Не се бой от болката, задавай си въпроси*

*Интервю на Маргарита Гочева с д-р Давид Иерохам. Публикувано във вестник „Знаме“, брой 17-23.VI.1997 година.

Не се бой от болката, задавай си въпроси

– Доктор Иерохам, каква е дефиницията за психотерапия?

– Психотерапията, според една от първите пациентки на Фройд Ана О., е „чистене на комина“ или разговорна терапия. Методите в психотерапията са десетки, като един от най-известните е психоанализата – лечение чрез анализиране на говоренето, на езика на пациента – той говори, а аналитикът го насърчава и интерпретира, но в никакъв случай не отговаря на въпросите му. Тя е насочена към две неща: преодоляване на симптомите и личностно израстване. Този метод насърчава свободните асоциации и свободното говорене, отпадането на всякаква цензура, но не дава директно съвети. До отговорите и причините, довели до неговата невроза, пациентът достига сам, дърпан от нишката на собствените си асоциации.

Психодрамата възниква по-късно и е метод, чрез който лечението става не чрез говорене, а чрез действие, чрез драматично изиграване на проблемите. Тя е създадена от виенския психиатър Яков Морено през 1921 година. Чрез действието човек изиграва образите, които има в собственото си съзнание. Така той ги преоткрива и преподрежда. Целта на психотерапията е да създаде в нашия психичен живот яснота по отношение на белите петна, които дават тревожността и предизвикват различните болестни симптоми.

– След 10 ноември 1989 г. като че ли се засили интересът към психологията, психотерапията, изобщо към така наречените помагащи професии. Може би се е увеличил рязко броят на хората, които живеят зле и се надяват да си помогнат чрез тези знания?

– Мнозина наистина имат големи надежди за помощ от психолозите и психоаналитиците. Дали те са оправдани, не мога да твърдя категорично. Всеки някак си „разбира“ от психология. Но все още хората нямат яснота от каква помощ имат нужда и при кого да я търсят. Наблюдаваме как политици и коментатори се опитват да говорят с психологичен, психотерапевтичен език. Има стремеж към осъзнаване на проблемите, даване на чисто психологически дефиниции. Защо е така, има много обяснения. Години наред не сме се интересували от областта на субективното. Индивидуалните желания бяха предмет на забрана. Неприлично беше желанието да се заявява. В обществен план обаче няма да направим стъпка напред, ако не си изясним какво сме преживели през периода на диктатурата, ако не го анализираме, именно чрез методите на психотерапията, психоанализата, психодрамата.

– Промяната на социалните роли и ценности в последните години създаде ли конфликт между поколенията?

– Сега сме изправени пред много големи въпроси, зададени от младите. Чрез поведението си те индиректно задават въпросите си към по-старото поколение – как живяхте в ония условия десетилетия? Ние не можем да им отговорим. Преследваните не говорят за страданията си, съблазнените и прелъстените не говорят за начина, по който са постъпили с тях. А практически и двете поколения сме жертви, но повечето от нас се срамуват да говорят за своята болка. И това мълчание, тази „срамежливост“ се обръща срещу самите нас.

Например един голям въпрос ни се поставя чрез бума на наркоманията. Чрез това поведение децата задават въпросите си. Наркоманията е модус на социална изолация, сама по себе си тя води до нея. Ние също сме живяли в социална изолация. А сега част от младите се опитват да я пресъздадат, чрез симптома на масовата наркомания. Казваме, че днес има криза на ценностите и затова има наркомания. А всъщност ние не казваме истината за нашия живот, презираме активно някои моменти, а други изтласкваме. Желаейки да получат отговор на въпроса за нашия живот, младите се поставят в един тип социална изолация с неосъзнатия интерес да преживеят това, което сме преживели ние, техните родители. Ако не им дадем информация за себе си, това ще стане извор на симптоми за много патологични дисфункции. Нелепо и недалновидно е, когато ни задават въпрос, да махаме с ръка и да избягваме отговора. Липсата на информация води до лични (и обществени) кризи, със сериозни последствия. Затова мисля, че е необходимо да се използват методите на индивидуалната и обществената психоанализа и на психодрамата.

– А нима след 9 септември 1944 година не е била също толкова кризисна ситуацията?

– Ние не знаем какво са преживели хората тогава. Голяма част от тях въобще не си дават сметка за страданията и болката си. За човек е характерно „бягството“ от болката. Там, където срещаш нещо болезнено, обръщаш глава. Неотдавна го видяхме на високо обществено ниво, в случая с изгорелите 14 войничета. Кой отиде тогава на мястото на трагедията, кой беше на погребението, кой се опита да утеши близките на загиналите? Нито един висш политик. Те избегнаха болката. При социализма се пренебрегваше областта на субективното, пренебрегваше се индивидът, пренебрегваше се и болката. Беше неудобно да говориш за нея, нямаше кой да я посрещне, да ти сътрудничи в споделянето. Затова ние трябва да знаем за болката, която са преживели нашите родители, а децата ни – за нашата.

– А не е ли късно за някои? Мълчанието е затрупало много истини, много болка?

– Заради незнанието, изтласкването в сферата на несъзнаваното, сега сме свидетели само на симптомите. Всеки спомен за изтласкана реалност след това се превръща във фантазъм, в един лъжлив спомен. И ние имаме много лъжливи спомени на мястото на реалността. Една от причините за повишаване на интереса към психологията и психотерапията, към социалната психология и помагащите професии, е именно тази. Искаме да придобием умението да достигнем до сферата на „тайните“.

Убедени сме, че психотерапията е нещо добро и не трябва да бъде насочена само към болни, да бъде ограничена в психиатричния кабинет. Тя има големи възможности и за здравите хора. До психотерапията трябва да има достъп всеки.

– Психотерапевтите могат ли да направят собствения си живот по-добър, по-успешен?

– Психотерапията е нещо много изчерпващо, води до „прегаряне“, затова са необходими и психотерапевти, които да се занимават с психотерапевти. Една добре поставена система трябва да осигури психологична подкрепа, консултация и супервизия за хората, които се занимават с психотерапия. Ние правим супервизия за психотерапевти, психотерапия на психотерапевти. Човек трябва да бъде дотолкова чувствителен, че да може да погледне света с очите на другия, както казва Морено.