Да откриеш котката*

*Текстът е написан за преводното издание на Издателска къща „КХ – Критика и Хуманизъм“ и Българското общество по групова анализа и групови процеси на книгата на Пол Холмс „Вътрешният свят и неговото представяне: Теория на обектните отношения и психодрамата“ и публикуван през 2018 година като предговор на същата книга. Оформление на корицата – Яна Левиева.

Да откриеш котката

Д-р Давид Иерохам

Двама велики психотерапевти си говорили за въз­можността за точни изследвания в психотерапията. Разказвали си и различни истории. Ето една от тях: „Двама съседи влезли в остър спор. Единият твърдял, че котката на другия е изяла неговото масло и че съ­ответно собственикът на котката му дължи компен­сация. Не могли да намерят решение и отишли да се посъветват с мъдрия човек в селото. Взели със себе си и обвинената котка. Мъдрецът попитал ощетения от котката: ‘Колко масло ти е изяла тази котка?’. ‘Десет паунда’ – бил отговорът. – ‘Да видим’ – казал мъдрецът и сложил котката на един кантар. Скàлата на кантара показала точно десет паунда. Тогава мъдрецът възкли­кнал: ‘Това е удивително явление! Тук имаме маслото, но къде е котката?’.“

Понякога в разговора за психотерапевтичните под­ходи има много теория, много думи, много заключения и умни съждения, но човека просто го няма там. В тази книга обаче авторът е поставил в центъра именно чо­века и неговите преживявания, което отличава добрата от лошата психотерапия, както и умния – от глупавия професионалист. Тук трябва да допълним, че когато казваме „преживявания“, говорим не само за това, ко­ето се случва с пациента, но и за това, което се случва с неговия терапевт.

Фамилията на автора е като тази на великия детек­тив, а може би има и нещо общо между дедуктивния метод на Шерлок Холмс и дедуктивните методи в някои психотерапевтични подходи. Може да съществува ня­каква прилика между действащите лица, защото, както Холмс има своите психологични проблеми, по същия начин такива имат и психотерапевтите, както и съз­дателите на различните школи в психотерапията. На­пример, когато четем Фройд, ние си представяме преживяванията на Бащата; когато четем Мелани Клайн, представяме си преживяванията на Майката, а когато четем Яков (или Джейкъб) Морено…, настъпва извест­но стъписване.

Независимо от психологичните проблеми на прак­тикуващите психотерапевти (особено на тукашните) и независимо от професионалната философия, която те изповядват, тази книга заслужава да се прочете от тях внимателно, тъй като в нея Пол Холмс разпитва възможностите за среща между психоаналитичната теория на обектните отношения и теорията и прак­тиката на психодрамата. По принцип в нашия свят по-продуктивните и жизненоважни неща произхождат (и тази тенденция ще се засилва) именно в простран­ствата „помежду“ различните науки, философски тен­денции, психотерапевтични практики и други подобни. Тези срещи трябва да стават внимателно, като се тър­си равностойният принос, при което е добре всеки от участниците да контролира, доколкото му е възможно, собствената си арогантност, завист и алчност. Същевременно трябва да отбележим, че винаги са налице опити да се изземат части от постиженията на единия ме­тод и да се припишат на другия, при което се губи имен­но „фертилитетът“ на това, което наричаме „помежду“. Когато това се случва, бива възпиран процесът на тър­сене на истината и на развитие на теориите и практики­те на психотерапията, които се затварят в собствените си цитадели. Тук веднага ми се иска да добавя, че в това отношение „ограбена“ в значително по-голяма степен бива психодрамата.

В този текст авторът описва една психодраматична сесия, на която той е водещ, в единадесет действия, като театрално представление, и след всяко действие прави обзор на съществуващите теории, на които се обляга и които му се струват най-реалистични и намиращи се на най-добрата дистанция от случващото се в описваната психодраматична група и нейните герои. Трябва да се отбележи и неговата професионална честност, тъй като той е и психоаналитик, изповядващ теорията за обектните отношения, но също – както показва добавения от него текст към книгата – и теорията на Боулби, и пси­ходраматист, и психиатър, а като описва своите прежи­вявания, става и герой в цялостния терапевтичен, но и литературен процес.

Избраната конструкция на клиничния материал позволява на Пол Холмс да преведе теорията на обектните отношения на психодраматичен език, и от друга страна, да преведе откритията на психодраматичната теория и практика на достъпен за психоаналитици­те език. И двете теоретични развития печелят от този подход. Така например теорията на обектните отноше­ния придобива необикновени за нея образност и сце­ничност, за да осмисли по-пълноценно собствените си постижения. От своя страна, психодрамата, чрез теори­ята на обектните отношения, доразвива екзистенциал­но-теоретичните виждания на Яков Морено и постморенианската терапевтична философия, като прави по-плътни психодраматичните теории за креативността, ролевата теория, теорията за спонтанността, както и теорията за срещата и динамиката на груповите, а защо не и на обществените процеси. Тук трябва да споменем и сприятеляването, което авторът сътворява в книгата, между идеята за тоталния пренос в обектните отноше­ния и „тèле-феномените“ в психодрамата. Не на послед­но място, при представянето на двете теории може да направят впечатление някои приличащи си феноме­ни като сценичността на преживяванията, обогатени от идеята за подпомагащите Аза [self] помощни азове [auxiliary egos], идеята за добавена реалност [surplus reality] и други.

В теорията за обектните отношения едно от опор­ните виждания е идеята за „фантазиите“, и по-точно това, че още в самото зараждане на нагона вече при­съства „образът“, че стремежите ни не са свързани с удовлетворяването на желанията като крайна цел, а са свързани с обекта, или Другия, би казал Морено, като крайна цел. Последното съвпада с цялостната поста­новка на психодрамата като среща и развитие на отно­шенията Аз–Ти–То. От психоаналитичните автори Пол Холмс неслучайно и най-често се позовава на тези, кои­то не са изцяло сковани в теоретични цитадели и са в известен смисъл „ревизионисти“ на класическите пси­хоаналитични парадигми, фройдиански и клайниан­ски, като Кернбърг, Феърбеърн, Уиникот, Бион, Фукс, а защо не и Макдугъл, които по някакъв начин прехвър­лят моста от обектните отношения към психодрамата, като това следва от логиката на техните виждания, без да знаят вероятно нищо или почти нищо за откритията на Морено.

Всичко това прави книгата умна и полезна както за практикуващите психотерапевти от всякакви направ­ления, които най-малкото не страдат от „послушни­ческия синдром“, толкова разпространен в тукашната психотерапевтична ситуация, така и за обучаващи се студенти и мнозина други. Надявам се, че тя би могла да бъде полезна и за хора от хуманитарните науки и та­кива, посветили се на изкуствата, тъй като част от мате­риала в книгата е представен изключително сценично.

Естествено, опитът за срещата между психоанали­зата и психодрамата започва от онзи момент (описан в книгата), когато великият Зигмунд Фройд, в петдесетте си години, след като излиза от своя лекция за тълкува­не на сънищата в Университета във Виена, е посрещнат от младия, в двадесетте си години, студент по медици­на и велик в по-късните години Яков Морено. Трябва да се има предвид, че бившият еретик Фройд вече не е еретик и навлиза все повече във фазата на развитие на своята теория, като започва почти фанатично да я пази от онези, които се опитват да я развиват в посоки, които на него му се струват опасни. Тоест дошло е вре­мето, когато еретикът, като повечето еретици, търпи развитие – към величието и съответно към ортодоксаността. За Морено това е времето на неговата еретич­ност, като интересното е, че той е от онези изключения, които са еретици като млади, но остават такива и след смъртта си. И тук е впечатляващо, че вече ортодоксал­ният, могъщ Фройд е бил привлечен с нещо от еретика Морено и го е попитал (според мен това е феноменът на „срещата“, назован от Морено „тèле“) с какво се за­нимава. Смисълът на следващите думи на Морено спо­ред мен е в това, че и у двамата има една част, която ги сродява, и тя е ролята на „еретика“: при Морено е не­прекъснато развиваща се, а при Фройд по онова време вече е безнадеждно залязваща. Това Морено изразява, разбира се, съвсем не по този начин, а с прочутите си думи: „Тръгвам оттам, където вие спирате, д-р Фройд. Вие се срещате с хората в изкуствената среда на кабинета си. Аз ги срещам по улиците, в домовете им, в естественото им обкръжение. Вие анализирате сънищата им. Аз им давам кураж да продължат да сънуват. Аз уча хората да влизат в ролята на Бог…“. След като чува тези думи, Фройд, спо­ред разказа на Морено, го поглежда малко изненадано и му се усмихва.

Според мен това е била истинска среща. След нея са се разминали… Интересно, какво ли е мислел в след­ващите тази среща мигове Зигмунд Фройд? Дали не си е мислел „къде е котката“?


Повече за книгата на Пол Холмс „Вътрешният свят и неговото представяне: Теория на обектните отношения и психодрамата“ може да прочетете в интервюто на д-р Давид Иерохам И Цветелина Йосифова пред Портал Култура.

Записът от театрализираното представяне на книгата на 8 юни 2018 година в Червената къща може да видите тук.

Запис от представянето на книгата в сутрешното предаване на БНТ „Денят започва с култура“ може да видите тук.

вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.