страна) Фройд никога не свързва психоанализата директно с търсене на истината. Той много скромно отбелязва, че за разлика от религията, философията, мистицизма и идеологиите (особено марксизма и комунизма), тя не може, а и не се опитва да създаде собствен светоглед:
„Тя няма и нужда от него; тя е част от науката и може да се присъедини към научния светоглед. Това обаче едва ли заслужава това гръмко име, защото не обхваща всичко, прекалено е незавършено, не претендира за цялостност и системност. Научното мислене е още твърде ново за хората, твърде много проблеми – важни проблеми – не е успяло още да реши. Като се изключи утвърждаването на външната реалност, построеният върху науката светоглед има предимно негативни определения, като ограничаването с истината и отричането на илюзиите. Който от нас не се задоволява с това положение на нещата, който има нужда от нещо повече за успокоението си в настоящия момент, трябва да го потърси другаде; ние няма да му се сърдим, но и не можем заради него да мислим по друг начин“.
Тук ще отбележа, че начинът, по който той отразява писмено мислите си, е белег според мен и за начина, по който практикува занаята си – не арогантно и омнипотентно, а скромно и същевременно без да прави компромиси с истината, на която е предан, без да парадира с това.
На друго място, в текста си „Конструкциите в анализата“, той изобразява накратко как действието се разгръща на две отделни равнища и че работата се върши от двама души, всеки от които е натоварен със своя задача:
„За миг можем да се запитаме защо до този момент не сме обръщали изрично внимание на този факт. Веднага си отговаряме, че с това не сме укривали нищо от никого, че става дума за широко известен факт, който, така да се каже, се разбира от само себе си, но който сега имаме повод да подчертаем, както и да оценим собствената му стойност. Всички знаем, че анализантът трябва да бъде довеждан до припомняне (а не разказване на спомени) на нещо от онова, което е преживял и изтласкал. Динамичните условия на този процес са толкова интересни, че изтикват на заден план другата част от работата – тази на самия аналитик. Аналитикът нито е преживял, нито е изтласкал материала, за който става въпрос; неговата задача не е да си припомня. Каква тогава е задачата му? Той трябва да отгатва – или, казано по-точно, да конструира – забравеното въз основа на знаците, които то е оставило след себе си. Как, кога и с какви пояснения аналитикът съобщава конструкциите си на анализанта, са все неща, които произвеждат връзката между двете части на аналитичната работа, между тази на аналитика и тази на анализанта“.
Дотук с Фройд (поствремето), психоанализата и психотерапията.
Нека се прехвърлим в самото пространство, в което се провежда психотерапията във всеки един формат, и към същността на самия психотерапевтичен процес според моето разбиране. Всеки от нас, който е преминал през уважаващ себе си професионален тренинг и изпитва уважение към него, усеща, че среща най-големи трудности в свързването с пациентите по онзи значим начин, който да даде възможност за комфортна, креативна работа, осигуряваща ритъм, дълбочина и стил.
При тези опити за самосъхранение се сблъскваме с клинични проблеми, които ни карат да преразглеждаме аналитичната си нагласа. Това е особено видно, когато употребата на проективната идентификация затруднява или прави невъзможно поддържането на такова състояние на нашето психично, което е необходимо, за да съхраним интереса си, способността си за рефлексия и осмисляне, както и възможностите за ползване на преноса и контрапреноса. Още по-уязвими сме, когато работим в условията на съчетаване на интерактивна аналитична и психодраматична работа – независимо дали в морениански стил, в психоаналитичен стил или през системния подход. Тогава понякога не успяваме да достигнем до несъзнаваното на пациента по начин, който да създаде онази интимност в терапевтичната ситуация, която тя по презумпция е предназначена да генерира.
Какви рискове съществуват?
- Първо, понякога биваме увлечени от пациента към неговото собствено мнение за психичното му състояние.
- Второ, понякога се заблуждаваме, въобразявайки си, че притежаваме „знание за нещата“.
И двете ситуации рефлектират върху развитието ни в терапевтичната практика. Цената, която плащаме, е загубата на свободата да мислим, на способността за креативност и спонтанност. Губим възможностите, които ни дава истинската интимност на несъзнаваното – както на пациента, така и на психотерапевта, – която е имплицитно заложена в работата ни. Всичко това зависи от контакта ни със собствената ни психична реалност, с несъзнаваните процеси и себеанализа, необходим за развитието както на терапевтичния процес, така и на характеровата промяна на пациента. То зависи от способността ни спокойно да различаваме интрузивността на проективната идентификация от онази активност, свързана реално с епистемофилията, която отваря пространство в ума ни за мислене по случая.
Практически ни е необходимо да разпознаваме собствената си омнипотентност, която често се явява средство за избягване на психичната болка от застоя в терапевтичния процес – застой, за който започваме да се чувстваме единствените отговорни. Мисля, че сравнението на тези процеси с майчиното ревери (rêverie) и връзката майка–дете не изчерпва напълно проблема. Тук ще рискувам да споделя мнение от собствения си опит: пропуските ни често са свързани с това, че не успяваме да усетим не само преносите към нас на протагониста (главния герой в терапията), но и неговите взаимодействия с частичните му обекти. Тези връзки понякога отразяват много повече от очебийните и налагащи се образи на основното взаимодействие между терапевта и централния персонаж.
Мисля, че в това отношение помага разбирането, че връзката ни с пациента не е идентична с тази на майката с детето, а е много по-разнообразна в същността си. Обикновено излизаме от застоя чрез избухването на една „интерпретация“, която е плод не на преднамерено авторство, а на поемането на риска да разчетем интуитивността си спрямо собствените си преживявания, разпростиращи се и върху преживяванията на пациента. Това е преживяване на момент на освобождаване и осмеляване, от който трябва да сме готови да се откажем веднага, за да потънем отново в една плодотворна липса, вместо в триумфиращото наслаждение и арогантност на знаещия и по-компетентния.
Тук искам да се спра отново на „истината“. Една от нейните характеристики е, че тя не може да бъде приютена. Тя обикновено е на явно място, не се крие, но вероятно тъкмо поради това е трудно забележима. Тя съществува, но е винаги току-що родена; в момента, в който се опитаме да я присвоим и да се приютим в нея, тя се превръща в „постсебе си“, т.е. спира да бъде истина. Ние можем само да вървим след нея, но никога не можем да я носим в раниците си.
Хайдегер говори за това, че истината е дискретна, „показвайки се и криейки се едновременно“. Истинската истина никога не се разкрива изцяло. Използвайки друга метафора, Хайдегер казва, че истината ни обръща гръб, защото върви напред, показвайки ни посоката, която трябва да следваме. Същото трябва да се случи и в аналитичната двойка: и двамата участници трябва да бъдат будни за сигналите на истината, но с пълно зачитане на тайните на другия.
Това е и един от силните аспекти на Бионовата психоанализа – фокусът върху личността, осмислена през структурата на отношенията. Бион е особено внимателен към истината за личността, започвайки от качеството на отношенията, които се създават с другите. Вземайки предвид казаното от Фройд за Едип като структуриращ личността, Бион също признава значимостта на отношенията и взаимовръзките от началото до края на живота, акцентирайки върху характера като следствие от тези връзки.
Истината като катастрофална промяна започва да се проявява успоредно с процеса на деконструкция. Най-яркият пример е митът за Вавилонската кула. В него се съдържа ясна алегория за състезателното настроение на онези, които се стремят към всемогъщество, омнипотентност и безсмъртие, за да преодолеят заплахата от смъртта. Когато Бион ни кани да мислим за търпимост към фрустрациите, тази толерантност произтича от силата в борбата за живот, съчетана с креативност и надежда, базирани основно на възможностите за добри алианси. Според него истината започва от състоянието на съпротива. Именно тогава се появява пукнатина, в която се помества нашата „интерпретация“ – тя може да подпомогне началото на креативността. Бион различава паметта от припомнянето. Първото се отнася до повтаряща се зависимост от миналото, докато второто означава непосредствено преживяване на връзката чрез благодарност.
Бион и Хайдегер
Бион признава значимостта на мисълта в личната практика. Хайдегер, запитвайки се за значението на мисленето, отговаря, че да мислиш, означава да си загрижен, но според мен – по-скоро да си „благодарен“. Въвеждането на благодарността в процеса на мислене води до значително разширяване на идеите в психоанализата. Мисленето се разбира не просто като толерантност към фрустрация със силата на решителността и креативността; в клайниански и хайдегериански смисъл то се поставя в отношение към признателността и спомнянето.
Мисленето не се поражда единствено от толерантността към фрустрация. То ни показва, че както символът ни провокира да мислим, така и благодарността – главно чрез укрепването на връзките, – прави това възможно.
Първоначалното значение на думата истина е свързано с „не-забрава“ (алетея). В перспективата на Бион това означава, от една страна, признаване на значимостта на археологическото проучване в психоаналитичното изследване, а от друга – подчертава необходимостта от задълбочено проникване с усещането, че достигаме до същността на настоящата структура на личността. В „Мемоар за бъдещето“ Бион си играе със заглавията на трите тома: Мечта, Минало, Зора на забравата. Там той използва „модела на луковицата“, показвайки ни едновременно археологическото и ядреното, което като такова продължава в настоящето до степен, в която може да бъде анализирано. Този начин на мислене е много близък до Лакан, който казва, че не миналото дава смисъл на настоящето, а настоящето дава смисъл на миналото (символично преосмисляне).
Хайдегер, подобно на Марсел Детиен, тълкува истината като не-забравяне на същественото. Ролята на господар на истината Детиен приписва на поета. За себе си ние търсим аналитик с „поетична функция“ – развита до степен, която не ни позволява да забравим основата на съществуването, подпомагайки мисленето ни чрез ресурса на протомитовете на човечеството и на отделния индивид. Митът, казва Бион, е сънят на човечеството, а сънят е митът на индивида. Струва ми се, че митовете са търсене на истината (по-точно – на познанието за себе си), явяващо се там, където епистемофилията е изправена пред непосилни и временно непреодолими препятствия. Но както сънят на индивида и неговото тълкуване носят знание и вдъхновение, така и митовете по някакъв начин не позволяват на процеса на познание да бъде замразен.
Тук ще вметна, че в България психиатрията се е интригувала от истината много активно, особено в периоди на криза. Пример за това е „малката революция“ през 1990 г., когато след фалшифицираните и опорочени избори бе създаден протестният палатков „Град на истината“. Там имаше палатка на психиатрите с лозунг: „Консултираме всички, които се страхуват от истината“. В този процес участваха и искаха да участват много тогавашни наши психотерапевти. Много други обаче не искаха, което поставя въпроса доколко политическите възгледи на терапевта се отразяват на качеството на терапевтичния процес. По мое мнение нашето поколение получи даром една свобода за истина, без да се е научило на смелостта да живее с истината. Това го принуди на големите компромиси, които направи в преходния период и които тукашният човек продължава да прави с истината, без дори да подозира докъде ще доведе това. Да назовем само, че състоянието на проявяване на смелост за истината се нарича „паресия“ от гръцката древност насам и бива развивано и до нашето време от Фуко – смелост за истината, която тукашната психотерапия би могла поне да започне да изследва.
Тук ми се иска да подчертая, че според Фройд психотерапевтичната теория не е идентична с психоаналитичната практика. Правилата на техниката (като свободните асоциации, равномерно разпределеното внимание, работата с преноса) не произтичат директно от теорията. Шандор Ференци доразвива идеята, че между теорията и реалната аналитична среща има разлика. Техниката трябва да бъде по-гъвкава и съобразена с пациента – нещо, което го отличава от ортодоксалните позиции на Фройд. В този контекст навремето е бил организиран конкурс за текст по темата. Никой не го печели, но Ференци и Ото Ранк написват съвместен труд за психоаналитичната техника.
Тук включвам и Доналд Мелцер, който също се занимава с истината, смисъла и вербалната манипулация. Той разделя материала на две нива: образ срещу дума. Първото е по-примитивно (нивото на картините), а второто съответства на по-развитите, вербални нива на психичното. Естествено е те да бъдат в съчетание, защото не може да съществува нито фантазия без понятия, нито само понятия без въображение. (Тук се опитвам да перифразирам Кант, който казва, че „интуицията без понятията е сляпа, а понятията без интуицията са празни“.)
Думите обаче могат да бъдат използвани и като средство за симулация и доминиране. Друг фактор, свързан с постистината, е първичната завист към говоренето. Мелцер описва аутистичното дете, за което способността на другия да борави с думи е първият обект на завист. Впоследствие използването на първите думи може да бъде както средство за придобиване на нови знания, така и инструмент за създаване на чувство за превъзходство.
Според Мелцер зрелият характер се развива в пространството между проективната и интроективната идентификация. Интроективната идентификация е част от депресивната позиция, отразяваща връзката ни с емоционални нюанси като изследователски дух, смирение и здравословен скептицизъм. Тези емоции ни правят да изглеждаме искрени и истински в очите на другите. Напротив – интензивната проективна идентификация е дискомфортна и пречи на процеса както на терапевта, така и на пациента. Тя е противоположна на искреността и е по-скоро белег на „морален мазохизъм“, който изкривява и блокира възможностите на терапията.
Защо обаче говорим за психотерапията и поезията? Към това ни връщат както Бион, така и Морено по свои специфични начини. В един прочут и труден текст Бион говори за присъствието в литературата на „човека на постижението“ (man of achievement) в лицето на Шекспир. Джон Кийтс пише, че Шекспир притежава в изключителна степен „негативната дарба“ (negative capability) – способността да пребивава в състояния на несигурност и мистерия, без раздразнено да посяга към факти и разум.
Бион изтъква, че това са модели за аналитично слушане: аналитикът трябва да издържи незнанието и неопределеността, вместо прибързано да налага значения. Той свързва това с прочутата си формула „без памет и желание“. Бион използва Шекспир и Кийтс като примери за творци, които не подчиняват езика на предварително установени понятия и логически рамки. При Шекспир езикът може да съдържа множество противоречиви значения, което е много близко до търсения аналитичен дискурс – език, който не затваря преживяното в готови дефиниции. Бион говори за език на постижението (language of achievement), разглеждайки го като заместител на, а не просто прелюдия към действието (макар той самият да е вид действие). Срещата между психотерапевта и пациента е ярък пример за такъв език.
Сега ми се иска да се върна към един по-конкретен проблем: как в първоначалната фаза на лечението да се свържем с пациента, за да осигурим взаимно доверие и комфорт за бъдещата работа, свързана с истината. Как да създадем – и за себе си, и за него – възможности за интерпретиране, което е основният инструмент на терапията? Как да инициираме истински диалог, развиващ преноса и позволяващ разгръщането на взаимен растеж в терапевтичната връзка?
Тук се позовавам на Алберто Хан, който описва пациент, проблематизиращ нежеланието си да се жени и да има деца, аргументирайки се с паническия си стремеж да бъде свободен.
Преди това той разказва сън с подчертани елементи на първичната сцена, като след събуждането става още по-твърд в своето нежелание. Терапевтът избягва да го разубеждава. Вместо това интерпретира, че проблемът е свързан с дълбока несигурност в собствените му възможности за създаване и отглеждане на поколение.
Още един случай: пациент, който играе хазарт и залага предимно на гонки с кучета, след голяма финансова загуба сънува, че е преследван от кучета, от които панически бяга. В момента, в който те го настигат и той усеща, че няма спасение, просто спира – и с изненада открива, че те го подминават. Тук, вместо да тълкува кастрационния комплекс (за който има основания, тъй като пациентът е амбициозен, конкурентен и арогантен), терапевтът го пита: „Мислил ли си някога, че освен куче, ти си и много други неща и можеш спокойно да ги следваш, за да видиш как се чувстваш с тях?“. От този момент посоката се сменя и се отваря възможност за изследване на нови алтернативи.
И накрая: случай с пациент, при когото терапията е в застой поради отхвърляне на всякакви интерпретации. При евентуално прекъсване на терапията терапевтът изпитва раздразнение, но решава да го изследва. Усеща, че това е раздразнение не от изоставяне от страна на основния обект, а по-скоро от това, че пациентът се разделя с мисли и чувства, изпитани при терапевта, вярвайки, че те няма да бъдат съхранени и ще се изгубят. Тоест, че онази нагонна част, която чувства и преживява, ще бъде завинаги загубена за него.
Терапевтите реализират тези прояви през собствените си емоции, които преработват в себе си и осмислят. Това допринася за смяна на фокуса и разкрива по-разнообразни перспективи за израстване пред двамата участници.
Вземайки предвид всички условности, изговорени тук – както за постистината, така и за условията за сътворяване на активен психотерапевтичен процес, – бих прибавил още едно, според мен задължително условие: вдъхновението. Психотерапевтът трябва да изпитва вдъхновение от собствената си професия и от факта, че работи с едно „чудо“, наречено вътрешна психична реалност. Това е необходимо, за да се осъществи взаимодействието между несъзнаваното на терапевта и несъзнаваното на пациента.
Това взаимодействие бих нарекъл среща. Този феномен е до известна степен компрометиран от психотерапевтичната лексика. Според мен това се дължи на неразбирането както на самата „среща“, така и на съпровождащия я феномен, който наричам „диалог“. Имам предвид, че не става въпрос за обикновен обмен или комуникация на мнения, а за отстояване на живота и на желанията на две същества, преживяващи се като безсмъртни поради природата на двата основни нагона според Фройд: нагона към смъртта и нагона към живота.
Неслучайно в психотерапията често се говори не за обикновена среща, а за encounter. Това е трудно постижимо и става само при определени условия. Тук можем да чуем и отчаяния вопъл на Лакан: „За да стигнеш до истината, не трябва да отстъпваш от желанието си, каквото и да е то“.
За да постигнат това, участниците могат да разчитат единствено на собствената си интуиция. Тя се превръща в характеристика на единственото ѝ възможно състояние, което бих нарекъл „трансцендентна“ среща, преминаваща отвъд всяка баналност на ежедневието. Точно тогава просветва ефективната интерпретация, която създава терапевтичното „просветление“. Пак ми се иска да повторя, че тук не става въпрос за обикновен разговор, свеждащ се до обмен на мнения, а за онова, за което Морено говори в психодрамата, в своя манифест на екзистенциализма:
„Среща на двама
Око в око
Лице в лице
И когато ти си близо
Аз ще изтръгна очите ти
И ще ги сложа вместо моите…“
За Морено това е гаранцията за постигане на истината. Много човешки същества преминават през голяма част от живота си, говорейки едно нещо, мислейки друго, чувствайки трето и правейки четвърто, което няма нищо общо с предишните три. Смисълът на психодрамата е да подпомогне индивида да интегрира своите думи, мисли и чувства в жизнения си опит. Да улесни постигането на цялост и откритост към себе си и другите – нещо, което не можем да научим чрез интелектуално обучение, откъснато от живия опит.
Този вид среща винаги се реализира в атмосферата на „тук и сега“. Обикновено това дава тласък на терапевтичния процес. За да се случи обаче, е необходима страст. Без нея срещата е невъзможна. В това се състои и един възможен мистицизъм в психотерапията, за който говори и Бион (и за който е критикуван) – интуитивно да идват точните думи, без да е необходимо предварително да размишлявате какви точно да бъдат те. Интуитивно да изплуват думите на самата истина.
Мястото на действието е именно това пространство между проективната и интроективната идентификация, което е и истинската сцена на терапията. Морено е знаел или е чувствал това. Именно за тази сцена той казва, че психодрамата търси истината, при която мислите съответстват на действията, а действията съответстват на изречените думи. В тяхното синхронизиране се състои и самият метод.
Литература
Морено, Дж., Основи на психодрамата, ред.: Дж. Фокс, С., 1994, Фондация „Отворено общество“.
Фройд, З., Лекции за въведение в психоанализата, С., 2013, Колибри.
Фройд, З., „Конструкциите в психоанализата“, в: З. Фройд, Техниката на психоанализата (сборник), С., 2023, ИК КХ – Критика и Хуманизъм, Българско общество по психоанализа и групова анализа.
Фуко, М., Смелостта за истината, С., 2021, ИК КХ – Критика и Хуманизъм.
Хайдегер, М., „За същността на истината“, в: М. Хайдегер, Същности (сборник), С., 1993, Гал-Ико.
Bion, W.R., Attention and Interpretation, 2004, Jason Aronson Books.
de Rezende, A. M., A Questão da Verdade na Investigação Psicanalítica (The Question of Truth in Psychoanalytic Investigation), 1999, BoomBooks.
Meltzer, D., Sinscerity, Alberto Hahn (съст.), 1988, Karnac books.
© 2026 Всички права запазени за Давид Иерохам.
Давид Иерохам 