Историята, населена с хора / Интервю с Давид Иерохам*

*Интервю на Румяна Братованова с д-р Давид Иерохам публикувано през май 2006 година в книгата „Историята, населена с хора – Българското общество през втората половина на XX век“ – II. Интервюта, свидетелства, спомени, издание на Издателска къща „Гутенберг“.

Как се разви Вашата професионална съдба?
– Завършил съм медицина, после специализирах психиатрия. Работил съм в Медицинска академия, в Клиниката за наркомании, в Градския психиатричен диспансер, в Центъра по военна психология.

Ставало е дума, че сте започнал с най-пряк достъп до болните души в психиатричната клиника в Карлуково?
– Там взех специалност.

А сега?
– Сега работя частно. Освен това преподавам в магистърската програма „Артистични психосоциални практики“ към Нов български университет. Преподавам в колежа „Гройс“. Работя и като консултант към проекти – например „Изкуство за социална промяна“(1). В родопското село Чамла правим една част от тренингите на хората, които се обучават за социална работа, която участниците правят чрез различни изкуства.

Какво е семейството, от което произхождате?
– Помня добре двамата си дядовци. Особено единия, който почина в България. Той беше адвокат, завършил право в Швейцария. Преди 9-и септември е бил член на Социалдемократическата партия(2) – един от лидерите й. След 9-и септември в Обикновеното народно събрание е бил депутат. Общественик, интелектуалец, издавал е вестници преди Девети септември. Не е бил ционист. Като председател на Еврейската консистория смяташе, че еврейският проблем ще се реши в рамките на българската културна общност.

Имал ли е обичайните за Европа трагични преживявания по време на Втората световна война?
– Да, той е ходил с жълта звезда, бил е и в концлагер. Когато научават, че Червената армия вече наближава границите, е използвал авторитета си, за да накара своите сънародници да пестят оскъдната си лагерна порция, за да я отстъпват на по-младите. „Сега трябва да помогнем, да спасяваме младите!“, е казвал. И хората са го послушали, взели да преразпределят нищожните си дажби. А не е бил възрастен, някъде малко над 50-те е бил.
За разлика от някои евреи, които са върнали ордените си на царя, той е носил жълтата звезда редом до своя медал за храброст от Първата световна война.

А другият Ви дядо?
– Бил е търговец, а след 9-и 1944 се изселва в Израел. Един от първите ми детски спомени е тяхното заминаване – една разхвърляна стая, пакети, кашони пръснати из нея. Някакви хора се разделят – едни заминават, други остават. Двама от зетьовете му са били комунисти и остават тук.

Единият от тях е баща Ви, нали?
– Да, ремсист, антифашист. И той е бил в лагер, с жълтата звезда и всичко „друго“. Баща ми беше журналист. Той има реален принос в издаването на трудовете на Иван Хаджийски. Много се вълнуваше от събитията през 1956 година. Беше на страната на промените и на Хрушчов. Преживя много тежко поражението на Пражката пролет през 1968 и бе силно разочарован от системата.

А Вашият живот как се разви?
– Да стана лекар много настояваше майка ми. Тя никога не е работила, гледала си е децата, та на мене се падна да изпълня волята й да се отдам на медицината. Брат ми се оказа по-упорит и се противопостави на нейната воля. Питах я защо трябва да следвам медицина, а тя ми казваше: „Не ти подхожда да ти казват другарю Иерохам, по-добре е да бъдеш доктор Иерохам!“ Така завърших медицина – без особено желание, но и без особено притеснение.

Кога чухте, че има такова течение като психоанализата?
– Когато попаднах в психиатрията в Карлуково. Това беше една обител на хуманистично ориентирани към модерната психология психиатри.

За кои години говорим?
– За 1974.

Нима още оттогава тук е говорено гласно за модерна психиатрия?
– Не. Бях един от малкото, които имаха последното издание на „Психоанализа“-та на Фройд от 1947. А в Карлуково имаше елемент на предизвикателството на съвестта. Ние бяхме хуманни същества, които искаха да помагат, но и да знаят. Тогава, ако някой трябваше да пътува в чужбина, трябваше да му говориш, да го подкупиш, да го накараш да ти донесе литература. Да ти прекара някоя книга през граница, въпреки ограниченията.

Това е било негов риск.
– Да, тези приятели рискуваха заради една книга. Но първо всичко започна не с психоанализа, а със социални мотиви, чрез които можехме да помогнем.

А имаше ли инакомислещи в тези клиники, които Вие познавате?
– Не. За съжаление – не. По-скоро за щастие – защото българската психиатрия не бе опетнена от печално известните груби репресии. Аз мисля, че психиатрията се използваше „по-скоро“ да бъдат компрометирани „другите“ идеи. Да се изкара, че несъгласието е отклонение. Но у нас нямаше такива явни несъгласия, чиито идеи да изкараме болестни. Разбира се, и тук имаше несправедливости. Те се изразяваха в това понякога пациенти да бъдат изкарани психопати, неуравновесени, алкохолици, само задето са малко по-различни.

Семействата им ли бяха инициатори на това?
– Не. Всичко тръгваше само поради тяхната различност и неспособността им да се адаптират към онези стриктни правила, които почваха да се насаждат още от училище. Но тези „други“ не бяха злокачествени психопати, а просто не можеха (или не желаеха) да се адаптират. Системата – включително и психиатричната – се страхува от различието. Шири се само това, което е „нормално“, и всеки, който се чувства встрани от него, всеки, който изглежда странен, особен, с психози и така нататък, системата се стремеше да го изолира и не се отнасяше с него като с човешко същество. Нямаше хуманни подходи на лечение – чрез разговор, дискусия, срещата на личност с личност и други.

А сега как е? Има мнозина, които твърдят, че лудите са по улиците и се пречкат некрасиво пред очите на нормалните?
– Ще трябва да свикваме с другостта: че всеки може да живее в различен свят, стига да не пречи на останалите. Те нека да живеят сред близките и роднините си. Това е по-добре за тях, но и за нас, за да свикваме с другостта.

Доколко е вярно това, което Ваши колеги твърдят: че в момента, в началото на XXI век, България е страна на хора с болна психика?
– Така да се разместват категории е нередно и спекулативно. Извърши се нещо като революция, но то тече и в целия свят. Търсят се новите идеи и изходи, и новото осмисляне на битието. Днес се задават много въпроси към времето, все още без еднозначни отговори.

Кое е по-болестотворно – самотата или потъването в масови емоции?
– Самотата и изолацията са в основата на болестотворната идея. Оттам започва разривът с реалността и с критическото осмисляне на реалността. Личността потъва в своите пространства и своите фантазми. Сега като че ли се оформя един фалшив мит: че благосъстоянието и икономическият просперитет, богатството, потреблението ще направят човека по-сигурен и по-доволен. Но това всъщност е обратната страна на комунистическия мит. Аз мисля, че то изкуствено се насажда като еталон. Да, тази характеристика на потребителското общество във високо развитите страни – презадоволяване с една дума – всъщност какво променя? Та нали всеки си има своите сънища, своите тревоги преди да заспи. Всеки се страхува и еднакво се чувства, когато трябва да осмисли себе си, дейността си.
По принцип казаното е израз на всичко, което сега възприемаме като идеята, че трябва на всяка цена да бъдем щастливи. Под него обаче се крие нещо друго: стремежът да бъдем обичани. Но ние трудно се свързваме помежду си, трудно намираме нужните думи за човешко споделяне. Именно такива думи сега липсват.

Съществува ли наистина медицинска диагноза за българския елит?
– Въпрос на гледна точка. Всички сме склонни нещо да отделим, да му сложим някакво заглавие. Нарича се стигматизация. Обикновено даваме диагноза на цели групи от хора, които са по-различни от нас. Толкова е трудно да отграничаваме отделните хора, ако предварително сме ги поставили в някаква група. Това отнема свободата им, пречи на тяхното изразяване и ги откъсва от останалите.
Да не забравяме – в България никога не е имало елитна класа – имало е елитни личности. В този смисъл групата хора, които ние наричаме елит е отделена от реалността чрез правила, които сама си е създала и е още по-слабо убедителна. Там живеят в една измислена реалност. Хората по принцип биват категоризирани, а в случая за елита се мисли като за погрешен, за необоснован. Затова масовата диагноза включва преписването на групови симптоми. Но мисля, че груповите правила на управляващите, които са зададени и отвън, за да станем членки на Европейския съюз, ни задължават към нормализация и оздравяване на оценките за тях.

Доктор Иерохам, Вие принадлежите към българското еврейство, към едно от добрите, тихите малцинства. Страдали ли сте заради това?
– Страдал ли съм?

Обиждали ли са Ви? Казвал ли е някой зад гърба Ви много е хитро това еврейче. И подобни неща?
– О, да, да. Но аз не мога да кажа, че е било твърде сериозно. Аз съм публичен човек и някак не върви. Не съм бил подложен на репресии като близките ми или други евреи.

А на битово равнище?
– Имаше нещо, но не е било драма. Антисемитизмът в България дойде от Съветския съюз, без да е толкова остър. В България по принцип няма толкова много евреи, те са няколко хиляди души.

Но те създават впечатление, че са много, защото са на видими места.
– Все пак евреинът е „човек от другия бряг на реката“, не непременно страдал, но друг. А винаги, щом е друг, той трябва да бъде подготвен да му кажат „еврейче“ и така нататък. Отношението към другостта тук обаче липсва.

А помага ли вярата на човека да се справи с екзистенциалните кризи?
– Безспорно.

Как преминаха в политически план Вашите последни 17 години? Тук почти под прозорците на Вашия кабинет минаваха сини шествия, тук беше множеството, което се тълпеше да даде подпис за НДСВ на Симеон Сакскобургготски. Да не говорим че улица Раковски беше някога столично стъргало, по-късно главна театрална улица. Е, сега тя има търговско-банкерски характер, но все пак е една важна артерия на града.
– В първите години на това преходно летоброене след 1989 бях много ентусиазиран и очаквах новото, и се опитвах да участвам, за да мога да променя живота у нас. Не съм бил никога член на някоя партия. Но се опитвах да помагам на онова движение, което искаше демокрация.

Това е СДС, нали? А доколко е вярно, че сте участвали в палатковия лагер по времето на „Града на истината“?
– Това беше друго време, време на големи надежди. Психиатрите имахме собствена палатка, в която предлагахме психиатрична помощ на управляващи и твърдолинейни комунисти. Вероятно по някакъв начин съм бил увлечен в това. Има голямо разминаване между очакванията и реалностите, но това беше тогава, в зората на 90-те години на миналия век. И то е важна част от моя живот.

А по-късно, когато тук Иван Костов събра първите последователи на ДСБ, участвахте ли
– Не. Не ме привлича.

А в това, което царят свика тук преди изборите през 2001?
– Също – не. Макар, че аз вярвам на това, което царското семейство е направило за спасяване на българските евреи. Питал съм мои приятели дали познават някого, който да е спасявал български евреи? Никой не може да ми каже име на личност, както е ставало в други европейски страни. Това съм го чувал и от майка ми. Затова си мисля, че царят – Борис Трети – е сред малцината българи, спасители на българските евреи. Връщам се обаче към темата за моето участие в политическия живот. Не, не съм участвал в движението на Симеон, защото неговите идеи са ми чужди. А на събирането на Иван Костов с неговите фенове преди създаване на ДСБ в Университета по строителство и градоустройство не видях това, което имаше в началото на промените – диалог или поне опит за диалог на хора с различни възгледи.

В предишни разговори сте споделяли, че човекът не е добро същество от самото си раждане
– 9 месеца майката износва детето, но то се появява на бял свят изключително беззащитно. За да оцелее, има нужда от някого, който да бъде около него, който да го свързва със света. Това безсилие поражда много големи страхове. То провокира агресивни защитни фантазии. Представете си какво изпитва едно такова малко същество, което не вижда, почти не чува; някой му тика безформена материя в устата, когато то е гладно, а от нея потича мляко. Така започва обаче отношението между бебето и света. Ражда се в страх, в някакъв опит да се защити. Има много силни стремежи към удоволствие и агресия. Ние, хората, не сме дошли на бял свят по собствена воля. В съчетание с това зрелият човек трябва да се съобразява и с определени закони. Тъкмо затова са измислени толкова много ограничителни системи – възпитание, хигиенни навици, училища. Ние преживяваме много насилия върху себе си, които целят да овладеят тъкмо първичната ни природа. Ето защо ставаме лоши същества.

Как може да свържем тази неоптимистична теория за личността с действителността у нас?
– Когато законът е разклатен, тоест „думата на бащата не се чува“, на повърхността излиза истинската ни същност. Не че сме станали по-лоши отколкото сме били преди, просто системата на наказанието, законът, които задържат нашата агресия, са слаби. Тук дори не става дума толкова за задържане на агресията, а просто за спазване на самите правила. Дори в самите училища – места, които преди смятахме за безопасни – сега се възпитава излъчване на силни самоутвърждаващи импулси – сексуални, агресивни. Няма го приучването към съвместно съжителство и сътрудничество. Това предполага по-сложни взаимоотношения, ценности, които трябва постепенно да се култивират и интегрират в мисленето ни.

Защо в толкова филми психологът е основният герой?
– По принцип мисля, че най-добрият филм за психоаналитици е „Анализирай това“ с Робърт де Ниро. Но не бих казал, че там психиатърът е основен герой. Психиатърът е помощен „Аз“. Човек сам трябва да намери собствените си сили, собствената си идентичност и креативност. Специалистът е този, който само поддържа това усилие.

Имало ли е случай, в който Вашият личен живот е страдал от това, че натоварвате психиката си с проблемите на другите?
– Както вече споменах, аз съм живял в Карлуково три-четири години, докато бях млад. Оценявам този си опит като много полезен, защото там имаше плодотворна самота. В нея тогава разбрах, че специалистът е този, който избира каква дистанция да постави между себе си и пациентите.

Самоубивали ли са се Ваши пациенти?
– За съжаление – да.

Има ли го във вашите науки понятието щастие? В Сидни миналата година е открит специален институт, където всеки може да се запише срещу неголяма сума 147 долара. Преминава се през обучение в 5 дисциплини, сред които и уроци по смях и навици за самооценка. А думата щастие в България почти не се чува.
– Щастието съществува, но ние няма да го намерим на много шарените шумни и осветени места и там, където има много екстремни чувства. То според мен е нещо тихо и се получава, когато се свържеш с нещо или някого. Трябва да си чувствителен, за да го усетиш. Ако щастието имаше конотация от демонстративен тип „О, миг, поспри, ти си толкова прекрасен“ – не съм сигурен, че щяхме да можем да го усетим.

май, 2006

(1) Изкуство за социална промяна (бел. ред.) – В оригиналния текст в книгата е употребено „Изкуството на социалната промяна“. Името на програмата, за която става дума, е „Изкуство за социална промяна“.
(2) Социалдемократическата партия (бел. ред.) – В оригиналния текст в книгата е написано погрешно Демократическата партия. Има се предвид Българската работническа социалдемократическа партия, в употреба още като Социалдемократическа партия.

вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.