Терапевтът и неговият дубльор*

*Текстът е част от психодраматичната теза на автора – първият дипломиран към европейска организация психодрама-терапевт в България. Публикуван в брой 2 на Българско списание по психология през 1994 година. Автор: Давид Иерохам. Използваните изображения не са част от оригиналната публикация.

Терапевтът и неговият дубльор

Целта на настоящата работа е да се намери мястото на метода дублиране в дейността на терапевтичния екип, работещ с действени психотерапевтични методи (предимно ролево-преживелищни) в рамките на една по-широка концепция за психотерапията.

Проблемът (или по-точно ситуацията)

Дублирането се превърна в проблем за мен, когато започнах да работя в екип с друг котерапевт с обучителни и терапевтични групи. Обсъждането на взаимодействията вътре в екипа по време на работата непрекъснато ни изправяше пред задачата как да работим синхронизирано, като използваме максимално креативността си в ситуацията на „тук и сега”. Естеството на котерапевтичната работа обикновено се състои в това, че единият котерапевт е водещ за цялата сесия или за част от нея, което предварително се обсъжда в екипа.

Другият остава или като наблюдател, или като консултант, като вместването му в по-активна позиция по време на самия процес изисква твърде голяма синхронизираност и продължителна екипна история. Даже и тогава, включването на втория терапевт ­- дирижирано или спонтанно – довежда до дискоординация на груповия процес и може да даде както нежелателни терапевтични резултати, така и нарушаване на ритъма в работата на самия екип. Историята на споменатия екип показа, че съществуват много моменти, в които котерапевтът вижда различни по-добри възможности, които обаче не могат да бъдат утилизирани поради предварителния контракт в споменатия по-горе екип. Бяха правени различни опити да се излезе от това положение. Използваха се различни други методи, като обсъждане в „аквариум”, открито прекъсване на действието и даване на съвет, така да се каже „в крачка”, водене на едната сесия от единия терапевт, а следващата – от другия с обсъждане в „интерсесия”, разпределяне на ролите в екипа по модела на семейната терапия, като единият води, но гледащият има неограничени супервизорски функции с възможности да прекъсне и да насочи нещата натам, накъдето той счита, че вървят, с директна намеса и др.

Всички тези решения, обаче, не даваха желания резултат, като някои предизвикваха нарушение на връзката между водещия и протагониста, объркване и недоумение в групата, която интуитивно усещаше, че се касае за конкурентна борба или ексхибиционистична демонстрация, както е в случая с „аквариума”.

Основните проблеми възникваха в така наречената „действена част”, когато по-благоприятната позиция на не-водещия му помагаше да види повече възможности, но пречупен под ъгъл не винаги адекватен на процеса, течащ между водещия и протагониста. В такъв момент неговата креативна енергия оставаше неизползвана в конкретната ситуация и се вливаше само като обратна връзка в обсъждането или като рефлексия по време на споделянето. Тогава се „замразяваше” и креативността на колидера, което неминуемо се предаваше и на другите членове на групата, които в момента не участваха като протагонисти или допълнителни „Азове”. Тук отново се изправяме пред нерешения спор между груповите аналитици и психодраматистите за това кое е всъщност групова терапия и дали терапевти, използващи действени методи като Moreno и F. Perls, всъщност не правят индивидуална терапия, но пред група от зрители. Това, обаче, не е обект на нашата теза и аз ще си спестя мнението по този въпрос за някой друг път.

Същевременно „замразяването” на спонтанността в публиката се отразяваше както на протагониста, така и на самия водещ, като особено първият – именно в тези моменти – се затваряше в неподвижността на „културна консерва” (по Moreno), която аз считам, че е продукт на творческия акт, осигурявал и осигуряващ оцеляването на индивида в неговото развитие. В този момент настъпваше втвърдяване на това, което протагонистът счита за социално приемливо и енергията на неговото любопитство за изследване спадаше или толкова много нарастваше, че ставаше хаотична, както и невъзможно да бъде дефинирана в психотерапевтично действие.

Същевременно, в работата на екипа се проявяваха моменти на естествена конкурентност по време на обсъжданията, а и на самата работа, което допълнително редуцираше творческата енергия и терапевтичната ефективност. Отчитайки в обсъжданията именно тези проблеми, пред мен се яви необходимостта за тяхното оползотворяване. Тогава започнах да тренирам активно дублирането с основна цел – изграждане на „вътрешен дубльор”, задавайки си въпроси от рода на:

  • кое е това вътре в теб, което нарушава комфорта ти?
  • кое е това вътре в теб, което ти пречи да изследваш и да наблюдаваш реакциите на партньора си, а те кара да се бориш с него?
  • къде в момента се локализира напрежението в тялото и др.?

Това доведе до известно повишаване на уменията за дублиране, но аз още не знаех това. Във всеки случай упражненията в дублиране вътре в екипа изградиха и тезата за съществуването на „вътрешен дубльор”, който „рефлексира” действията и мислите на терапевта. Този процес естествено „протече” в работата с група, като един от членовете на екипа практически по правило наблюдаваше и дублираше протагониста. Практикуването на този начин на работа наложи възникването на редица други въпроси.

Единият от тях е – кой води процеса, както на сцената, така и в публиката, защото се оказа, че дублирането подсказва насоките за продължаване на изследването извън реалността на настоящето и на социално претенциозната маска. Това може да противоречи на намерението на водещия, особено когато той се чувства несигурен и води процеса според предварителните си намерения, без да се съобразява с неговата реалност. Впоследствие се оказа, че този въпрос не стои, тъй като дублиращият член на екипа, образно казано, преминава в интрапсихичната реалност на протагониста, като разузнавач, който води изследването и просто трябва да бъде следен от останалите участници в процеса. Това е така, независимо дали протагонистът приема или отхвърля дублирането. Само по себе си то придвижва процеса и вниманието в интрапсихичното измерение, даже само поради своето естество. От друга страна, дублиращият и водещият реализират една своя среща в рамките на самото действие, като връзката между протагониста и терапевта се опосредява естествено от дубльора, което само по себе си е едно предизвикателство и приключение. Дубльорът в известен смисъл подпомага вътрешното движение на процеса, както през протагониста, така и през водещия, като проправя пътя на терапевта през неговата собствена вътрешна реалност и го освобождава от собствените му затруднения.

Кратко описание на метода дублиране и някои конкретни уточнения на техниките

Методът се състои в това, че към протагониста в определен момент от действието или още от самото начало се присъединява котерапевтът или друг член на групата, който става активен участник в самото действие. Той застава в почти интимна близост с протагониста като заема от него всичко – до най-малките детайли от неговата поза. Чрез своите емпатични взаимодействия, дубльорът експресира мислите и чувствата, които са репресирани и цензурирани в самия протагонист. Веднъж експресирани, тези мисли и чувства могат да бъдат приети от протагониста или отхвърлени, но и в двата случая участниците научават нещо повече за протагониста. Тези ситуации позволяват на протагониста да развие себепознанието си. С времето протагонистът може и да приеме някои твърдения на дубльора, които решително е отхвърлил по време на действието. Без да претендирам за изчерпателност, аз считам, че това описание е достатъчно за професионалната аудитория, която може да дублира самата себе си за всичко останало, свързано с виждането й за метода.

В литературата съществува спор относно позицията на дубльора по отношение на протагониста, както и за някои други детайли. Тук, тъй като се занимаваме само с ролята на член от терапевтичния екип като дубльор, ще отбележим, че ако се следи изискването двамата – водещият и дубльорът – да имат винаги възможност да поддържат параметрите на истинската среща, то мястото се определя главно от това, както и от позицията на протагониста, но вече в условията на един триъгълник. Другото измерение, което локализира вече съвсем точно мястото на дубльора, е и важното изискване той да бъде от тази страна на протагониста, която е по отдалечена от публиката. Това има особено значение за балансираното протичане на груповия процес, с оглед да не се прекъсва естественият контакт на протагониста с публиката, именно защото той е основният изразител на груповите тенденции в този момент. Може би трябва тук да допълня, че според мен протагонистът е основен, но не и единствен носител на тази тенденция.

Бележки върху механизма на дублирането

Дублирането е труден процес поради своята изначална двойнственост. В един и същ момент дубльорът е самият той, със своите собствени чувства, провокирани от ситуацията на протагониста, но и производни, свързани с неговите (на дубльора) собствени модели на поведение, проектиращи се в известен смисъл върху протагониста. От друга страна, дубльорът се идентифицира с протагониста (включително и телесно), за да почувства, колкото се може по-интимно неговите преживявания. Според мен все пак съществуват и някои репери, които влияят върху поведението на дубльора. Това са:

  • както неговият собствен житейски опит и степента на преосмислянето му, така и опитът му с възпитаване на „вътрешния си дубльор“, за което споменахме по-горе.

Например, протагонистът е загубил баща си и в тежък и мъчителен диалог с майка си се опитва да й обясни, че не е съгласен да търпи своеволията, които неговият по-голям брат проявява, преправяйки семейната къща. Разговорът е мъчителен и изпълнен с неизказани неща. Братът превръща къщата в свинеферма с работилница за колбаси. Бащата е бил учител и заниманията на единия син са твърде далеч от семейната традиция и стойности. Малкият син изпитва голямо напрежение и гняв, като ги свързва със собствените егоистични чувства, поради което изпитва вина и не може да проведе конструктивен разговор на тази тема с майка си, което засилва чувството на отчуждение между двамата.

Дубльорът започва в този момент да говори за семейната традиция и че не желае стойностите, които се предават от бащиния род (те се изразяват по-силно и имат по-голям акцент в тази родова линия), да бъдат видоизменяни и изживява промяната като предателство към бащината памет. Дублирането дава резултат и процесът на изследването на взаимоотношенията продължава в много конструктивна посока. В анализа след това в екипа се оказва, че тази посока в дублирането е свързана с личните изживявания на дубльора (котерапевт) във връзка със собствената му ситуация.

  • професионален опит, свързан с предишни случаи:

Семейство на 19-годишно момче, с диагноза шизофрения. Присъстват бащата и майката. (Болният може да се опише, според психиатричната терминология, като кататонен субступор, като прекарва почти цялото си време в молитви пред икона, закачена в стаята му.) Момчето е член на една от протестантските църкви. Родителите в сесията не споделят нищо реално за техните взаимоотношения, като единствените спорове между тях са свързани с желанието на майката да изпрати сина при сестра си в провинцията, където той бил много добре миналата година. Бащата остро се противопоставя и държи синът да си остане вкъщи. Възпроизвеждайки ситуацията на молитвите пред иконата, единият от терапевтите (единствен от екипа с психотерапевтична насоченост) дублира в смисъл на „…Спаси ме… мен и баща ми… – Направи го силен… аз не мога да го заместя…“. Следващото развитие на сесията тръгва към взаимното разочарование на родителите един от друг, от страха им да обсъждат проблемите помежду си, свързани със социални и възрастови промени в семейството и реалните възможности за адаптиране към нова фаза в семейното развитие. В коментара на екипа след това, дубльорът практически си даде сметка, че дублирането е свързано с негов опит от лечение на шизофренни семейства и аналогия с предишните случаи.

  • професионалната ориентация на терапевта (дубльора)

Терапевтичната идеология е практически част от концептуалния модел на терапевта, като единствено от него зависи тя да не се превърне в догма, която предварително детерминира изхода на комуникацията и превръща изследователския процес в постепенно затихващо взаимно разочарование и отчаяние. Същевременно, съдържателната страна понякога е подпомогната от познанията на терапевта. Например: в нашия опит познанието на семейната динамика ни е подпомагало в дублирането да се ориентираме към семейното развитие (по М. Ериксън) и към характеристиката на неговите фази. Считаме, че подобни възможности дава и познаването на психоаналитичната теория на детското развитие, някои аспекти на когнитивната психология и др.

Някои теоретични разсъждения

Дубльорът-терапевт се намира в известен смисъл в една парадоксална ситуация, в която, според нас, като че ли се намира и самият терапевт. Практически трябва да се има предвид, че всеки човек се намира едновременно в две реалности, независимо дали знае или не знае това. Те са външна и вътрешна. Външната реалност се преживява от гледна точка на индивидуалната вътрешна реалност, която, от своя страна, е моделирана от миналия опит и една продължаващо заложена в човека тенденция да гледа на настоящето от гледна точка на миналото. Дубльорът трябва да намери начините за изследване на двете реалности и непрекъснатото взаимодействие между тях. Същевременно това става и със самия дубльор, както и с терапевта. Дублирането тогава се превръща в процес на пунктуация, поставяне на акцент върху различните бели полета, които се пропускат в тази многостранна игра на реалности и които, в края на краищата, осигуряват континуитета на този процес, който се нарича инсайт, независимо дали се превежда като осветляване (просветление), осъзнаване или просто „поглед навътре“, т.е. мъдрост. Дубльорът интуитивно знае това, пациентът – не, но целта е именно това вътрешно познание, което се постига от играта на всички реалности и преминаването на прожектора на съзнанието в различни измерения. В известен смисъл това е игра, в която играчът се прехвърля на различните „реалности“, поемайки всички рискове. И тук се явяват и някои опасности. Ако дубльорът със своето дублиране наруши твърде много границата на едно от полетата на пациента, да кажем с интерпретативно дублиране, за което неговият пациент не е подготвен, то той рискува крайния резултат. Единственият критерий, обаче, е неговото собствено чувство, преживявано в рамките на неговите реалности и техните граници, които изпитват подобен натиск. Затова в дублирането е много важна „стъпката“, с която се движи дубльорът. Тя трябва да бъде адекватна на „стъпката“ на пациента и се измерва от комплексната преценка на „стъпката“ не само на индивидите, но и на цялата група.

При всички случаи е необходимо дубльорът да се придържа към рефлективен, а не към оценъчен начин на мислене.

Дублирането измества социалната маска, като ни води към интрапсихичната реалност и практически е един от основните начини за изследване процесите на живота, равностоен на ролевата игра.

Дублиране и емпатия

Много автори правят аналогия между дублиране и емпатия. Според мен психотерапевтичното лечение е практически обучение на пациента в емпатия. Емпатията е цел, както на обучението в психотерапията, така и на самата психотерапия.

А. Blatner говори за дублирането като за „активна емпатия…, само че някак си драматизирана…“

  1. Kipper счита, че дублирането, като терапевтичен процес, е конгруентно с концепцията на C. Rogers за емпатията, като ролята на дублирането и неговите функции са в хармония с емпатичния процес и неговата характеристика. Според него, това е реално въплъщение или операционална дефиниция на това да бъдеш емпатичен. Според същия автор, човек има възможности да повиши собствената си емпатия чрез техниката на дублирането, което е и най-добрият обучителен метод за тази цел.
  2. Моreno счита, че дублирането е потребност на самото развитие и, практически, негово стъпало. Tя изхожда от предпоставката, че щом детето открие в себе си способността си за движение, което да е независимо в пространството, то се нуждае да бъде окуражено и утвърдено (в смисъл, че да бъдеш себе си е вече нещо позитивно). Последното може да бъде предадено от родителите чрез утвърждаващо дублиране, а по-късно чрез внимателно нетравматизиращо ролево обръщане. „Родителят предхожда детето в света. За съжаление той не може да предаде своя опит от този свят на своето дете. Трагедията на всяка генерация е, че й се налага да изследва живота от неговия старт. Много малко опит и мъдрост могат да бъдат директно предадени, но чрез дублиране и ролево обръщане някои от тези разстояния могат да бъдат преодолени.“ Подобно определение, обаче, може да се даде и за емпатията.

Все пак никой не е писал по-въодушевено за нея от C. Rogers „…Емпатията означава влизане в автономния перцептивен свят на другия, като ставаш изцяло като у дома си в него. Това включва: да си чувствителен във всеки един момент към промените, както в смисъла, така и към начина, по който тази друга личност чувства този смисъл. В известна степен това значи, че ти полагаш себе си някак си настрана, като това може да бъде направено от хора, чувстващи се достатъчно сигурни в себе си, за да не се загубят в това, което може да се окаже, че е екстравагантният и даже налуден свят на другия… Емпатията разтваря алиенацията, поне временно… Един емпатичен начин на съществуване може да бъде научен от емпатичен човек…“.

Според M. Nicholas емпатията е най-ценният подарък, който може да бъде предложен на човек в състояние на психична болка. Тук можем да добавим, че често емпатията е единственото, от което се нуждае човек, за да сложи началото на някаква терапевтична промяна, като именно тя може да провокира промяна на парадигмата. Например, ако пациентът счита, че той е самотен в света и светът предполага самотно съществуване, емпатията на другите или даже само на един го тласка към промени на собствената гледна точка, което включва поне някои компоненти – че може да бъде разбран и приеман от другите. Това може да бъде радикална промяна, засягаща както чувствата и начина на мислене, така и самото поведение.

Тук именно може да споменем и възгледа за дублирането на самия Moreno, който е свързан идентичността, идентичността между детето и майката, чувството за всеобща идентичност между хората, между живите същества и т.н.

Трябва да се отбележи, че и в психоаналитичното обяснение за емпатия, като способност и мощ да проектираш собствената си личност в обекта на съзерцание и като способност да поставиш себе си „в обувките“ на другия, се вижда ясно образът на дубльора. Същевременно, според психоанализата емпатичен е този, който чувства себе си в обекта и същевременно остава със съзнанието за собствената си идентичност, като друга личност, което е всъщност и образът отново на дубльора.

Тук ние считаме да приключим с нашите разсъждения. Нека сега всеки от нас се обърне към собствения си вътрешен дубльор, който е основата за успешната терапевтична работа. Той вероятно ще ви подскаже още много неща, свързани с дублирането, както и още много противоречия, произтичащи от концепциите за него. Можем да споменем само различните видове дублиране, опасностите и сферите, където то не се препоръчва, както и редицата упражнения за трениране на вътрешния дубльор. В сферата на общия психотерапевтичен процес, обаче, дублирането е кръстопът, на който се пресичат терапията и обучението.

ЛИТЕРАТУРА
Blatner, A. (1988). Acting-in. Practical Application of Psychodramatic Methods. Springer Publ. Comp., N.Y.
Kipper, D. (1986). Psychotherapy Through Clinical Role Playing. Brunner/Mazel Publ., N.Y.
Moreno, J.L. (1987). The Essential Moreno. Writings on Psychodrama, Group Method and Spontaneity. Ed. J. Fon. Springer Publ. Comp. N.Y.
Moreno, Z. (1975). The significance of doubling and role reversal for cosmic man. Group Psychotherapy and Psychodrama. 28, 55-59.
Nicholas, M. (1984). Change in the context of Group Therapy. Brunner/Mazel Publ., N.Y.
Rogers, C. (1980). A way of Being. Boston: Houghton Mifflin.
Rycropt, Ch. (1968). A Critical Dictionary of Psychoanalysis. Penguin books.

вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.