*Текстът е написан и публикуван през 2016 година в изданието „Да бъдеш голям. Да бъдеш малък. За приятелството – Наръчник на ментора“ на Фондация „Гъливер клиринг хауз“. Той се основава на опита при осъществяването на Менторска програма за подкрепа на деца и семейства в общността и превенция на отпадането от училище състояла се от ноември 2014 до април 2016 в 13 училища в София с участието на студенти-ментори от Магистърска програма „Артистични психо-социални практики и психодрама“ на НБУ и Червената къща.
Господ е също Ментор
В класическия роман на Марк Твен „Том Сойер“ две момчета се борят за властта над улицата като и двете се заплашват взаимно, че ще извикат по-големия си брат, който ще се разправи не само с противника, но и с неговия брат. Няма да напомняме, че братята, които, естествено, притежават и физически и морални характеристики, достойни за полувълшебните герои, са измислени и да оставим Марк Твен и неговите персонажи на списъците със задължителна литература.
В тази работа става дума за тези деца, които отпадат от училище или така наречените „отпадащи“, каквото и да значи това. Все пак, когато казваме тази дума, влагаме и някакъв прогностичен смисъл и съзнанието ни може да я разшири като започне да „провижда“ отпадащите хора, действително, като отпадъци. Как да се задържат „отпадъците“, как да се преработят, за да бъдат използвани или да направим живота им по-добър. Отпадащи има навсякъде и всеки човек в определен момент се е чувствал „отпаднал“, даже и във физически план.
Този проект си задава въпроса: какво може да задържи човека, за да не отпадне от образованието, от групата, от обществото и не чрез повече или по-малко формални и авторитарни или организационно-бюрократични механизми, а чрез подходи, които е възможно да възникнат от един естествен процес на общуване, който насочва вниманието ни към регистъра на преживяванията. В него се изследват преживяванията на три групи участници, но не чрез механични, а чрез преживелищни изследвания на агентите на промяната, които за по-голямо удобство наричаме „ментори“. Фокусите на тези изследвания и наблюдения са:
“– преживяванията на „отпадащите“;
– преживяванията на групата (съучениците, училището, приятелите, семейството и обществото);
– преживяванията на самите „ментори“;
– преживяванията на организаторите и авторите на самия проект, които изграждат подкрепящата структура за участниците и са посредници между изброените по-горе групи.
Можем да кажем, че ключовите думи, които характеризират проекта са „преживяване“, „приятелство“, „добронамерен интерес“, „еталон за подражание“, което впоследствие може да се превърне в „идентификация“, „искреност“.
Без да дразним със сложни теоретични формули, ще кажем, че работата по проекта е преди всичко социална, като основното в нея са:
– сприятеляването между ментора и „отпадащия“;
– изграждане на устойчиви отношения между ментора и системите, които са ангажирани с „отпадащия“ (всяка по собствен начин) – училището и семейството;
– сприятеляване със средата, в която се изгражда връзката между ментора и отпадащия – училищния двор, квартала, улицата, града, класната стая, дома на отпадащия и всички тези места, които са същевременно и сцената на самия процес на „отпадане/присъединяване“.
Обикновенно това, което според нас се пренебрегва от мерките, свързани със задържането на ученика в училищито, не е толоква ролята на учителите или родителите, а ролята на класа като приятелска група, която би се опитала да интегрира този, който не се задържа. За да се поддържа такава доброжелателна, привлекателна групова динамика, е необходимо умението на учителите.
Менторът, от своя страна, е този, който би бил доброжелателният водещ, който преброжда улиците, уроците и домашните, изисквани в училището, училищния двор, цялата достъпна културна среда, съпреживявайки заедно с отпадащия случванията, отношенията и обстоятелствата. Той го подпомага да осъзнае ситуацията си, деликатно подкрепяйки го, като го подготвя да се завърне в училищната среда/група с по-голямо доверие и най-вече ще съумее да интегрира в себе си емоциите му, да ги преработи и да му ги възвърне в една поносима за него форма. Присъствието на ментора допринася индиректно и за повишаването на чувствителността на групата към „отпадащия“, несъзнавано сътворявайки по-добра „хранителна среда“ за участниците в нея включително и за „отпадащите“.
Същевременно, именно менторът е този, който ще предостави добрия пример за това взаимно разбиране през искренността и приятелството на по-опитния и по-големия към по-слабия и по-малкия. Точно тук „отпадащият“ ще започне да прави разликите между искренност и лицемерие, добронамереност и манипулация, разбиране на обстоятелствата и на хората и неразбирането.
Когато проектът завърши, остана и основният извод, че „отпадащи“ е нещо, което трябва да отпадне, за да остане търсенето на присъединяването, чрез най-обикновенните и присъщи на човечността средства.
Д-р Давид Иерохам, супервизор на проекта
Повече за менторството и проекта може да прочетете тук.
Давид Иерохам 