Случай 4: Лунатикът от лудницата „Зоненщайн“*

*Текстът е написан за преводното издание на Издателска къща „КХ – Критика и Хуманизъм“ и Издателска къща „Стигмати“ на книгата на Зигмунд Фройд „Председателят Шребер: Психоаналитични бележки върху един автобиографично описан случай на параноя“ и публикуван през 2012 година като послеслов на Случай 4 от поредица „5-те случая на Зигмунд Фройд“. Оформление на корицата – Яна Левиева.

Лунатикът от лудницата „Зоненщайн“

Когато човек влезе в психиатрична болница за хронично болни, попада на двe групи, които играят, най-общо казано, и два вида роли. Едната е ролята на член на персонала. Облечени в бели престилки, те активно се движат напред-назад, опитват се да задават въпроси на пациентите, обличат ги, събличат ги, мерят им температурата и пулса, или са усмихнати, или са бащински строги. След като приключат тези дейности, те се оттеглят зад затворените врати на кабинетите и там говорят, или се правят, че говорят, за пациентите. Обикновено обаче темата на разговора е или някакви физиологични проблеми, или някои, в повечето случаи неразрешими, социални и материални проблеми. Има много енергия, активна загриженост и трудово-атлетична дейност, като че ли компенсираща някаква липса. Липса на мислене, размисъл, философия за същността на този вид работа, свързана с психичното, бихме казали ние. Атмосферата излъчва много програма, емоционална монолитност и липса на едно въображаемо пространство за „работа на ума“, липса на личностен диалог и среща между хората, населяващи институцията.

Другата роля е тази на пациентите, които прекарват в лудницата години, а понякога и десетилетия от живота си. Около тях има атмосфера на вглъбяване и интензивна вътрешна работа. Те си говорят сами или концентрирано гледат в някаква посока, съобразявайки нещо. По-смелите тичат след персонала, посетителите и или задават въпроси, или им казват някакви неща, на пръв поглед понякога наивни, но и нетърпящи прости отговори, или по-скоро нетърпящи лицемерни и формални отговори. Смисълът на казаното от пациентите може дълго да бъде анализиран, за да бъде открит, и обикновено има терапевтично действие върху този, който е склонен да го чуе, а не да го оценява от някаква медицинска, педагогическа или морална гледна точка.

Ако едната роля е бездуховна, но външно свръхактивна, то втората е психично активна, но външно, или физически, както и подобава на една сериозна дейност на ума, отдалечена от битовото скудоумие.

Морис Бланшо пише, че когато Арто бил на 27 години, изпратил няколко стихотворения на едно списание, които били отхвърлени от главния му редактор. Тогава Арто се опитал да обясни защо държи на тези несъвършени стихотворения. Причината била там, че „той страда от такава изоставеност на мисълта, че не може да пренебрегне дори и незадоволителните форми, които е успял да отвоюва от… същностното несъществуване…“[1]. Следва размяна на писма и Жак Ривиер, главният редактор на списанието, изведнъж му предлага да публикува писмата, писани около тези непубликувани стихотворения (но този път предлага част от тях да излязат като приложения и свидетелство). Арто се съгласява и тази кореспонденция става събитие с голямо значение. По-късно Арто пише в друго писмо, че неговата слабост и абсурдност е в това, че иска да пише на всяка цена и да се изразява. „Аз съм човек, който много е страдал от болка в духа, и поради това имам правото да говоря“[2]. По-нататък Бланшо споменава, че Арто е пишел против празнотата, за да се избави от нея, опитвал се е да я изрази и да извлече от нея израза й. Следват ужасяващи цитати от написаното от Арто и накрая Морис Бланшо казва: „Дали пределното мислене и пределното страдание отварят едни и същи хоризонти? В крайна сметка дали страданието би било мислене?“[3] И по-нататък говори за това, че страдание и мислене са тайно свързани, защото, ако страданието, когато става пределно, е такова, че разрушава способността да се страда, може би същото важи и за мисленето; Бланшо завършва, възкликвайки: „странни връзки“. Тук само ще добавим, че Арто е бил „психотик“, може би шизофренно болен, който обаче самоотвержено се е борил с психотичността си, пресътворявайки себе си отново и отново…

Сега обаче ще се върнем към един друг, живял преди Арто, велик психотик, който не е изградил творческа или професионална кариера подобно на него, а е изградил „кариера“ на велик психично болен, но според нашето скромно мнение – изградил е и още нещо. Това е Председателят на Дрезденския апелативен съд Даниел Паул Шребер.

НО КОЙ Е ШРЕБЕР?

„Аз реших да апелирам за моето освобождаване от лудницата в близкото бъдеще, за дживея отново между цивилизованите хора и в дома си, с моята жена. Считам за необходимо да дам на тези хора, които ще съставляват кръга на моите познати, една подходяща идея поне за моите религиозни схващания, така че те да имат някакво разбиране за необходимостта, която ме принуждава към различни странности в поведението, даже и ако не разбират напълно тези очевидни странности“[4].

Дали авторът е предполагал, че в кръга на тези познати, на които иска да обясни своите мисли, откровения и поведение, постепенно ще навлязат и Фройд, и Мелани Клайн, и Юнг, и Блойлер, и Дельоз, и Лакан, и Лиотар, и Елиас Канети, и Ясперс, а и много други? Шребер се бори за своето освобождаване. Той успява в този посвоему също героичен акт. Според нас обаче всеобщата си известност Шребер дължи не на своята книга Мемоарите на един нервноболен, а на Зигмунд Фройд и на текста му „Психоаналитични бележки върху един автобиографично описан случай на параноя“. Същевременно трябва да кажем, че, изненадващо, съвременните психотерапевти, психоаналитици, и особено психиатри и психолози, в по-голямата си част, не познават този случай на Фройд.

За улеснение за четенето и разбирането на текста ще се възползваме от една кратка справка, цитирана от преводача на Фройд на английски език и психоаналитик Джеймс Страчи.[5]

1842 г. – ражда се Даниел Паул Шребер.

1861 г. – умира баща му на 53-годишна възраст. Тогава Шребер е на 19 години.

1877 г. – на 38 години се самоубива братът на Шребер, който е по-възрастен с три години.

1878 г. – сключва брак с жена, около 15 години по-млада от него.

1884 г. – неуспешно се кандидатира за депутат в Райхстага от Консервативната партия. През същата година, малко по-късно, постъпва за психиатрично лечение в частната клиника на професор Флексиг в Лайпциг. Оттам е изписан след 6 месеца, през 1885 г.

1893 г. – става Председател на Дрезденския съд и два месеца по-късно отново е хоспитализиран в клиниката на Флексиг.

1894 г. – преместен е в държавната психиатрична болница „Зоненщайн“ край Дрезден, като за кратко преди това е в друга клиника за около две седмици.

1900–1902 г. – написва в лудницата книгата си Мемоарите на един нервноболен с цел да докаже, че състоянието му е подобрено и не представлява опасност, за да бъде освободен от принудителната хоспитализация, на която е подложен от съда в болницата „Зоненщайн“.

1903 г. – книгата на Шребер е публикувана.

1907 г. – умира майката на Шребер. Съпругата му получава вероятно инсулт.

През същата година отново е хоспитализиран в „Зоненщайн“.

1911 г. – умира в лудницата. Жена му умира през 1912 г. на 54 години.

През есента на 1911 г., малко след смъртта на Шребер, излизат и „Психоаналитични бележки…“ на Фройд.

Двамата никога не са се виждали.

[…]

Пълния текст четете в хартиеното издание.

[1] Бланшо, М., Предстоящата книга, Изд. къща КХ –Критика и Хуманизъм, С., 2007, превод Антоанета Колева, с. 43.
[2]  Пак там, с. 46.
[3] Пак там, с. 49.
[4] Всички цитати от Мемоарите на Шребер са по следното издание: Schreber, D. P., Memoirs of Мy Nervous Illness, Revew Book, 2000.
[5] Strachey, J., Editorial Note to „Psychoanalytical Notes on an Autobiographical Account of a Case of Paranoia“, St. Ed. Hogart Press, London, 1958.