Случай 5: Да си роден на рождество*

*Текстът е написан за преводното издание на Издателска къща „КХ – Критика и Хуманизъм“ и Издателска къща „Стигмати“ на книгата на Зигмунд Фройд „Човекът вълк: Из историята на една инфантилна невроза с допълнение от Рут Мак Брънзуик“ и публикуван през 2013 година като послеслов на Случай 5 от поредица „5-те случая на Зигмунд Фройд“. Оформление на корицата – Яна Левиева.

Да си роден на рождество

„Появата на Фройд беше такава, че той веднага спечели доверието ми. Тогава, в средата на 50-те си години, изглеждаше в много добро здраве. Беше средно висок с нормална фигура. Най-впечатляващото нещо на леко продълговатото лице, оградено от късо подстригана, вече посивяла брада, бяха неговите интелигентни тъмни очи, които ме гледаха изпитателно, без да предизвикват обаче каквото и да било чувство на неудобство. Той беше спретнат, облечен по общоприетия начин. Държането му беше лишено от суетност, но изпълнено с увереност и показваше неговата любов към реда и вътрешна овладяност. Отношението му към мен и начинът, по който ме слушаше, се отличаваха драстично от неговите знаменити колеги, които познавах до този момент и при които се натъкнах на огромна липса на каквото и да е психологично разбиране. За разлика от тях, при моята първа среща с Фройд имах чувството, че се срещам с велика личност.“[1]

Това пише пациентът, известен в психоаналитичната литература като „Човекът вълк“, в своите спомени, около 30 години след смъртта на терапевта си.

Отношение към човека, начин на слушане, непритесняващ внимателен поглед и психологично разбиране – може би това са основните инструменти на д-р Зигмунд Фройд, изграждащи начина му на мислене за човека. Това ли ни кара да се обръщаме все така към текстовете му и да се задържаме при тях и дали това не са онези прости неща, от които човек се нуждае, за да се задържи въобще в живота си? Ще се върнем към тези въпроси заедно с нашия герой и неговия пациент, но малко по-нататък. А сега ще се опитаме да разпитаме нещо повече за „Човека вълк“.

ДА ЗАГУБИШ ИМЕТО СИ

Фройд не го нарича така. Това прозвище е дадено от други последователи и ученици. То като че ли скрива истинското име на пациента и това може би не е случайно, а е поради факта на универсалността на онези открития, които Фройд прави, лекувайки този човек. Понякога обаче, и може би неслучайно, го нарича „Руснака“. Може би защото той действително е руснак; може би защото в историята му се оглежда целият XX век – през призмата на Русия, макар също и през призмата на Европа. В края на краищата в един и същи период се разпадат и Руската, и Австро-Унгарската империя, и ако първата придобива друг зловещ статус, то Австро-Унгария се разпръсва на няколко части, като се запазва възможното човешко благоприличие на случващото се там. Може би в Руснака Фройд вижда другия, различния – човека, какъвто е самият той през целия си живот. Този „друг“ обаче е доста различен в някои отношения и от самия него. Той е много богат, носи друга култура и възпитание, принадлежи на друга религия. Друга не само по отношение на юдаизма, но и по отношение на католицизма, сред който Фройд живее. Още в първата им среща, когато терапевтът го пита какво мисли за него, пациентът, без да се замисли, отговаря, че спонтанно преминалата през главата му мисъл е за еврейски мошеник, когото той иска да обладае отзад и след това да се изходи на главата му. Естествено, Фройд приема това с присъщото си чувство за хумор, като впоследствие ще се окаже, че тази любезна картина е част от психологичната проблематика на пациента. И все пак може би в онзи момент си е помислил, че този случай би доказал основната хуманистична идея за общото в човешките преживявания, които ни свързват. Кой знае, вероятно е да е било и така, и не съвсем така.

Истинското име на Човека вълк е Сергей Панкеев. Тук ще се спрем повече на това, което Фройд не е отразил в историята на болния. Той е може би единственият пациент от онова време, който надживява терапевта си. Роден е на Рождество Христово през 1886 г. Тук си позволяваме с „намигане“ да споменем, че Иисус Христос всъщност значи Иисус Миропомазания (Месията), а презимето му никога не е представлявало какъвто и да било интерес. По подобен начин и този пациент остава в психоаналитичната литература само с прякора си. Умира на 92-годишна възраст. Оставя зад себе си автобиографична книга, спомени за Зигмунд Фройд и дава различни и разнопосочни интервюта почти до края на живота си. В автобиографията си описва пътя, по който достига до Фройд, и този път е изключително любопитен. Преди това е лекуван от едно от най-големите светила в световната психиатрия, Емил Крепелин, който е създател на концепцията за „деменция прекокс“, обединяваща различните форми на това, което през 1911 г. Ойген Блойлер, един друг „като че ли“ съмишленик (но всъщност не) на нашия герой, ще нарече „шизофрения“. Лечението се провежда в санаториум в Германия и е несполучливо, но все пак Крепелин поставя диагноза: маниакално-депресивна психоза, с която Фройд не е съгласен, както пише в историята. По-късно допуска, че част от болните, развили впоследствие това заболяване, в детството си са страдали от клинична картина, подобна на тази при неговия пациент. Във всеки случай обаче Фройд смята, че бащата на пациента е страдал от депресивно заболяване. Любопитна е историята на лечението при едно друго светило – руския корифей и дългогодишен флагман на „материализма“, според идеолозите на тоталитарната психиатрия, включително и у нас, Бехтерев. Той предлага на пациента хипноза, като първият сеанс е като че ли неуспешен и пациентът остава напълно буден. При втория сеанс „Вълкът“, който тогава е твърде млад, очаква Бехтерев да го попита как се е чувствал през дните, когато не са се виждали, и да го разпитва за симптомите и заболяването. Разочарованието му е голямо, тъй като лечителят му през цялото време говори, не го пита за нищо и накрая заръчва пациентът да пита родителите си дали няма да станат финансови донори за построяването на новата му клиника. Бащата, който е високоинтелигентен човек и възприема хипнозата с подозрение, категорично отказва каквото и да било продължение на този контакт, което удовлетворява и пациента. След това разбираме, че пациентът решава да пътува из Кавказ, естествено, по прочутия Грузински военен път, по който пътува персонажът на Лермонтов от романа му Герой на нашето време – Печорин, както и самият Лермонтов, а много по-късно – и героят на Илф и Петров, Остап Бендер, в търсене на бижутата на аристокрацията, останали скрити след Октомврийския преврат. По-късно и при нашия герой ще стане дума за една любопитна подробност, свързана със семейни бижута, но за това – по-нататък. Тук можем да вметнем, че пациентът има особени отношения с Лермонтов, тъй като, докато бил начинаещ студент, на някакво събиране с колеги един негов състудент го посочил на цялата компания и извикал, че прилича много на Лермонтов, с което останалите се съгласили. По време на това пътешествие той отива и на мястото, където Лермонтов бил убит на дуел.

[…]

Пълния текст четете в хартиеното издание.

[1]Gardiner, M., The Wolf-Man, Hill and Wang, 1991.

вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.