Случай 5: Да си роден на рождество*

*Текстът е написан за преводното издание на Издателска къща „КХ – Критика и Хуманизъм“ и Издателска къща „Стигмати“ на книгата на Зигмунд Фройд „Човекът вълк: Из историята на една инфантилна невроза с допълнение от Рут Мак Брънзуик“ и публикуван през 2013 година като послеслов на Случай 5 от поредица „5-те случая на Зигмунд Фройд“. Оформление на корицата – Яна Левиева.

Да си роден на рождество

„Появата на Фройд беше такава, че той веднага спечели доверието ми. Тогава, в средата на 50-те си години, изглеждаше в много добро здраве. Беше средно висок с нормална фигура. Най-впечатляващото нещо на леко продълговатото лице, оградено от късо подстригана, вече посивяла брада, бяха неговите интелигентни тъмни очи, които ме гледаха изпитателно, без да предизвикват обаче каквото и да било чувство на неудобство. Той беше спретнат, облечен по общоприетия начин. Държането му беше лишено от суетност, но изпълнено с увереност и показваше неговата любов към реда и вътрешна овладяност. Отношението му към мен и начинът, по който ме слушаше, се отличаваха драстично от неговите знаменити колеги, които познавах до този момент и при които се натъкнах на огромна липса на каквото и да е психологично разбиране. За разлика от тях, при моята първа среща с Фройд имах чувството, че се срещам с велика личност.“[1]

Това пише пациентът, известен в психоаналитичната литература като „Човекът вълк“, в своите спомени, около 30 години след смъртта на терапевта си.

Отношение към човека, начин на слушане, непритесняващ внимателен поглед и психологично разбиране – може би това са основните инструменти на д-р Зигмунд Фройд, изграждащи начина му на мислене за човека. Това ли ни кара да се обръщаме все така към текстовете му и да се задържаме при тях и дали това не са онези прости неща, от които човек се нуждае, за да се задържи въобще в живота си? Ще се върнем към тези въпроси заедно с нашия герой и неговия пациент, но малко по-нататък. А сега ще се опитаме да разпитаме нещо повече за „Човека вълк“.

ДА ЗАГУБИШ ИМЕТО СИ

Фройд не го нарича така. Това прозвище е дадено от други последователи и ученици. То като че ли скрива истинското име на пациента и това може би не е случайно, а е поради факта на универсалността на онези открития, които Фройд прави, лекувайки този човек. Понякога обаче, и може би неслучайно, го нарича „Руснака“. Може би защото той действително е руснак; може би защото в историята му се оглежда целият XX век – през призмата на Русия, макар също и през призмата на Европа. В края на краищата в един и същи период се разпадат и Руската, и Австро-Унгарската империя, и ако първата придобива друг зловещ статус, то Австро-Унгария се разпръсва на няколко части, като се запазва възможното човешко благоприличие на случващото се там. Може би в Руснака Фройд вижда другия, различния – човека, какъвто е самият той през целия си живот. Този „друг“ обаче е доста различен в някои отношения и от самия него. Той е много богат, носи друга култура и възпитание, принадлежи на друга религия. Друга не само по отношение на юдаизма, но и по отношение на католицизма, сред който Фройд живее. Още в първата им среща, когато терапевтът го пита какво мисли за него, пациентът, без да се замисли, отговаря, че спонтанно преминалата през главата му мисъл е за еврейски мошеник, когото той иска да обладае отзад и след това да се изходи на главата му. Естествено, Фройд приема това с присъщото си чувство за хумор, като впоследствие ще се окаже, че тази любезна картина е част от психологичната проблематика на пациента. И все пак може би в онзи момент си е помислил, че този случай би доказал основната хуманистична идея за общото в човешките преживявания, които ни свързват. Кой знае, вероятно е да е било и така, и не съвсем така.

Истинското име на Човека вълк е Сергей Панкеев. Тук ще се спрем повече на това, което Фройд не е отразил в историята на болния. Той е може би единственият пациент от онова време, който надживява терапевта си. Роден е на Рождество Христово през 1886 г. Тук си позволяваме с „намигане“ да споменем, че Иисус Христос всъщност значи Иисус Миропомазания (Месията), а презимето му никога не е представлявало какъвто и да било интерес. По подобен начин и този пациент остава в психоаналитичната литература само с прякора си. Умира на 92-годишна възраст. Оставя зад себе си автобиографична книга, спомени за Зигмунд Фройд и дава различни и разнопосочни интервюта почти до края на живота си. В автобиографията си описва пътя, по който достига до Фройд, и този път е изключително любопитен. Преди това е лекуван от едно от най-големите светила в световната психиатрия, Емил Крепелин, който е създател на концепцията за „деменция прекокс“, обединяваща различните форми на това, което през 1911 г. Ойген Блойлер, един друг „като че ли“ съмишленик (но всъщност не) на нашия герой, ще нарече „шизофрения“. Лечението се провежда в санаториум в Германия и е несполучливо, но все пак Крепелин поставя диагноза: маниакално-депресивна психоза, с която Фройд не е съгласен, както пише в историята. По-късно допуска, че част от болните, развили впоследствие това заболяване, в детството си са страдали от клинична картина, подобна на тази при неговия пациент. Във всеки случай обаче Фройд смята, че бащата на пациента е страдал от депресивно заболяване. Любопитна е историята на лечението при едно друго светило – руския корифей и дългогодишен флагман на „материализма“, според идеолозите на тоталитарната психиатрия, включително и у нас, Бехтерев. Той предлага на пациента хипноза, като първият сеанс е като че ли неуспешен и пациентът остава напълно буден. При втория сеанс „Вълкът“, който тогава е твърде млад, очаква Бехтерев да го попита как се е чувствал през дните, когато не са се виждали, и да го разпитва за симптомите и заболяването. Разочарованието му е голямо, тъй като лечителят му през цялото време говори, не го пита за нищо и накрая заръчва пациентът да пита родителите си дали няма да станат финансови донори за построяването на новата му клиника. Бащата, който е високоинтелигентен човек и възприема хипнозата с подозрение, категорично отказва каквото и да било продължение на този контакт, което удовлетворява и пациента. След това разбираме, че пациентът решава да пътува из Кавказ, естествено, по прочутия Грузински военен път, по който пътува персонажът на Лермонтов от романа му Герой на нашето време – Печорин, както и самият Лермонтов, а много по-късно – и героят на Илф и Петров, Остап Бендер, в търсене на бижутата на аристокрацията, останали скрити след Октомврийския преврат. По-късно и при нашия герой ще стане дума за една любопитна подробност, свързана със семейни бижута, но за това – по-нататък. Тук можем да вметнем, че пациентът има особени отношения с Лермонтов, тъй като, докато бил начинаещ студент, на някакво събиране с колеги един негов състудент го посочил на цялата компания и извикал, че прилича много на Лермонтов, с което останалите се съгласили. По време на това пътешествие той отива и на мястото, където Лермонтов бил убит на дуел. Може би тези малки детайли ще дадат повече плътност на образа на пациента, като се има предвид и това, че Лермонтов е изпитвал силното влияние на Байрон, а освен това е написал стихове, подобни на тези:

„Сбогом, неумита Русия,

Страна на роби, страна на господари,

И вие сини мундири,

И ти верноподанически на тях народ.

Може би зад хребетите на Кавказ,

Ще се скрия от твоите паши,

От техните всевиждащи очи,

От техните всичко чуващи уши.“

Или

„И скучно е, и тъжно

и няма на кой да подадеш ръка…“

Тук само несмело ще отбележим, че е много възможно, през годините на психоанализата на пациента, 1910-1914, Фройд понякога да е изпитвал и подобни чувства. Това са годините, в които го напускат Адлер и Юнг и той губи увереността си, че психоанализата е нещо, което ще се работи и споделя от съмишленици, които ще бъдат и приятели, както е смятал – нещата се оказват много по-различни. Между другото, за тези свои разочарования Фройд пише както в автобиографията си[2], така и в Историята на психоаналитичното движение[3], написана през онази 1914 г., за която ще става още дума.

И така, пациентът се влошава все повече и повече. В санаториумите му прилагат модерните за онова време хидротерапия и електростимулации без никакъв ефект и той се прибира в родната Одеса, където среща един млад лекар, който е почитател на Фройд и който го повежда включително към Виена. Казвам включително, защото, ако Фройд не би могъл да го приеме, те са щели да продължат към друг корифей от онова време, от Берн, на име Дюбуа. Пациентът пътува с този лекар и с още един човек, нещо като асистент, които му правят и клизми, за които става дума в текста на Фройд. Практически при срещата си с Фройд той страда от много тежка невроза, която го прави абсолютно инвалидизиран, неспособен да се справи с каквито и да е задачи в живота си.

РОМАНИ – АХ, РУСИЯ, АХ, ИВАН ТУРГЕНЕВ

Пациентът много бързо преодолява до известна степен симптомите си и използва времето да си живее и опознава Виена. Ходи на терапия всеки ден по един час и споделя, че има достатъчно време за себе си. Всъщност какво ли си говорят терапевтът и неговият пациент през тези четири години от терапията, през които, както пише Фройд, той „оставаше недостъпен, скрит зад някаква нагласа на сговорчиво безучастие. Той слушаше, разбираше и не допускаше никакво сближаване. Неговата безупречна интелигентност сякаш бе откъсната от нагонните енергии, които владееха поведението му в ограничения брой отношения, които бяха останали в живота му.“ След това Фройд говори за огромните възпитателни усилия, които полага, за да накара пациента да вземе активно участие в работата. И отбелязва, че когато настъпило първото облекчение, пациентът веднага прекъснал „вътрешната си работа“, за да не допусне повече промени и да остане в създадената уютна обстановка. Уютната обстановка – тази представа може би идва от руските романи, за които те си говорели и която е така презирана от авторите им, но така поглъщаща с атмосферата си читателите. В тях, напук на войната и мира, напреженията, престъпленията, нещастните случки, самоубийствата и любовните афери, текат безкрайни разговори, изяснявания, разискват се чувства, и то такива, каквито би трябвало да се изпитват, а не онези, които се срещат в действителността. В този тип руска литература отчетливо присъстват проблеми като има ли смисъл животът, или не, къде е мястото на индивида в мисията на Русия и месията… и какво ли още не от същото естество. Едно хладно, „наужким“ интелектуално скудоумие, удобно разположено в имения, нощни разговори, сред бавачки, гувернантки, покорни селяни и философстващи над всичко това господари.

В онези далечни години, 1910-1914, вероятно е ставало дума приблизително за същото. Разказ, който отчасти е разказан в „Из историята на една инфантилна невроза“, и включва, естествено, бавачка, английска гувернантка, учител по немски, момичета от селото с имена на плодове и т.н. Не липсват и овце, пеперуди, епидемии, овчарски кучета… Семейството се мести от имение в имение – притежава имение за зимата и имение за лятото. Естествено, има и езда на коне и къща в града. Между другото, в автобиографията на Човека вълк има и една българка, която Фройд не споменава – може би защото пациентът не е говорел за нея или защото просто я е изтласкал. Тя е гувернантка, престояла за кратко време при него след напускането на предишната, злобна англичанка. Била много добра жена, но винаги тъжна и малко мрачна. Не се опитвала да прави каквото и да било, освен че непрестанно пушела цигари. Вероятно се била преселила според пациента след Руско-турската война, защото непрекъснато разказвала на децата мрачни истории за зверствата на турците в България.

Има обаче и друга страна на нещата и тя е изключително драматична. На сцената се появява по-голяма с две години сестра, която е любимка на бащата и която се самоубива твърде млада. Фройд подозира, че тя страда от шизофрения. Преди това обаче Руснакът има спомен за съблазняване от нейна страна, а след това – и опит за инцестна близост, този път от негова страна. Тук не можем да не си представим лорд Байрон и „нежността“ между него и сестра му. Появяват се чичовци с душевни заболявания, починали, изоставени, като труповете им биват откривани дълго след смъртта им (последното е от автобиографията на пациента). Една според нас неясна смърт на бащата, който дълго отсъства от къщи поради депресивно заболяване и който като че ли умира от предозиране на сънотворни в някакъв хотел. Може би има и много сънища, но не и сънят за вълците. Пациентът вероятно е разказвал истории, сигурно – и някои тайни. Например за неговата любовна история. Говорел е толкова често за нея, че си спомня как в края на една сесия Фройд вдигнал високо ръце и казал: „Слава Богу, днес нито веднъж не споменахте името на вашата любима!“, или нещо от този род. Оставал обаче непромокаем за каквито и да било тълкувания или даже малки просветления. Вероятно ги е приемал учтиво и ги е отнасял към теорията, която Фройд се опитвал да му разяснява, което пък може да прилича малко на онези гангстерски филми, в които, преди да убият невинния, някой казва: „Нищо лично, приятел“. Кой знае, може и самият Руснак да го е казвал на Фройд, но естествено, по някакъв друг начин, като например: „О, това е много интересно, но знаете ли, докторе, някак не го отнасям към себе си“. И след това: „Да не помислите, че не Ви уважавам, Вие сте най-великият…“ И все пак историите, разказвани в кабинета на терапевта, не са точно разкази. Всичко зависи от това как се слушат те. Ако се слушат подобно на ежедневните новини, течащи по телевизията, е едно, но ако не само се слушат, но и провиждат като сцени, тогава нещата се променят, защото те започват да идват до терапевта през различните персонажи, участващи в тях. Всеки персонаж разказва собствената си история и участва в общата сцена във „вътрешното пространство“ на пациента. Тук смеем да твърдим, че в практиката си Фройд, именно в тези години, е слушал внимателно, а може би е слушал внимателно, защото е виждал и сцените. И когато се натрупва едно необходимо количество доверие, може би изразено и в достатъчно междинни персонажи, стоящи в историята вече като общо достояние и на терапевта, и на пациента, Фройд взема важното решение да сложи краен срок на терапията и да не ѝ отпусне нито ден повече, независимо от нейните резултати. Може би си е мислел, че е смъртен и че тук, при терапията, точно както във всяко нещо в живота и на терапевта, и на пациента, трябва да има начало и край. Другата възможност е била двамата да останат цял живот заедно, да остареят заедно и да умрат пак заедно – д-р Зигмунд Фройд и неговият пациент, Руснака, който по-късно бил наречен Човекът вълк.

НИЕ СМЕ СМЪРТНИ

Тук отново ще цитираме Фройд с думите му от случая: „Трябваше да изчакам, докато привързаността му към мен стане достатъчно силна, за да се уравновеси със страха, и тогава противопоставих единия фактор на другия. Водейки се от надеждни признаци за избора на уместния момент, аз определих срок, в който лечението би трябвало да приключи, независимо от това какви резултати ще бъдат постигнати. Бях решен да спазя този срок; пациентът най-накрая повярва в сериозността на решението ми.“

Въвежда се едно ново измерение в отношенията между двамата контрагенти и то не засяга само времето в буквалния смисъл на думата. На сцената излиза един невидим, трети, който казва, че ние сме смъртни, че човечеството има история, която се развива в определено време. Има неща, които принадлежат на реалността – или и на реалността, и някои от тях са отделянето, раздялата, смъртта. Когато се случи някое от тях, то е свързано с реална болка и тогава разбираме повече за цената, която плащаме, за да живеем. Тази цена заплащаме с чувства, ще добавим ние, чувства на тъга, болка, депресия, но и с просветление. Може би става дума за преминаване в депресивната позиция, която впоследствие ще бъде изследвана от „теорията на обектните отношения“. Тук обаче се появява и нещо друго – един невъзможно да бъде пренебрегнат „разделящ“, по-скоро свързан с един разделящ детето от майката баща. Неговата задача е да прекъсва бленуването за някакво вечно блаженство, което практически умъртвява индивида или в най-добрия случай спира неговото развитие. Той е символизиран от рамката на лечението или от самото наличие на терапевтичен договор, или пък от самото присъствие на теорията както в главата на терапевта, така и в главата на пациента, което оправдава терапевтичната сцена, изглеждаща абсурдно без него. Това е една „агенция“ в нас, един трети, който наблюдава и с когото се съобразяваме. Питаме се дали именно във връзка с това не се е появила идеята за структурната теория, която трябва да допълни топографската теория на Фройд.

Всичко това може обаче да се каже и много по-просто. Става дума за емпатия, която е един от основните терапевтични фактори. Тя може да подкрепя и лекува, но може и да задуши, макар и с прегръдка, както пациента, така и терапевта, а и същностния терапевтичен процес. Терапията, както и историята на отделния човек, е свързана с реалността и това винаги трябва да се отчита, както и трябва да не се забравя разликата между истината и лицемерието под формата на адаптиране към всяка действителност.

Някои смятат, че поставянето на това условие от Фройд е грешка, която довежда след осем години (от публикуването на случая) до нов срив в „психичното“ на пациента с по-различна клинична характеристика. На нас тази критика ни изглежда пресилена, макар и нелишена от известно основание. Тук обаче трябва да се има предвид, че Фройд непрекъснато развива както своята теория, така и своето клинично мислене на базата на срещите си с пациенти. В този смисъл случаят с Руснака е ключов, или водоразделен, за цялата психотерапевтична практика и досега. Може би именно това напомняне за края, в момент, когато терапията е непродуктивна, Лакан свързва с практиката си да прекъсва или удължава сесиите си с пациентите по собствено усмотрение, за което е особено критикуван. Във всеки случай, може би тук е уместно да се спомене и един от първите, ако не и първият, настойник на психотерапията в България, професор Джордж Василиу от Атинския институт за човека „Антропос“[4], който е автор на теорията за „дисеквилибриума“ [disequilibrium], термин, с който той нарича дирижираното въвеждане на „терапевтична криза“ в момент, когато пациентите имат достатъчно вяра в терапевта си. Тя се базира именно върху изваждането на терапевтичния процес от умъртвяващото и непродуктивно равновесие, за да може системата да се преструктурира и да поеме пътя на промяната.

Но сега да се върнем във Виена през 1914 г., няколко месеца преди започването на Първата световна война, и да видим…: Какво се случва в терапията на Сергей Панкеев?

„Под неумолимия натиск на този срок той се огъна в съпротивата си, във фиксацията си върху болестта и от този момент нататък за несравнимо кратко време анализата предостави целия материал, който направи възможно освобождаването от неговите задръжки и преодоляването на симптомите. От този последен етап на работата, при който за известно време съпротивата беше изчезнала и болният създаваше впечатление за просветление, постижимо иначе само в състояние на хипноза, произхождат и всички онези сведения, които ми позволиха да разбера неговата инфантилна невроза.“ И малко по надолу: „Не ми остава нищо друго, освен да си припомня мъдрите слова, че между земята и небето има много повече неща, отколкото нашата школска премъдрост ни позволява да си представим. Онзи, който е в състояние да изключи още по-категорично базисните си убеждения, със сигурност би могъл да открие още повече в подобни ситуации.“ Тук ние само ще си зададем въпроса при кого просветлението идва най-напред в терапевтичния процес: при пациента, или при терапевта? Или едновременно и при двамата – и тогава се реализира онзи момент на „среща“, който някои ще нарекат на шега „магическа“. С какво случаят „Из историята на една инфантилна невроза…“ е променил може би не теорията, но начина на мислене на Фройд? Какви са тези чудеса между небето и земята за него? Добрият тон изисква да застанем смирени в ъгъла на кабинета му и преди всичко да се доверим на това, че той винаги е променял начина си на мислене в търсенето на една никога непостижима докрай истина. В спомените си за него Човекът вълк казва, че по време на лечението се чувствал като сътрудник – или котерапевт, бихме казали ние, според съвременната терминология. За нещо подобно говори и Анна Фройд[5], когато се опитва да отдаде дължимото на прочутия пациент. Това се потвърждава и от уважението, което му отдава биографът на Фройд, Ърнест Джоунс[6]. Аз ще се позова на Доналд Мелцер[7], когото смятам за най-добрия читател на Фройд. Той казва приблизително следното: „Дотогава Фройд все още се е изкушавал да мисли, че болестната симптоматика е тънка нишка на паметта, която преминава през личността, като в единия ѝ край е симптомът, а в другия, или по-точно в началото, е травматичното преживяване. Ако по време на лечението травматичният спомен бъде реконструиран, симптомите ще изчезнат“. Впоследствие, хронологично може би по време на лечението на Панкеев, Фройд започва да мисли, че хистерията или натрапливата невроза представляват практически начин на живот за пациента. На сцената излизат, освен неврозите, и хистеричният характер, и аналната еротика, както и последствията є за характера на пациента. Като че ли тук започва да се промъква идеята за така наречените „гранични състояния“, които сега са толкова разпространени като психопатология и толкова трудно поддаващи се на психотерапия. Случаят и текстът Човекът вълк е в известен смисъл енциклопедия на цялата психопатология, а нейният прочит от страна на Фройд променя в някаква степен досегашния му начин на мислене на субекта. По това време той е абсолютно верен на теорията си за либидото (сравнително кратко описана от нас в послеслова към българското издание на Малкият Ханс[8]).

Между 1910 и 1914 година Фройд вероятно е в период на осмисляне на възгледите си за нарцисизма и променя своята теория за инстинктите, за да подчертае още повече разликата между обектното и нарцистичното либидо. Между другото, това го занимава повече от разликите между сексуалните нагони и нагоните за запазване на живота. Последното по някакъв начин е отразено в онази част на текста Човекът вълк, която засяга аналната еротика и кастрационния комплекс. Тук може би ще е по-важно да вметна, че идеите на Фройд за изграждането на психичните структури стават много по-сложни и по-организирани. Той мисли нагоните не само като превръщащи се едни в други – или за възбудата, която преминава от едни ерогенни зони в други – а като елементи на цялостното развитие на характера на субекта. Вече не можем да кажем, че интересът му към децата е само схематичен, за да се потвърди някак си теорията за неврозите. Случаят на Руснака го кара да мисли и представя детското развитие като много по-систематизирано и по-сложно. Трябва да отбележим, че в други текстове, написани през тези години, той се опитва да концептуализира проблемите на личността, като се стреми да покаже не толкова детайлите, колкото целостта и последователността в живота на индивида. Начало на всичко това се полага именно с този случай и с даденото в него описание на аналния характер, а малко по-късно се появява вече и в други текстове, когато Фройд се заема да представя и различни типове характери[9]. Всеки от тях има свой психичен живот, който може да бъде ясен, последователен, свързан с определен контекст и най-вече – разбираем и за друго човешко същество.

Тук ще отбележим, че в историята на Панкеев за пръв път започваме да чуваме нещо повече и за персонажа в живота на човека, наречен майка. В конкретния случай тя не е само тази, която ръководи финансовото състояние на пациента, но е и обект на подозрения, че го лъже, последвани от извинения, с които той се самоунижава. В тези епизоди двамата приличат по-скоро на семейна двойка, отколкото на майка и син. Разбираме и за нейното влияние върху детското му развитие, когато се опитва да се справи с неговото непослушание, въвеждайки религията и религиозните картини, като може би става по този начин индиректна причина за учредяване на неговия натраплив период. Най-накрая разбираме и как повлиява клиничната му картина с нейната „менорагия“ и с други гинекологични проблеми, както и с репликата си „Не мога повече да живея по този начин“.

Четейки случая, започваме да мислим, че тук Фройд изобщо не изгражда психоаналитичната теория, а гради собствената си гледна точка за живота и жизнените процеси. Но за да постигнем някакво по-ясно предположение (макар и само предположение) за това, трябва да навлезем в сънищата, фантазиите, спомените и да изречем…

БУДЕН СЪМ, ЗАЩОТО СЪНУВАМ

Руснакът споделя съня, който го обезсмъртява. Ние ще го преразкажем. Той сънува, че е нощ и е в леглото си. Гледа през прозореца, пред който има стари дървета. Прозорецът се отваря и на голямото орехово дърво пред него вижда насядали няколко бели вълка. Може би шест, може би седем или пет. Вълците са бели и приличат на лисици или овчарски кучета, тъй като са с големи опашки. Детето се събужда и – защото това е сън от детството на пациента, когато е бил на 4-5 години – изтичва уплашено при бавачката си, която спи в съседната стая.

От този така ярък по своето въздействие сън Фройд успява чрез метода на свободните асоциации да реконструира така наречената „първична сцена“, за която пациентът няма спомен, но приема реконструкцията и последвалите я интерпретации. Всичко това е описано в текста. Оказва се, че изплува някакъв епизод от живота на пациента, когато той е бил на година и 6 месеца и е станал свидетел на секс между родителите си. Бащата и майката са облечени в бяло бельо и три пъти правят акт „изотзад“, докато най-сетне забележат, че момченцето ги наблюдава и се изхожда по голяма нужда, което го разплаква и прекъсва сцената. Има и детайл, в който бащата, при прекъсването, изругава на висок глас. Тук ще направим известно отклонение, като кажем, че по това време Фройд започва да променя теорията си за сънищата. Дотогава неговите виждания се отличават с известно подценяване на сънуването и свеждането му до неговите псевдофизиологични маловажни функции, свързани с подпомагане на сънуващия да остава в спящо състояние, снабдявайки го с халюцинаторни възнаграждения за неговите несъзнавани инфантилни желания. Трябва да отбележим обаче, че в практическата си работа Фройд се държи със сънищата на пациентите си по съвсем различен начин. Тук можем да припомним подчертаването на повторяемостта на сънищата при Дора, вниманието, което отделя на сънищата на Човека плъх и на тяхната роля както за неговата емоционална реалност, така и за изследването на трансфера. За да достигнем до съня с вълците на четиригодишния Панкеев, на когото Фройд приписва ключова роля за цялостното му личностно развитие. Това не става изведнъж. Отначало Фройд, може би по характерен за него начин, е твърде несигурен по отношение на функционирането на този сън. Той се опитва да докаже точната дата на случването му. Оправдава се, че в никакъв случай сънят не е бил внушен на пациента от него самия, Фройд. След това се опитва да намери точната дата, на която се е случила самата „първична сцена“, която дата той практически постига чрез реконструирането ѝ, изхождайки от съня.

Фройд се колебае, разсъждавайки и върху един по-важен проблем. Повлияна ли е първичната сцена ретроградно от съня, или тя, сама по себе си, е повлияла на цялостното детско развитие, в резултат на което на четиригодишна възраст се появява и сънят? И тук неговата нерешителност ескалира и той започва да се затруднява да реши дали става дума за сън, или за фантазия. В този случай обаче изглежда убеден, че това, което е реконструирал, е реално случилата се „първична сцена“, но оставя отворен въпроса дали фантазията не е формирала преживяването ретроспективно.

Отначало важните неща като че ли са свързани с това дали става дума за нещо конституционално и унаследено, или за нещо индивидуално и неизбежно, което се случва на всяко дете. Дали става дума за някакво предчувствие, което човечеството носи в себе си от своята предистория, или за неизбежното фантазиране за отношенията между нашите родители, като част от детското ни ежедневие. Тук можем само да прибавим, че според изследванията хора, отраснали без каквато и да е родителска група, показват същите обикновени едипови явления. Това показва, че очакванията за „първичната сцена“ са така абсолютно вградени в апарата на психичния ни живот, че ние го считаме за вездесъща фантазия. Там, където има двама родители, независимо дали те са налице или не в живота на детето, в края на краищата я има и тази първична фантазия. Тя може и да не е видяна, но със сигурност е чута в езика на другите, подушена или усетена по някакъв начин и под някаква форма. Емоционалното преживяване, което съпровожда сцената, е че си трагично сам на света, макар и потопен в атмосферата на сексуалното общуване между двамата родители, ставащо незнайно къде. Тук вече не можем да мислим нещата с термини като нагон, цел и обект, от което би следвало, че отношенията между хората са свързани по-скоро с взаимното им използване за мастурбиране, в търсене на нагонно удовлетворение. На сцената на теорията някак си излизат чувствата: чувствата, които участниците в сцената изпитват един спрямо друг, свързаните с тях ревност, мазохизъм и садизъм, чувствата, които са толкова близки до още по-големите въпроси за удоволствието и болката. Говорейки за това обаче, отново влизаме във или излизаме на „първичната сцена“ и я виждаме като една огромна организираща фантазия в развитието на субекта. На сцената има три „персонажа“. Те изпитват различни чувства и освен това всеки знае, или се опитва да разбере, чувствата на другия. Те взаимодействат един с друг и практически присъстват във визуална и конкретна форма. Основният сюжет е, че някъде майката и бащата правят любов и някъде малкото момиче или момче наблюдават, чуват, мислят за това, чувстват се възбудени или инхибирани, мразещи, отхвърлени и вероятно още много други неща. Това обаче не е нещо, просто измислено или изговорено. То е сценично представено. Това е и голямата крачка напред, която прави нашият герой. Защото в старата линейна система на източник, обект и цел подходът не е могло да бъде друг – освен подобен на счетоводен баланс. В него чувствата са само числа със знак плюс/минус. Любовта се превръща в омраза, позитивното – в негативно, еротичните импулси – в агресивни, и всичко това е представено и се решава някак като в обикновено или малко по-сложно уравнение. Тук чувствата просто са някакъв съпровод без особена стойност. Въвеждането на драматичната сцена обаче е въвеждане на драма с персонажи и в нея нещо се случва на едно място, друго – на друго, и тази динамика започва да изпълва сцената с емоции и желание за живот. И тук, при Руснака, Фройд стига много по-близо до идеята за „вътрешния свят“, отколкото при случая на Председателя Шребер.

Верен обаче на себе си, Фройд остава двусмислен. В неговото мислене „първичната сцена“ не успява да се наложи като първична ситуация, която не изчезва в пациента му и в която той остава втренчен, включително и по време на търсенето на лечение. Както, между другото, и самият Фройд, който още при първата си поява се превръща в поредния персонаж, символизиращ някой от персонажите в първичната сцена, или поне от съня с вълците. Той не успява да види, че сънят от четиригодишната възраст се повтаря и в началото на лечението, когато пациентът е на 23 години. След малко ще видим, че в следващите лечения Рут Мак Брънзуик[10], която лекува вече Сергей Панкеев, отново осветлява сънища, подобни на съня на четиригодишното момче. Практически недостатъчността е в това, че същата първична сцена има едно продължаващо въздействие върху психичното, а оттам – и върху живота и поведението на пациента, което Фройд не осъзнава, защото все още не е развил усета за това; за което обаче говори в теоретичен план, а именно – за силното, определящо и непосредствено въздействие на инфантилните ни преживявания върху живота ни до самия му край. Дали все още няма усет, или…

ВСЕ ПАК ИНТЕРПРЕТАЦИЯ Е ПО-ДОБРЕ ОТ КЛИЗМА

В този случай Фройд е не само велик в клиничната си практика, или може би точно защото е велик в практиката си, той е велик и в изграждането на своята теория. Точно в случая с Руснака виждаме това преосмисляне на сексуалността, което довежда до скока от възгледа за енергетиката и дистрибутирането на либидото към функциите на Аза, мисленето и сънуването. И тук идват шокиращите ни и същевременно абсолютно предчувстващи модерното развитие на психотерапията интерпретации в главата, наречена „Допълнения от най-ранния период: решението“. Например това, че светът за пациента е обвит в завеса, която се разкъсва по удивителен начин само от прилагането на клизма и преминаването на изпражненията, и след това – свързването на тази фантазия, чрез неговата интерпретация, с раждането: идеите, които са свързани със сексуалните особености на пациента, и по-специално идеите, свързани с фантазията, че индивидът може да се идентифицира с човешко същество, което е в лоното на майката и вътре се съвкупява с бащата. В този случай актът придобива смисъл именно през тази фантазия, че участваш в него като бебе, което е вътре в майката и се свързва с бащата. И още една интерпретация, свързана с това, че мъжът може да се идентифицира със собствения си пенис като бебе, което обладава майката отвътре. Вероятно оттук започват и търсенията на школата на обектните отношения относно инфантилните фантазии, свързани с (вътре-то) на майчиното тяло. Практически с това нашия герой прави смел скок в тъмното, а именно – отваря пътя за мислене на перверзиите като изключително сложни сексуални структури, път, предопределящ по-нататъшната работа с такива пациенти. Започва да ни показва сексуалния ни живот като изпълнен с дълбок смисъл, а не просто посветен на механиката за удовлетворяване на нагонните напрежения. Допринася за разбирането на фантазиите ни и на тяхната комплексност, които са вероятно в основата на това, което иначе, обикновено описателно, се нарича банален акт на сексуално проникване. Тук отново ще цитираме Д. Мелцер по повод на тази история:

„Всички тези интерпретации могат да бъдат положени заедно като:
– индивидът се идентифицира с бебето вътре в жената, където се съвкупява с бащата;
– индивидът се идентифицира със собствения си пенис като бебе, завърнало се в утробата на майката,

и

– ние можем да видим всичко това, свързано с фантазията на пациента, чрез която Фройд схваща сексуалния акт, а именно, че
– когато пенисът влиза във вагината, той всъщност е дете, влизащо в майката и впоследствие съвкупяващо се там с пениса на бащата.“

Последното е една гениална пространствено-сценична интерпретация, даваща обяснение на цялата клинична картина на Човека вълк и изтъкваща приоритетно значението на ролята на инфантилните фантазии за развитието на човешкия характер.

И може би отново стигаме до това: безсмислеността може да е голяма част от нашия живот. Единственият път за излизане от това състояние е да се доверим на онова, което някои психотерапевти след Фройд ще нарекат „театър, генериращ смисъл“, а именно – театъра на сънищата и несъзнаваните фантазии, чието интерпретиране ни дава и базисните познания за нас самите, другите и живота ни. Предишните възгледи на Фройд могат да предизвикат оплакването ни, че неговото описание на сексуалността ни дава по-скоро разбирането за един безсмислен акт, който по никакъв начин не се различава от други активности, насочени към задоволяване на наши телесни нужди, например почесване, ядене на сладолед, фитнес и какво ли още не, в най-лошия случай – мастурбиране. В теорията му до този момент няма нещо, което да показва, че в сексуалните отношения, с които се занимават двама души, те търсят и някакъв осъзнат или не докрай осъзнат смисъл за себе си. Сега, в „Из историята на една инфантилна невроза“, Фройд извежда сексуалността действително в регистъра на психичното или, ако приемете, на „душевността“, с нейните безкрайни възможности за изследване на смисъла на човешкото съществуване.

СЛЕДВАЩИТЕ ВЕЛИКИ ГОДИНИ

И така, терапията приключва през лятото на 1914 г., в дните на убийството на крон-принца Фердинанд в Сараево. Пациентът е в добро психично здраве, почти няма оплаквания. В една последна неформална среща той и Фройд обсъждат политическите събития и това, че пациентите не трябва да бъдат през целия си живот свързани с терапевтите. Пациентът дори прави подарък на Фройд – малка египетска статуетка, която впоследствие Фройд държи на бюрото си. Избухва Първата световна война. Според любопитна, но незаслужаваща внимание легенда през 1916 г. Фройд сънувал един от синовете си, който по това време е на фронта, и Руснака, който е на mротивниковата страна. Това го било накарало да опише случая. Според нас причините, за които споменаваме по-горе, са творчески и много по-дълбоки. Панкеев преминава през много изпитания. Той успява да се ожени за жената, в която е влюбен и която работи като медицинска сестра в един от санаториумите, в които той се лекува, преди да стигне до Фройд. Това е дълга и мъчителна история, която сама по себе си заслужава шекспировско описание. Една друга причина да остане на лечение при Фройд е и фактът, че нашият герой, за разлика от другите предишни терапевти, му разрешава да продължава да се среща с нея едва след като изчака да минат няколко месеца, за да се види накъде ще тръгне терапевтичният процес. През 1915 г. Панкеев се жени за Тереза, така е името на вече бившата милосърдна сестра, преодолявайки предразсъдъците на своето семейство, свързани с това, че е германка и от беден произход. През 1918 г. Човекът вълк успява след изключително сериозни перипетии да избяга от болшевиките и да напусне Русия, загубвайки цялото си богатство. Същата година той е във Виена и се обажда на Фройд. Това не е описано в „Из историята на една инфантилна невроза“. Фройд лекува няколко месеца пациента с оглед на това „да преодолее една неразрешена част от преноса си“. Лекува го вече безплатно, като включително го подкрепя и финансово, както и в търсенето му на работа. Пациентът заживява много скромно с жена си и няма никакви оплаквания до 1926 г. Дотогава не е на лечение и като че ли не се вижда и неформално с Фройд.

През 1926 г. обаче той влиза в бурен психотичен епизод, характеризиращ се с тежки хипохондрични и свързани с тях параноялни идеи. Фройд е вече болен от рак на челюстта и е в тежък период от живота си, когато претърпява серия от операции, за да може да продължи да живее. През 1937 г. В текста си „Анализа с край или безкрайна“[11]говори за Руснака, като казва, че на няколко пъти е имал пристъпи на болестта, които могат да бъдат разглеждани като „издънки“ от неврозата в неговия живот. Още в началото на пристъпа Фройд предава лечението на една своя ученичка в психоанализата, американката Рут Мак Брънзуик. При нея Вълкът разказва сънища също с глутници вълци, които в този случай стоят не на дървото до прозореца, а зад някаква врата, и този път готови да се нахвърлят върху него, което е свързано и със силните параноялни страхове на пациента. Той се страхува да се лекува при зъболекар, който се казва Волф („вълк“, на немски език), при лекар със същото име, а също е подозрителен и спрямо Фройд. И естествено, на това място се появяват и едни скъпоценности, за които вече стана дума. Когато бил в окаяно финансово състояние през 1918 г. и получавал пари от Фройд, Руснакът всъщност имал скрити фамилни бижута, които, за разлика от Остап Бендер, впоследствие описан от Илф и Петров, успял да изнесе от Русия, но за които нищо не казал на Фройд. По време на психотичния си пристъп изпитвал угризения относно това. Терапевтката му го посъветвала да съобщи това на Фройд и когато пациентът го направил, Фройд казал нещо от рода на „… е, какво пък“, с което въпросът приключил. Тук вероятно някои професионални фундаменталисти биха се престорили на изпадащи в дълбок размисъл. Ние обаче ще рискуваме да се запитаме дали това са нерешените аспекти на преноса и дали пациентът не е бил преждевременно „изгонен“ от психоанализата. От друга страна, дали това няма връзка с професионалния му избор, към който се е чувствал притиснат от Фройд, който така и не разбрал до края, че този човек иска да стане художник, а не юрист, както му е предложил, следвайки теорията си за сублимирането на латентните хомосексуални характеристики. Сто години са минали оттогава и сега е лесно да съдим; но нека не подценяваме Фройд. Той продължил да носи в съзнанието си Руснака и вероятно – да се чувства отговорен за състоянието му. Възможно е на това да се дължат и тези редове в „Анализа с край…“: „… патогенният материал се състоеше от фрагменти от неговата детска история, които не бяха излезли наяве в психоаналитичното лечение при мен, и сега не можем да избегнем сравнението – се отделяха впоследствие като конци след операция или като некротични парченца кост“. Дали, пишейки това през 1937 г., Фройд не е мислел и за своето заболяване от същото време, свързано с няколко операции?

Така или иначе, Човекът вълк преживява през годините няколко краткотрайни кризи, едната от които е свързана през 1938 г. със самоубийството на жена му, която не успява да понесе навлизането на нацистите в Австрия и домогванията им за изследване на чистотата на расата на всеки индивид от присъединените територии. След това преживява войната и в някакъв момент бива арестуван в Съветската зона в Австрия като руснак, като практически по чудо избягва депортиране в Съветския съюз, по-скоро – в лагер в Сибир.

Какво става по късно? Рут Мак Брънзуик умира през 1940 г. в Америка, като преди това успешно е подпомагала преследвани от нацизма хора във Виена да напуснат страната. Умира, падайки в банята, вследствие на предозирани успокоителни препарати, свързани с нейно хронично стомашночревно заболяване. Това е може би истинска ирония на съдбата. Клюкарите в психоаналитичната литература говорят за наличието на наркоманна зависимост при нея. Фройд умира в самото начало на Втората световна война, в емиграция в Лондон. Руснакът, както казахме, преживява войната във Виена. Цялото психоаналитично общество се отнася с уважение към него и към неговите оценки за Фройд и психоанализата. Към края на живота си той дава противоречиви интервюта, като в най-известното от тях, дадено, когато вече е на 87 години, през 1974 г., казва: „… не съм мислел много за тълкуванията на сънищата си… Фройд проследи назад всичко, чак до изначалната сцена… Но тази сцена я няма в спомените ми… Сцената в съня ми, в която прозорецът се отваря и аз виждам как вълците седят там всред клоните, и неговата интерпретация, не зная, двете са толкова далечни и несвързани…“[12]

В това интервю, дадено само пет години преди да умре, няма ласкателства, фалшиви благодарности, престорени възклицания и прощални египетски статуетки. Един стар човек се опитва да направи равносметка на собствения си принос в собствения си живот. Ние само ще добавим, че тези думи са доказателство за успешността на анализата на Фройд.

ЕПИЛОГ

Тук ще се разделим с нашия герой, д-р Зигмунд Фройд, и неговите пет персонажа. Казвам ‘разделим’, защото раздяла не значи напускане, както е направила Дора, не значи да бъдеш убит на фронта, както става с Човека плъх, не значи забравяне, както е при Малкия Ханс, не значи затваряне на страниците на една история на психично заболяване, приключила със смъртта на Председателя Шребер, нито пък значи една дълго неслучваща се раздяла, както е при Руснака.

Ние просто стигнахме до края на тези наши отношения с него през петте велики случая на психоанализата. След тях психоаналитичната теория „изтърпява“ мощно развитие. Без нея не можем да си представим която и да било наука или изкуство, свързани с човека и обществото. Не бихме могли да си представим и нашето ежедневие с неговата работа, срещи, разговори, идеи, общуване, отглеждане на деца, свързвания и раздели, медии, политика, човешки интереси, икономика, морал, грешки, предателства, приятелства, щастливи мигове и какво ли още не. Така оптимистично и на тази нота заслужава да приключим.

И СЛЕД КРАЯ

В книга на един еврейски писател, роден в Русия и пишещ на идиш по времето на Фройд[13], се казва, че: „… и най-щастливият край е по-тъжен и от най-тъжното начало“. Да го послушаме и да се върнем някъде в началото на XX век във Виена и да се разходим по улицата на Фройд, „Бергщрасе“. Привечер е, леко сумрачно, а уличните лампи още не са запалени. Пред нас се мярва някакъв силует и някой чука на някаква врата. Тя се отваря и дочуваме глас, който пита: „Тук ли живее д-р Зигмунд Фройд? Аз имам среща с него“. Човекът влиза и вратата се затваря. Така е започнала тази история. А ние знаем, че най-добрите истории са онези, които започват с това как някой почуква на вратата на някого…

3 януари 2013 г.

[1]Gardiner, M., The Wolf-Man, Hill and Wang, 1991.
[2]Фройд, З., Автобиография, С.,1992, изд. Наука и изкуство.
[3]Фройд, З., „Към историята на психоаналитичното движение“, в: Изкуството на психоанализата, Пл., 1994, изд. Евразия.
[4]Dr. George Vassiliou – основател (заедно с Vasso Vassiliou) на Athenian Institute of Anthropos (A.I.A.) – смята се за първия център в Европа, където е започнало практикуване на семейна терапия; бел. изд.
[5]Freud, A., Foreword, в: The Wolf-Man, M. Gardiner, 1992.
[6]Jones, E., Sigmund Freud. Life and Work, vol. 2, The Hogarth Press, 1955.
[7]Meltzer, D., The Kleinian Developement, Karnak, 2008.
[8]Иерохам, Д., „Какво научи Зигмунд Фройд от Малкия Ханс?“, послеслов, в: З. Фройд, Малкият Ханс. Анализa на фобията на едно петгодишно момче, С., 2011, изд. къща КХ – Критика и Хуманизъм, изд. Къща Стигмати.
[9]Фройд, З., „Някои характерни типове в психоаналитичната работа“, в: Съвети към лекаря, Пл., 1997, изд. Евразия.
[10]Вж. Текста в настоящото издание.
[11]Freud, S., „Analysis Terminable and Interminable“, в: J. Sandler, On Freud’s „Analysis Terminable or Interminable“, 1991, Yale University Press.
[12]Стор, А., Фройд, С., 2009, изд. З. Стоянов.
[13]Алейхем, Ш., „Песнь песней“, в: Собраний сочинений, т. 5, 1961, М.

вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.