Жокера в тестето от антигерои*

*Разговор на Детелина Стаменова с д-р Давид Иерохам за филма „Жокера“ (реж. Тод Филипс, 2019) публикуван на 12 ноември 2019 в електронното издание „Жената днес“.

Антигероят на 2019 влезе с нарисувана усмивка и тъжни очи, с танцова крачка и горещ пистолет, задавайки въпроси като „Само на мен ли се случва или светът навън става по-луд?“. Самота, отчаяние, насилие, гняв…

Седнали в креслата на киното, темите се сменят една след друга, а сега ще заставаме пред тях като пред картини, за да говорим за произхода, последствията, случилото се, сега, след като са свършили надписите, с д-р Давид Иерохам – психиатър, психотерапевт, психодрама-терапевт, университетски преподавател по психиатрия, психотерапия и артистични психо-социални практики, автор на публикации в областта на психиатрията, психотерапията и културата.


Текстът съдържа спойлери за филма Жокера (2019), Снимки: Александра Филмс

– Има ли тема, която за Вас доминира във филма?

За мен е трудно да определя основна идея на един филм, тъй като гледането на кино напомня сънуване, а в сънищата има различни теми, които се изразяват от различни елементи и персонажи в съня, като самите те се сгъстяват, разменят, преобличат в различни костюми и, освен това, винаги е необходимо допълнително да се съберат асоциациите на сънуващия и на този, който ги тълкува.

В киносалона всичко предразполага към сънуване – тъмен салон, удобно кресло и нахлуване на нескончаема поредица от образи. Ако се опитаме да останем в реалностите, в които живеем, оставаме несподелени от филма, който гледаме, а когато само гледаме, сме неучастващи и следователно

неразбиращи това, което гледаме.

Може би критериите за един филм са с какво той може да бъде запомнен, също както и един сън. Мисля, че в паметта ми ще останат усилията на протагониста (главният герой) да бъде по някакъв начин допуснат и означен в съзнанието на другите. Това не е толкова просто, защото никой не му казва кой е той, нещо което той се опитва да определи за себе си в едно пространство, което е населено предимно със собствените му образи, представи, догадки, мисли, които той проектира в него.

От друга страна, той

преживява собственото си творение,

което пък определя психичната му реалност, която той отново проектира въз основа на променените си преживявания за реалността. Представите на другите за него и за света са всъщност плод на неговото въображение и така се изгражда една вътрешна сцена, тотално откъсната от реалността, и същевременно белязана от непоносимостта на същата реалност, която ни натоварва с това, което наричаме психична болка.

Най-страшното обаче е, че  околните, обществото не желаят да се срещнат реално с героя, а за споделеност на болката не може да стане и дума, както и за това да чуят и да разберат нещо за нея.


Хоакин Финикс казва за персонажа си: „Трудно е да не изпитваш симпатия към някого, който е преживял толкова силна детска травма. Свръхстимулираният мозък следи и усеща заплахата навсякъде. За някой в това състояние, дали означава, че всичките му действия имат смисъл или са оправдани? Очевидно не. Има точка, в която той прекрачва границата и където вече не мога да съм на негова страна…“

Като че ли Хоакин Финикс през собствените си преживявания и асоциации се опитва да проникне в несъзнаваното на героя си и да изведе през превъплъщението си психичните обстоятелства, властващи на вътрешната му сцена.

Според мен съществува хипотезата за понесените травми в ранното детство на Артър, което като че ли поставя психологическите измерения на неговото поведение. Същевременно в сюжета не става съвсем ясно дали има преживяна травма, дали героят е осиновен, дали има травма, но героят не е осиновен, дали има осиновяване, но липсва описаното насилие в детството, изписано в досието на майката.

Клиничният опит показва, че

преживелите травма в детството са депресивни

поради този факт, а депресията допълнително засилва травматичните спомени и преживявания. Трудно директно можем да преценим достоверността на събитията в историята на детството от самия сюжет, но във всеки случай филмът показва индиректни белези на травматизъм – високите непристъпни

мрачни жилищни блокове,

тесните клаустрофобични жилища, унижението на бедността и  празната пощенска кутия, в която майката се надява да получи писмо от мъжа, който е хипотетичният баща на героя, но който отрича това. Така и въпросът остава открит, но вървейки по тълкуване подобно на тълкуване на символиката на сънищата, празната кутия, в която не се получава отговор на писмото на майката, създава впечатлението на

празнотата на една утроба, която желае, но не получава партньорството,

за което мечтае, и което ще изведе от самотността, както нея, така и сина й. Тук можем и да фантазираме за преживяванията на едно дете, което не фигурира в ничии други преживявания, освен в своите собствени, и остава по-скоро осиновено, а може би и не, и със сигурност, непризнато от един отсъстващ по някакви причини баща.

Изследването на идентичността, провеждана от Артър до демонично-налудното му самоопределение като “Жокер”, по-късно ще ни даде възможност да разберем изразената страстност във въображаемата сцена с Де Ниро, в която последният казва, че би искал да има син като Артър, последвана от прегръдка между двамата и изявлението в началото на въображаемото шоу ”аз се грижа за майка си, аз съм мъжът в семейството”, съвсем сериозно тържествено изречени думи на фона на смеха на публиката.

– Когато гледах филма си помислих, че маската на „щастието“ и #goodvibesonly се превръщат в огромно бреме – като „Клоунът“ от текста на Живко Колев – „външността излята във калъп, разпада се в тясната гримьорна“.

Аз възприемам смеха на протагониста като още един персонаж във филма, някой присъстващ на психичната сцена на Артър, като този смях е разрушаващ, постепенно самоунищожаващ се, преминаващ дълбоко в самата същност на героя и постепенно удавящ се в дълбоки покъртителни стонове, носещ изтощение и смърт. Това не е смях като елемент на общуването, той не е и ироничен или саркастичен Това е разрушаваща инстанция, обричаща на гибел и това “тук”, в което се разразява, и участниците в конкретната сцена, и самият герой.

Това е смехът на разпада, който разкъсва плътта на Жокера.

Той е индикаторът за разминаването между хората, за разрушаването на отношенията, които удържат различните обекти на вътрешната ни сцена, така и за отношенията в обществото. Той не се появява на местата, на които публиката се смее на шегите на клоуните, той се появява на неутралните или сериозните моменти в изразяването на героите, някак

се разминава със самото смешно.

Той е този персонаж, който иска да наложи тезата си на всяка цена и да убеди протагониста и околните, и нас самите – “първоначално мислех, че животът е трагедия, но той всъщност е комедия”. Принуждавайки ни да приемем тази динамика, той ни освобождава от отговорността за каквото и да било, включително и от отговорността за думите, които произнасяме, тъй като те вече не диференцират преживяването за радост и тъгуване, за любов и омраза, за знание и незнание, за добро и зло.

– Данните показват, че насилието в ранна възраст води до проблеми в по-късните години, както и че степента или остротата на насилието води до различни психични и физиологични проблеми в зрелостта. В детството на Артър Флек така се насъбират осиновяване, домашно насилие. Липсата на спомени от детството е механизъм, начин за справяне със травмата или нещо друго?

Нещата са поставени доста по-сложно. Вероятно Артър е бил травмирано дете, но не става достатъчно ясно дали е бил осиновен или това е част от насилието, извършено над майката, която споделя, че е била манипулирана за подписването на някакви документи от предполагаемия баща. Героят не е достатъчно наясно кой е, откъде идва и накъде да насочи живота си. Той научава кой е даже не посредством човешко общуване, а от досието на майката, което насилствено взима от гишето на психиатричната болница. Служителят му казва преди това, прочитайки го, че по-добре е той да поговори с някого, който би могъл да му каже истината за него по един по-щадящ и разбиращ начин.

Самият начин на конфронтирането на героя

със собствената му история, историята на близките му, независимо дали е факт или плод на въображението му, е вече травмираща. Същевременно другите вече са обезчовечени и са фигури, с които може и да се постъпва така,

както вероятно са постъпвали с него в детството му.

Отричането на спомените, поставянето на другите в безпомощното състояние, преживяно от героя в детството, изолирането от контекста, всичко това е възможно да е било насочено към усилията за преодоляването на травматичното преживявания. Същевременно героят се опитва и да преодолее липсата на отношения, като търси и постъпва по начини, чрез които иска някак да се присъедини към човешкото.

– Маниерите му, поведението на привлечен от мъжете и агресията му към тях, създава смътно усещане за хомосексуалността на Жокера. Артър и майка му са в странни отношения – той не просто се грижи за нея, но и я къпе. Тя го нарича „Весел“, въпреки тъгата, която носи. Как бихте определили техните отношения?

Във филма е силно застъпена и темата за нарцисизма, по-точно за това, с какво се идентифицира героят. Майката го нарича ”Весел”, но веселието е твърде проблематизирано, ако се свърже с клоунството. Все пак е изведена връзката с майката, но по-скоро се правят опити за връзки от страна на героя с различните персонажи, но те не могат да станат по-плътни и се провалят. Отношенията с майката са провалени отношения, и не защото не стават ясни от фактическа гледна точка, а защото майката е в очакване на едно писмо от един мъж, който е злоупотребил с нея, независимо дали е баща или не на Артър. Чрез това очакване тя също по някакъв начин

очаква да бъде означена, призната като личност,

като значима фигура в ума на пациента и като човек, който изпитва истински реални чувства. През това очакване, тя продължава да принадлежи на бащата, въпреки грижите на сина и въпреки неговата декларация, че той е мъжът в семейството. Една конкуренция между баща и син, в която синът никога няма да победи, просто поради неизвестността на бащата. Може би тук се крие и един от мотивите тя да бъде убита от сина.

Не бих спекулирал с хомосексуалното в героя. По-скоро повече ме впечатлява неговия танц. Той като че ли е само движение на въздуха, причинено от едно обезплътено тяло. След убийствата, танцът като че ли връща живота в тялото, но само като ритуал или заклинание, не и като жизненост. В него има механика, триумф, но ги няма страданието и болката на живото тяло и всички нюанси на нашите преживявания, които се материализират “не само извън нас”, “в делата ни”, но и индиректно ги носим в телата си.

И все пак за нарцистичното, за да бъде разбрано, трябва да има и поне един зрител.

Не можем да разберем Нарцис, ако откъснем от мита нимфата Ехо, която напразно го зове.

Комуникацията обаче е трагически счупена. Така постепенно се прекъсват всички елементи на общуването, въпреки усилията на героя да ги създаде, преди да се превърне в Жокер. Опитите за влизане във взаимодействие с другите неслучайно са затворени в такива пространства, като метрото, асансьора, тоалетните и други. Най-накрая протагонистът просто влиза в хладилника си, а срещата с брат му се разгръща през оградата и се прекъсва от бодигарда.

– Смехът на Артър Флек носи бележка, че състоянието му е медицинско (псевдобулбарен афект – неволни изблици на плач, смях или други емоции, които са преувеличени или нямат нищо общо с емоционалното състояние на индивида), което може да е резултат и от физическо нараняване на главата в детска възраст, но  смехът му се появява най-силно, когато е отхвърлен. Във филма има и игра с песните „Smile” и „That’s Life”Първата за пръв път се появява като тема във филма на Чаплин „Модерни времена“.

Смехът, както и смешното имат комуникативна функция, която от една страна ни свързва с другите и е една от формите на споделеност и, от друга страна, ни свързва с реалността и в определени моменти я прави по-поносима и също някак подлежаща на промени и, не на последно място, ни свързва със самите нас и ни позволява да разберем нещо повече за себе си. Както казах, това не се отнася за нашия протагонист. Неговият смях е извън формите на общуване или на себеразбиране. Той е толкова неразбираем за околните, че, за да бъде понесен, му е необходима медицинска извинителна бележка. Същевременно той се е превърнал и във

вопъл на самотността, молба за човешко общуване.

Той представлява симптом достоен за тълкуване. Ще дам един пример с голямата психоаналитичка Фрида Фром-Райхман, известна с приноса си към психотерапията на шизофренно болни. В една своя лекция тя се превъплътила в шизофренно болна, която непрекъснато се разхождала с високо вдигната ръка, показвайки среден пръст. От аудиторията последвали различни интерпретаци, че това е белег на феминистичен протест, завист към пениса, фалически символ. Фрида Фром-Райхман не правила интерпретации и, проговаряйки от ролята на пациентката, отронила, цитирайки я “аз съм самотна, самотна, самотна”. Тук според мен не е лошо да се запитаме за темата на този

самотен, самотен смях на Артър.

Същевременно епизодът с филма на Чарли Чаплин в луксозния кинотеатър с елегантната висококласна публика и репликата изписана на екрана “Усмихвай се” е прелюбопитен. В един текст Чаплин говори, че е смешно, когато сладолед падне в деколтето на елегантна дама от висшето общество, но съвсем не е така, когато потърпевшата е бедно окъсано момиче. В този епизод от филма, Чарли и възвишената публика в смеха си се разминават, както и героя се разминава с баща си в тоалетната на киносалона.

– Във филма се поставя и въпроса за нуждата от грижа за психично болните и трудният им живот. В същото време, дори в България, хората изпитват съмнения дали да търсят „лекуване чрез говорене“, опитвайки първо да решат проблемите си чрез храна, алкохол, врачки и т.н. или просто чакайки да „им мине“.

Не мисля, че филмът е за психичната болест извън всеки от нас. Това е филм за психичната болка, която всеки човек носи в себе си и с която се опитва да се справи по различни начини. Тази болка е неизбежен вик, спътник, независимо дали си даваме сметка за това. Тя започва като “болка и страх” и е възможно да премине с или без човешката помощ от страна на другите към

“любов и болка”.

Героят на филма се проваля в този процес, но всъщност в него се проваля и едно общество. Това може би е и едно от посланията на филма. Вече казах, че движенията и танцът на движенията са част от нарцистичната проблематика във филма, но бих добавил, че анорексията не е само физическо откъсване от храната, тя е откъсване от реалността, по-скоро поставяне на бариера между индивида и реалността, но и от реалността на чувствата, която другите изпитват към нас и ние към тях. Това е

глад за чувства, но и страх да не бъда погълнат от тях,

поради невъзможността да ги осмисля.

Филмът не е нито социален, нито психиатричен. Филмът е загрижен за паралелните процеси между индивидуалното и общественото. За екзистенциалното и междуличностното, или по-точно за това, че фрагментирането на обществото довежда до фрагментиране на личностното. А това създава хаотично преживяване за реалността и води до

изолирането ни в една фантазия.

Това е точно толкова опасно и антикреативно, колкото и сковаващото ни неподлежащо на съмнения и промяна свръхреално. Специалистите по psy- не чуват пациента си, както не са чули и майка му.

Човеците стават все по-анонимни и дистанцирани и от себе си, и от чувствата си, което ги прави само “реагиращи”, но не и осмислящи и преживяващи. Успоредно с това “полудяват” и институциите, които се самоизолират в собствената си арогантност и надменност и проектират импотентността си в обикновените хора, които назовават с прозвището “клоуни” или по нашенски “смешници”.

Агресивността е пренесена на улицата,

която е завладяна от еднородните маски, които не отразяват вътрешните състояния, освен едно. Междудругото, преживелите тоталитаризма си спомнят наложената маска, която са носели и която трябваше да прикрие душевното състояние и отношение на субекта. Следствието от всичко това е хаос, страх и в крайна сметка унищожение.

Маските по улицата не са нашият герой, те са плагиати. Ние за него знаем нещо, както и за неговата трансформация, най-малкото познаваме смеха му, лицето му, психичната му динамика, сълзите му и даже танца на тялото.

Маскираните са изцяло анонимни, безсловесни,

като изведени от дълбините на Ада фантоми. Филмът е сигнал за тревога, а не призив за насилие. Подобно тълкуване е твърде кораво, пропагандно и директно, то не разрешава да проникнем в по-дълбоките пластове на несъзнавания си живот. Когато Жокера убива колегата си той практически убива клоуна в себе си, но оставя онеправдания (малкия човек) жив, даже му помага да отключи вратата, един от малките жестове на способността да си благодарен. Песента не е песен на безгрижието, тя е песен на болката…

– Във филма се влиза от фантазия към реалност и отново към фантазия, а последната сцена задава въпроса какво се случва – отваряйки, както често става в Холивуд, въпроса за продължение?

Може би липсата на последователност и неувереност във фактите на историята правят филма по-скоро филм за несъзнаваните процеси и какви са техните естествено прикрити проявления в отношенията и поведенията, както и влиянието им върху живота на обществото. Когато героят разбива с глава часовника в гримьорната, времето изчезва, както е всъщност в несъзнаваното, в което времето не съществува. Във филма също времето не е изразено, то тича напред, връща се назад и практически престава да е време.

Мрачните сгради и катеренето на героя по стълбите им,

които като да символизират опитите да намериш някъде по тях изход, а от един момент нататък слизането пак по същите стълби към подземията на нашия собствен преживелищен опит, ни водят в местата на най-конфликтните пространства, възможни както в града, така и в човешкото тяло.

Клаустрофобичното затваряне в един самозадоволяващ се свят, в който няма взаимодействие, а само образи течащи по телевизията и показващи ни безкрайна и непреживяваща никакви чувства хроника, правят от този филм нещо точно толкова забележително, колкото и филмите, с които се съотнася и които толкова много са повлияли на живота ни… и един Хоакин Финикс.

вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.