Случай 4: Лунатикът от лудницата „Зоненщайн“*

*Текстът е написан за преводното издание на Издателска къща „КХ – Критика и Хуманизъм“ и Издателска къща „Стигмати“ на книгата на Зигмунд Фройд „Председателят Шребер: Психоаналитични бележки върху един автобиографично описан случай на параноя“ и публикуван през 2012 година като послеслов на Случай 4 от поредица „5-те случая на Зигмунд Фройд“. Оформление на корицата – Яна Левиева.

Лунатикът от лудницата „Зоненщайн“

Когато човек влезе в психиатрична болница за хронично болни, попада на двe групи, които играят, най-общо казано, и два вида роли. Едната е ролята на член на персонала. Облечени в бели престилки, те активно се движат напред-назад, опитват се да задават въпроси на пациентите, обличат ги, събличат ги, мерят им температурата и пулса, или са усмихнати, или са бащински строги. След като приключат тези дейности, те се оттеглят зад затворените врати на кабинетите и там говорят, или се правят, че говорят, за пациентите. Обикновено обаче темата на разговора е или някакви физиологични проблеми, или някои, в повечето случаи неразрешими, социални и материални проблеми. Има много енергия, активна загриженост и трудово-атлетична дейност, като че ли компенсираща някаква липса. Липса на мислене, размисъл, философия за същността на този вид работа, свързана с психичното, бихме казали ние. Атмосферата излъчва много програма, емоционална монолитност и липса на едно въображаемо пространство за „работа на ума“, липса на личностен диалог и среща между хората, населяващи институцията.

Другата роля е тази на пациентите, които прекарват в лудницата години, а понякога и десетилетия от живота си. Около тях има атмосфера на вглъбяване и интензивна вътрешна работа. Те си говорят сами или концентрирано гледат в някаква посока, съобразявайки нещо. По-смелите тичат след персонала, посетителите и или задават въпроси, или им казват някакви неща, на пръв поглед понякога наивни, но и нетърпящи прости отговори, или по-скоро нетърпящи лицемерни и формални отговори. Смисълът на казаното от пациентите може дълго да бъде анализиран, за да бъде открит, и обикновено има терапевтично действие върху този, който е склонен да го чуе, а не да го оценява от някаква медицинска, педагогическа или морална гледна точка.

Ако едната роля е бездуховна, но външно свръхактивна, то втората е психично активна, но външно, или физически, както и подобава на една сериозна дейност на ума, отдалечена от битовото скудоумие.

Морис Бланшо пише, че когато Арто бил на 27 години, изпратил няколко стихотворения на едно списание, които били отхвърлени от главния му редактор. Тогава Арто се опитал да обясни защо държи на тези несъвършени стихотворения. Причината била там, че „той страда от такава изоставеност на мисълта, че не може да пренебрегне дори и незадоволителните форми, които е успял да отвоюва от… същностното несъществуване…“[1]. Следва размяна на писма и Жак Ривиер, главният редактор на списанието, изведнъж му предлага да публикува писмата, писани около тези непубликувани стихотворения (но този път предлага част от тях да излязат като приложения и свидетелство). Арто се съгласява и тази кореспонденция става събитие с голямо значение. По-късно Арто пише в друго писмо, че неговата слабост и абсурдност е в това, че иска да пише на всяка цена и да се изразява. „Аз съм човек, който много е страдал от болка в духа, и поради това имам правото да говоря“[2]. По-нататък Бланшо споменава, че Арто е пишел против празнотата, за да се избави от нея, опитвал се е да я изрази и да извлече от нея израза й. Следват ужасяващи цитати от написаното от Арто и накрая Морис Бланшо казва: „Дали пределното мислене и пределното страдание отварят едни и същи хоризонти? В крайна сметка дали страданието би било мислене?“[3] И по-нататък говори за това, че страдание и мислене са тайно свързани, защото, ако страданието, когато става пределно, е такова, че разрушава способността да се страда, може би същото важи и за мисленето; Бланшо завършва, възкликвайки: „странни връзки“. Тук само ще добавим, че Арто е бил „психотик“, може би шизофренно болен, който обаче самоотвержено се е борил с психотичността си, пресътворявайки себе си отново и отново…

Сега обаче ще се върнем към един друг, живял преди Арто, велик психотик, който не е изградил творческа или професионална кариера подобно на него, а е изградил „кариера“ на велик психично болен, но според нашето скромно мнение – изградил е и още нещо. Това е Председателят на Дрезденския апелативен съд Даниел Паул Шребер.

НО КОЙ Е ШРЕБЕР?

„Аз реших да апелирам за моето освобождаване от лудницата в близкото бъдеще, за дживея отново между цивилизованите хора и в дома си, с моята жена. Считам за необходимо да дам на тези хора, които ще съставляват кръга на моите познати, една подходяща идея поне за моите религиозни схващания, така че те да имат някакво разбиране за необходимостта, която ме принуждава към различни странности в поведението, даже и ако не разбират напълно тези очевидни странности“[4].

Дали авторът е предполагал, че в кръга на тези познати, на които иска да обясни своите мисли, откровения и поведение, постепенно ще навлязат и Фройд, и Мелани Клайн, и Юнг, и Блойлер, и Дельоз, и Лакан, и Лиотар, и Елиас Канети, и Ясперс, а и много други? Шребер се бори за своето освобождаване. Той успява в този посвоему също героичен акт. Според нас обаче всеобщата си известност Шребер дължи не на своята книга Мемоарите на един нервноболен, а на Зигмунд Фройд и на текста му „Психоаналитични бележки върху един автобиографично описан случай на параноя“. Същевременно трябва да кажем, че, изненадващо, съвременните психотерапевти, психоаналитици, и особено психиатри и психолози, в по-голямата си част, не познават този случай на Фройд.

За улеснение за четенето и разбирането на текста ще се възползваме от една кратка справка, цитирана от преводача на Фройд на английски език и психоаналитик Джеймс Страчи.[5]

1842 г. – ражда се Даниел Паул Шребер.

1861 г. – умира баща му на 53-годишна възраст. Тогава Шребер е на 19 години.

1877 г. – на 38 години се самоубива братът на Шребер, който е по-възрастен с три години.

1878 г. – сключва брак с жена, около 15 години по-млада от него.

1884 г. – неуспешно се кандидатира за депутат в Райхстага от Консервативната партия. През същата година, малко по-късно, постъпва за психиатрично лечение в частната клиника на професор Флексиг в Лайпциг. Оттам е изписан след 6 месеца, през 1885 г.

1893 г. – става Председател на Дрезденския съд и два месеца по-късно отново е хоспитализиран в клиниката на Флексиг.

1894 г. – преместен е в държавната психиатрична болница „Зоненщайн“ край Дрезден, като за кратко преди това е в друга клиника за около две седмици.

1900–1902 г. – написва в лудницата книгата си Мемоарите на един нервноболен с цел да докаже, че състоянието му е подобрено и не представлява опасност, за да бъде освободен от принудителната хоспитализация, на която е подложен от съда в болницата „Зоненщайн“.

1903 г. – книгата на Шребер е публикувана.

1907 г. – умира майката на Шребер. Съпругата му получава вероятно инсулт.

През същата година отново е хоспитализиран в „Зоненщайн“.

1911 г. – умира в лудницата. Жена му умира през 1912 г. на 54 години.

През есента на 1911 г., малко след смъртта на Шребер, излизат и „Психоаналитични бележки…“ на Фройд.

Двамата никога не са се виждали.

Тук ще добавим към визитката на Шребер и казаното от Фройд: че Шребер никога не се отрича от лудостта си и издава своите Мемоари на един нервноболен. В тях той се опитва да изтъкне ценността на своите мисли и религиозни преживявания, или по-скоро откровения, като подчертава безобидността на действията, които е принуден да върши поради своята лудост. И както продължава Фройд, благодарение на последователността и логичността си, той успява през 1902 г. да се освободи от наложеното му попечителство и от лудницата, в която пребивава. На нас обаче вече са ни известни и много факти от историята на пациента, за които знаем, че Фройд не знае. Повечето от тях стават ясни едва след Втората световна война, благодарение на изследванията на различни психоаналитици, между които трябва да се отбележи името на американския аналитик Цви Лотан. Впрочем Шребер е описал в книгата си своето виждане за семейните си отношения, но книгата е цензурирана точно в тази глава, отнасяща се до близките му. Фройд се досеща, тълкувайки психотичната продукция, че Шребер има по-голям брат, и вероятно знае кой е бащата на Даниел Паул – а именно д-р Мориц Шребер, – за когото ще стане дума по-нататък. Тук ще опитаме да допринесем още малко за изясняване на психиатричната сцена, като цитираме част от медицинската документация на пациента през годините, открита и описана от Франц Баумайер.[6]

Март, 1895 г.: Ажитиран, плюе, смее се силно… Когато е сам, неспокоен през нощта, удря безразборно по клавишите на пианото, което жена му е изпратила, особено когато е гневен и неспокоен.

Юни 1895 г.: Увеличаваща се възбуда. Често прекъсвана от постоянен, непрестанен смях… Напълно под влияние на налудностите… Казва, че светът отива към края си. Дава му се сулфонал всяка вечер. Мучи срещу лекаря. Крещи му… „Махай се, махай се!“, ядосан, че на въпроса към лекаря, дали се смята за жив, получава утвърдителен отговор. Нарича лекаря „лъжец“ и му казва: „Върви при господаря си!“…, пише писма, понякога е спокоен, свири доста добре на пиано твърде сложни композиции.

Септември 1895 г.: Възбуден, много неспокоен през нощта. Често се смее силно и остро. Крещи едни и същи думи. Стои неподвижно на едно място много дълго и гледа към слънцето, като прави странни гримаси. Спира да прави това, когато някой го приближи и заговори.

Декември, 1895 г.: Неспокоен, понякога говори с другите за неща, които са му безразлични… Отказва да говори за налудните си фантазии. Вие през нощта и мучи на прозореца, повтаряйки обидни думи, или казва: „Аз съм Шребер, Председателят на съда“.

Септември, 1896 г.: … Крещи на слънцето: „Ти си проститутка“, или „Бог е проститутка“. Изолират го през нощта.

Постепенно настъпва успокояване. В декурзусите пишe, че става „по-достъпен“. Споделя, че все повече става жена. От февруари до септември 1902 г. написва Мемоарите

През 1903 г. е изписан.

Има документация и за последната хоспитализация, продължаваща до смъртта на пациента. Той е много добре наблюдаван, описван, проследяван като физическо състояние и лична хигиена. Говори се за това, че е неспокоен, че халюцинира, че няма „инсайт“ за болестта си, но няма достатъчно дълъг запис какво говори Шребер, нито пък запис на някакъв разговор с лекуващите го и свидетелство за това, какво му говорят хората от персонала и как реагират на неговите думи. Описва се повече това, че не се грижи за хигиената си, че мълчи, описва се соматичното му състояние и се измерва теглото му. Така е до момента на неговата смърт, описана като причинена от сърдечна и белодробна слабост. Бихме казали, че това е една много самотна смърт.

Това е класическа сцена, каквато практически представлява психиатричната болница. От онези времена досега тя не се е променила кой знае колко. Фройд вероятно я познава. Психиатрите, които лекуват Шребер, вероятно знаят повече от Фройд за пациента. Те го наблюдават, изследват, затварят – но не го чуват. Даже не опитват и да слушат, за да го разберат. За Фройд остава книгата на Шребер и неговото описание и разбиране за собствените му преживявания, но даже и тя е цензурирана. Фройд я тълкува, както се тълкува сън, и търси, а даже и намира, смисъла на психотичната продукция, която според класическата психиатрия дотогава не подлежи на интерпретиране. За да бъде пълна тази сцена, трябва да опишем и това, което знаем за лекуващите Шребер психиатри, още повече, че един от тях, професор Флексиг, е важен персонаж и от една друга сцена – тази на лудостта.

НЕЩО ПОВЕЧЕ ЗА ПСИХИАТРИЯТА И ПСИХИАТРИТЕ

През годините на лечението на Шребер в психиатрията широко се дискутира диагностиката, като майсторски се описват различните клинични картини, които се свързват педантично с психопатологичната терминология. Липсва подобно обсъждане на терапевтичните подходи и лечение. Съществуват много подробни описания на различните психиатрични заболявания и много малко обяснения за тяхното лечение. Психиатрите, както и сега между другото, мечтаят за откриването на някаква дефектна мозъчна структура, която да води до така наречените тежки психични заболявания – психозите. По принцип се търси анатомичен или наследствен субстрат, като се счита, че за един материален причинител би се намерило и по-адекватно материално лечение. Правят се и големи пробиви в описанието на психопатологията и класифицирането на психиатричната нозология. Постигат се успехи. През 1913 г. Карл Ясперс издава своята Обща психопатология, която се превръща в класическо ръководство по психиатрия. В нея той спори с Фройд, а и цитира описания на различни симптоми на Шребер. През 1911 г. Ойген Блойлер, след Крепелин и неговото наименование „деменция прекокс“, в което се обединяват няколко психотични клинични картини, въвежда диагнозата „шизофрения“, която замества наименованието на Емил Крепелин. Това е заболяването, което ще придаде на психиатрията статус на наука и ще направи загадката на шизофренията основен обект за изследване. В нея влизат и параноидните състояния, които Фройд ще обсъжда и в „Психоаналитичните бележки…“. Впоследствие именно развитието на психоанализата ще доведе до откритието, че параноидните състояния са елемент от развитието на индивида, и то основен елемент, а заболяванията, които настъпват впоследствие, са част от регресивното движение, начин на реагиране при определени отношения, и нямат нищо общо с биологични субстрати. Ойген Блойлер ще каже, че откритата практически от него група от психотични състояния, наречена шизофрения, има един сродяващ синдром, който той ще нарече „аутизъм“ и който има нещо далечно общо с отдръпването на либидото от обектите, за което Фройд пише в случая Шребер. Всичко това залага в основата на развитието едно хипотетично нарушение на биохимичните баланси при психозите и дава тласък в развитието на психофармакологията, което е израз именно на редукционизма, властващ в лечението на психично болните. Така или иначе, по това време професор Флексиг и психиатрите от неговия калибър са твърде отдалечени от търсенето на човека и много по-увлечени по нещо като невроанатомия и неврология. Това дава основание да се дефинира и една психиатрично-институционална политика по отношение на психичните заболявания, която в по-късните години ще доведе до антихуманното отношение към пациентите и превръщането на психиатричната институция в репресивен апарат, практикуващ власт и послушен на всякаква власт, най-вече тоталитарна. Лекуващият лекар на Шребер, професор Флексиг, имал в кабинета си патологоанатомични препарати на мозъци с различни органични поражения, които демонстрирал пред студенти и близки на пациентите. Водеща максима за него, както и вероятно за другия споменат психиатър, Вебер, който така трудно и недоверчиво предлага Шребер за освобождаване, е, че психичните заболявания практически са болести на мозъка. Терапевтичният арсенал на психиатричната институция е съставен от приспивателни лекарства, физическо ограничаване, нарича се „фиксиране“ и всъщност е просто връзване със специални каиши, усмирителни ризи, поливане със студена вода, вкарване в изолатори и, естествено, това, което и сега се нарича „физическо респектиране“. Жените пациентки биват поставяни дори в по-тежка позиция, защото при тях се практикувало, освен всичко това, и отстраняване на яйчниците и матката като лечебно средство. Самият Флексиг казвал, че психиатрията е една недаваща надежда наука и че не се интересува много от пациентите си. Гуидо Вебер е със същите отклонения, или по-скоро правомерности, но изненадващо споделя, че кани пациента на семейни обеди и с учудване забелязва колко светски и интелигентно може да се държи той и да бъде адекватен на разговорите, които се водят на масата. Тук не можем да не отбележим, че след първата хоспитализация, както отбелязва Фройд, жената на Шребер поставя и оставя снимката на д-р Флексиг на бюрото си, което според мен е и израз на голямата власт, която психиатрите имат над пациентите си – и формална, но и неформална (ирационална).

Това е психиатричният декор на драмата на Даниел Паул Шребер, а защо да не кажем тук – и на неговия задочен терапевтичен партньор, доктор Зигмунд Фройд.

ПСИХОАНАЛИТИЧНОТО ПРОСТРАНСТВО, КОГАТО ФРОЙД ПРЕДСТАВЯ ШРЕБЕР

Вероятно Фройд е познавал книгата на Шребер поради темата и специфичността на автора. Във всеки случай някой би казал, че вниманието му към книгата е насочено от Блойлер, който в определен момент изпитвал известни любопитства към психоанализата. Между Фройд и Юнг, който бил асистент на Блойлер, имало разговори, в които била засягана темата „Шребер“, като в едно писмо до Юнг, написано през 1910 г., Фройд казва, че Шребер би трябвало да бъде произведен в професор по психиатрия и да бъде назначен за директор на психиатрична болница[7], като вероятно би дал на психоанализата достъп до такива клинични случаи, които поради тежестта си не могат да попаднат и бъдат лекувани в психоаналитичните кабинети. Според мен тук трябва да се чете следното: „за да може психотерапията да влезе в лудниците и да промени съдбата на хилядите, затворени в тях“. Между другото Фройд споменава нещо подобно и в началото на „Бележките“. Това е обаче важна причина. По онова време психоанализата е доста изолирана както по отношение на хората, които се занимават с нея (един виенско-еврейски кръг, по думите на самия Фройд), така и по отношение на клиниката. Тя е съсредоточена почти изцяло в тясното устие на хистерията, при което има нужда да се разшири като теория за психичното функциониране по посока към предeдиповите еволюционни и клинични ситуации. Именно последното ще доведе и до включването на теорията за нарцисизма в обяснението на психозите, тъй като теориите за психосексуалността, травмата и изтласкването сами по себе си не са достатъчни за анализата и обяснението на психозите. Последното отваря въпроса за нарцисизма като желание без обект и като близък до самата изначалност на либидото, огледалото и двойника, както и теорията за проективния механизъм, а по-късно и Идеала на Аза, които са и в основата на фройдианската идея за несъзнаваната хомосексуалност при параноята.

Разширяването на популярността на психоанализата и изграждането на психоаналитични общества, изтъкнато по-горе, е не по-малко важна причина. Параноята „плаче“ да бъде изследвана не само по отношение на индивида, но и по отношение на развитието на параноичните обществени отношения. Изграждането на групи и общества практически преминава през борба за власт, „любов и омраза“, страхове от недопускани дo съзнанието „хомосексуални“ импулси, които бележат изграждането и на най-чувствителните към човешките чувства и отношения общности. Фройд си дава сметка за това, въпреки че психоаналитичните теории за развитието на групите се утвърждават и развиват доста по-късно с усилията на други опитности, практики и хора.

ЗАЩО ПРЕДПОЛАГАМЕ, ЧЕ ФРОЙД ПОЗНАВА ТАЗИ ДИНАМИКА?

На това място ни се струва, че е удачно да споменем начина, по който започва писането на „Психоаналитичните бележки…“. През 1910 г. Фройд отива със своя ученик, приятел и колега Ференци в Сицилия за две седмици, като целта е да напишат текст върху книгата на Шребер. Двамата говорят за него, като преди това са обменяли и писма на тази тема. Нещо подобно на тази практика вече е налице от съвместното им пътуване до Америка, в което участва и Юнг, когато те разказват сънищата си и взаимно се анализират. Според биографа на Фройд и виден психоаналитик Ърнест Джоунс това е може би първият опит за провеждане на групова анализа в историята на психотерапията. В Сицилия обаче между Фройд и Ференци възникват напрежения и недоразумения, които тежко нараняват Ференци. Първоначално Фройд дискутира случая с приятеля си, но след това му казва, че за работата ще е по-добре, ако той диктува, а Ференци записва думите му. Ференци отказва и си заминава. Следват няколко писма – както между тях, така и едно писмо от Ференци до друг психоаналитик, Гродек. В последното Ференци пише, че Фройд е твърде велик за него и сякаш го възприема повече като баща, а не като приятел или неутрален учител. Същевременно, уважавайки доминиращата позиция на Фройд, Ференци честно признава, че не се справя адекватно с трудната ситуация, като проявява в нея зависимост и параноидна реактивност, която варира от пълна подчиненост до бунт. В друго, също така искрено писмо до Фройд той пише, че съжалява за поведението си в Сицилия, от което е разбрал, че има още много големи липси по отношение на личностното си израстване и професионално формиране. Фройд отговаря не по-малко честно и според нас с необикновена приятелска топлота и загриженост. Аз Ви пожелавам, пише Фройд, да изличите инфантилната си роля и да заемете мястото си до мен като сътрудник с равни права, което Вие не успявате да постигнете. В отговор Ференци говори за разбирането на инфантилизма си и изследва някои свои нагонни компоненти с хомосексуално съдържание. Три дни по-късно Фройд отговаря: „Защо не Ви се скарах и по този начин да открия пътя за разбиране помежду ни. Прав сте, това беше слабост от моя страна; аз също не съм този свръхчовек… Нито имам нужда да се разкривам напълно пред някого… Тази нужда угасна в мен след случая с Флийс…, с чието преодоляване се занимавах… Една част хомосексуално инвестиране беше оттеглена и използвана за оползотворяване на моето собствено Его. Аз успях там, където параноикът се провали“.[8] (Флийс е лекар, приятел на Фройд, с когото той споделя най-интимни преживявания, както и научните си хипотези. Впоследствие Флийс напада Фройд и включително го дава под съд за използване на негови идеи в теориите си. Естествено, губи делото. Според нас Флийс е страдал от психично заболяване, вероятно от параноидния кръг.) В „Психоаналитични бележки…“ Фройд ще се върне към този въпрос.

Това са двете сцени, на които се разгръща случаят на Даниел Паул Шребер и д-р Зигмунд Фройд. На тях има и други действащи лица, на които няма да се спираме подробно, но ще споменем: Бащата на Шребер, жена му, Фон В., слънцето, птици, гласове, Бог, убиец на душата, и още някой.

СЮЖЕТЪТ НА ШРЕБЕР

На 42-годишна възраст Шребер постъпва за пръв път в частната клиника на проф. Флексиг с диагноза „хипохондрия“. След шест месеца е изписан, здрав. Около седем години живее сравнително пълноценен живот, както той казва, но през това време съпругата му прави 6 спонтанни аборта и в крайна сметка Шребер остава без деца. По същото време е назначен за председател на съда в Дрезден, където се премества да живее. В края на този период страда от безсъние, но има и два съня. Фройд пише за тях. Единият е, че болестта му се е върнала, а другият е, че е жена, и колко добре се чувства, когато е сексуално обладаван. Малко след това постъпва при Флексиг в клиниката, от когото е много доволен поради развоя на предишната хоспитализация, а жена му очевидно също, защото държи снимката на лекаря на бюрото си. Започва да говори, че срещу него има заговор, „за да ме предадат на друг, след като разпознаят психичното ми състояние като нелечимо“. Този друг ще злоупотреби сексуално с тялото му, тъй като то ще е трансформирано в жена, и ще го оставят да гние, нарушавайки тенденцията на „световния ред“[9]. През същата 1894 година за кратко е преместен в клиниката на друг лекар, близо до Дрезден (за около 15 дни), която пациентът нарича „кухнята на дяволите“ и където, както споделя, преживява големи страдания, а след това е хоспитализиран в държавната лудница „Зоненщайн“ край Дрезден. Някъде към следващата година е убеден, че насилствено го превръщат в жена. Започва да чувства сладост в цялото тяло и постепенно се примирява с това, „защото не може нищо да направи, за да се противопостави“. През 1900 г. вече цялото му тяло е изпълнено с „нерви на сладострастието“, носи женски дрехи. Впоследствие пише откъслечни бележки, които се превръщат в основа на Мемоарите. Сега ще спрем със сухите психиатрични факти, за да прочетем в текста, който чете и Фройд, че в началото Флексиг бива смятан за главния „убиец на душата“ на Шребер. Може би той е загубил част от своята душа, която обаче се отбива при Шребер, за да го обладава; не се знае дали прави това преднамерено, но в края на краищата Шребер решава, че Флексиг не знае за това. Тази процедура на обладаване на нечия душа се прави с цел да се удължи животът на собствената. Шребер смята, че човешката душа е направена от нервите на тялото. Докато човек живее, нервите са връзката между душата и тялото и така се удържат спомените от преживяванията и дават възможност човек да упражнява властта си. Бог е само нерви, дух без тяло. Той е безкраен, докато хората са с ограничени, крайни нерви. Същността на сътворението включва способността на Бог да трансформира своите нерви в човешки същества чрез лъчи. Бог е завършил сътворяването на света, след като е създал хората, след което се е отдръпнал и повече не се намесва пряко в съдбата на индивида. Това подкрепя вярването на Шребер в свободната воля на хората, вследствие на което те вършат и лоши неща, извършват грехове. Преди смъртта Бог не общува с човешките същества. След смъртта душите на хората се присъединяват към безкрайните нерви на Бог, като Бог отхвърля най-тъмните души. Шребер не вярва, че има Ад. Той е убеден, че тъмните души се подлагат на пречистване с неизвестни средства. Тези подложени на пречистване души Шребер нарича „души на изпитание“. Такава е и душата на Флексиг, която възнамерява да трансформира Шребер в жена. От това Шребер ще изпита огромна възбуда, а от нея душата на Флексиг ще изпита чувство на блаженство, подобно на онова, което изпитват допуснатите до Бог души. Дефиницията за блаженство на Шребер е непрекъсната наслада, съчетана със съзерцание на Бог. Ето това е според него мотивът за конспирацията на Флексиг.

Шребер продължава по-нататък с убеждението си, че прадедите на Флексиг са били в контакт с Божествените нерви. Вероятно с това е свързана и професията на Флексиг – нервни болести. Някой от прадедите на Флексиг е злоупотребил с привилегиите си, за да е по-близко до Бог, и е изправил света пред риск, увреждайки „световния ред“. Изглежда, че според системата на Шребер след отдръпването на Бог от човечеството се оформя „световен ред“, който има собствени закони и логика. Няма сблъсък между Бог и човешките същества, докато отношенията са съобразени и със „световния ред“. Когато тези взаимодействия биват нарушени, цялото Творение е в опасност. Бог отначало участва в конспирацията, защото се страхува от възбудата на нервите, но постепенно започва да търси чувствената наслада при Шребер. По този начин Бог се приближава до света, но неговото съществуване е заплашено поради възможността да бъде погълнат от прекомерно възбудените нерви на Шребер. Шребер пише, че главната идея е да бъде изоставен. Това може да се постигне, като бъде превърнат в жена, проститутка или унищожен чрез разрушаване на ума му. Това обаче е имало „обратен ефект“ и Бог, чрез Божествените лъчи, постепенно изпълва с нерви тялото му, а това са нерви на сладострастието. Това сладострастие се развива в „увеличаване на притегателната сила“ по отношение на Бог. Шребер е подложен на изключително мъчение чрез Божествените лъчи. Лъчите му пречат да спи, да изпълнява нормалните функции на дефекация, уриниране и т.н. В мъчението се включва още един персонаж – Фон В. Шребер е убеден, че поради нарушаване на световния ред светът е загинал и той самият е останал единственият жив човек. Има някакви импровизирани краткотрайни фигури, които също са част от измъчващите го лъчи (да си спомним въпросите към лекаря дали вярва, че е жив, от декурзусите по-горе). Междувременно тялото на Шребер продължава да се изпълва с женски нерви. Постепенно, вече в „Зоненщайн“, Шребер разбира, че ще спаси света, помирявайки Бог със „световния ред“, превръщайки се в жена и показвайки екстремна чувствена наслада, която ще привлече всички тъмни и поставени на изпитание души, като тази на Флексиг. Измествайки тези души от позициите им между него и Бог, именно Той, Бог, благодарение на омнипотентността си, ще забременява Шребер и така ще се сътвори новото човечество. Превръщането на Шребер в жена е повече грижа на Бог. Божествените лъчи вече няма да рушат тялото на Шребер, а ще го изграждат като жена и това ще бъде в съгласие със световния ред. Всичко това няма да се постигне сега, а ще се отложи във времето за неопределен срок. Той може да продължи и стотици години.

Историята е изключително чувствена и пълна с по-малки и по-големи чудеса и откровения, понякога описани с неподозирано очарование и талант, редуващи се със скучни и досадни описания. В нея съществува и криминална интрига, и сладострастност, която на моменти граничи с фантазии за групов секс, и поезия, и страдание, и апокалиптични видения за края на света, и куража за едно ново съзидание с цената на саможертвата на Спасителя (Шребер).

Сега ще проговорим накратко идеята за Шребер на Фройд, с риск да повторим някои откъси от „Психоаналитичните бележки…“.

РАЗМИШЛЕНИЯТА НА ФРОЙД

Фройд остава верен на теоретичните си прозрения до този момент, като се придържа към тезата, че колкото и да е отдалечена психичната симптоматика от обичайните начини на мислене, тя все пак произлиза от по-общи и разбираеми човешки импулси. Той подчертава, че медицинските доклади поставят ударението върху ролята на Шребер като Спасител и трансформирането му в жена. За Фройд второто е по-важното и то е първичната налудност, която се трансформира в религиозна мегаломанна налудност. Прави впечатление, че още от самото начало Фройд подчертава, че Бог е все пак повече съюзник на Шребер, отколкото съучастник в конспирацията срещу него, в която субекти на преследването са Флексиг и Фон В. За Фройд Шребер е сексуален аскет и скептик по отношение на съществуването на Бог: „… след протичането на болестта е повярвал в Бог и е станал радетел на сладострастието“. Но – продължава Фройд – всичко това „има своеобразен характер“ и „това вече не е мъжка сексуална свобода, а е женско сексуално чувство, той се отнася към Бог като жена, чувства се жена на Бог“. Фройд изтъква, че в този случай, поради липсата на достатъчно информация, може да се следва само психоаналитичната техника, като изтъква, че параноикът сам ни дава ключа за обяснението; и по-нататък заявява: „… Нужно е само да се премахне негативната форма на израза,… да се приеме примерът за нещо истинно, цитатът или утвърждаването – за източник, и се оказва, че разполагаме с търсения превод на параноичния начин на изразяване на езика на нормата.“ Следвайки идеите си в четенето на текста, Фройд достига до извода, че психозата на Шребер е резултат от изтласкана хомосексуалност, като се връща към сънищата, цитирани по-горе. Сънят, казва той, „… е имал смисъла на копнеж: бих искал някога отново да видя Флексиг“. По-нататък Фройд говори за това, че женствената фантазия е първично насочена към лекаря и „поводът за това заболяване“ е пробивът на хомосексуалното либидо „благодарение на трансфера“. Впоследствие Фройд изтъква, че Шребер се влошава, когато жена му отива на почивка и го оставя незащитен срещу предизвикателствата, свързани със заобикалящите го мъже. По какъв начин Флексиг се превръща в преследвач, след като е бил „обект на хомосексуалното либидо“ на пациента? Според теорията това става на базата на защитните механизми, които параноикът използва, естествено, несъзнавано, и каквито са изтласкването и проекцията (тук може да се говори и за „формиране на реакция“). Любовта на Шребер към Флексиг се превръща в омраза, защото Флексиг го преследва. Чрез механизма на проекцията, който е характерен за параноята според Фройд, Шребер преживява Флексиг като човек, който го мрази, и по такъв начин удържа своите изтласкани любовни чувства на предпазваща дистанция от съзнанието.

Следва въпросът: защо впоследствие Шребер сътворява теологичното обяснение за своето страдание, в което Бог се превръща отначало в преследвач, а по-късно допринася за неговото спасение. Фройд подчертава, че за Шребер е невъзможно да се примири с ролята на жена-проститутка на Флексиг и замества ролята на лекаря с Бог, което не предизвиква толкова силна съпротива от страна на Егото на Председателя на съда. През тази идея Бог се превръща в консуматор на чувствената наслада, предложена му от Председателя на съда, и това вече не е позорно, а е съобразено със световния ред, като „влиза във велика космическа взаимовръзка и служи за целите на новото сътворяване на залязващия човешки свят“. „‘Новите хора, родени от духа на Шребер’, ще почитат онзи, който се смята за жертва на преследване, като свой прародител. По този начин е намерен пътят, който удовлетворява двете спорещи части в личността на Шребер. Азът е овъзмезден чрез манията за величие, а женствената чувствена фантазия се е наложила и е станала приемлива.“ Тук Шребер реализира и своята фантазия и копнеж да има деца, което не може да постигне в брака си. Следователно, казва Фройд, Егото намира компенсация в своята мегаломания на вече приемливото желание да бъде жена и тук битката с болестта може да спре.

И ТУК ВЪЗНИКВА ГОЛЕМИЯТ ВЪПРОС: КОЙ Е БОГ?

Фройд има отговора, който е изведен от развитието на теорията до този момент. Зад Флексиг, Фон В. и Бог стоят забулените фигури на бащата и брата, към които пациентът е изпитвал изтласкани естествени нежни (хомосексуални) чувства. Това са другите персонажи, към които е изпитвал любов. В текста си Фройд подкрепя тази идея по различни начини. Той счита, че визията на Шребер за слънцето е символ на бащата и разкрива бащиния комплекс – това е бащата на Шребер, с нечовешка заплаха за кастрация, определено даваща материал за неговата фантазия (отначало отхвърлена, впоследствие приета), на желанието да бъде жена.

Малко по-късно Фройд ни предлага и другата част от теорията си за параноята, като фиксация във фазата на нарцисизма, чието място той определя помежду автоеротизма и обектната любов в развитието на либидото. Параноикът, според идеята на Фройд, преживява регресия към фазата на нарцисизма, в която личността оттегля своето либидо от света и го възвръща към представата за собствения си образ. Всъщност, казва Фройд, налудностите, чрез които ние класифицираме клиничната картина, са опит за възстановяване на реалността, тоест опит за оздравяване и процес на някакъв вид реконструкция. Практически у Шребер Фройд разпознава отдръпването на либидото в преживяването на пациента за края на света, който Фройд интерпретира като „проекция на неговата вътрешна катастрофа“. По този начин Шребер се опитва да спаси света през един героичен опит да си върне своята любов към него.

РАЗХОЖДАЩИ СЕ ЛУДИ В ПОДРЕДЕНИ ГРАДИНИ

Тук не е необходимо да изтъкваме, че Фройд е бил и продължава все още да бъде критикуван за своята работа с Шребер. Някои казват, че Шребер не е случай на Фройд, защото те двамата никога не са се виждали; други го обвиняват в надценяване на сексуалния елемент в изграждането на теорията за параноята; трети – че е измислил теорията, преди да познава Шребер, като просто се е опитал да адаптира случая към нея, без да познава цялата информация за пациента; други го порицават, че пренебрегва ролята на условията на живот в лудницата, които неминуемо рефлектират в налудната система на пациента, и така нататък. Ние няма да се спираме на тези твърдения поради това, че нашата цел остава обсъждане на приноса на Фройд, в неговите „Психоаналитични бележки…“, за развитието на съвременната психотерапия, а и психиатрия.

Вероятно Фройд е очаквал тези критики и започва текста с изключителна предпазливост, говорейки за това, че има право да пише за Шребер, позовавайки се на самия пациент. Тук трябва да отбележим, че в едно писмо до Юнг Фройд споделя колебанието си дали не трябва да се срещне с Шребер и да му поиска да работи с текста, като казва, че срещата може да бъде трудна и да предизвика усложнения. Така или иначе, малко по-късно Шребер умира. Възникват въпроси относно това, може ли писмената история да замести личното познанство. От друга страна – а дали  връзката между пациента и терапевта се изчерпва само с това познанство? Може би при психотерапевтичната работа с психотици нещата стоят различно, отколкото при тази с невротици или деца. Няма да се изказваме тук по въпроса, който е от онзи тип въпроси, които е по-добре да остават винаги актуални и отворени. Един друг психоаналитик, Бион, казва, че терапевтът трябва да е много предпазлив в следването на научните методи при работата с психотични пациенти, тъй като неговите слабости в мисленето са подобни на слабостите на психотичното мислене на пациентите. Според Доналд Мелцер това мнение е много сходно със, а може би и вдъхновено от репликата на Фройд към края на бележките, която казва, че може би има повече сходство между неговите теории и налудностите на Шребер, отколкото на него му се иска да разпознае[10]. Последното според мен е в полза на това, че Фройд е именно терапевт на Шребер, мислейки и свързвайки се повече с него, без да се включва в неговата лудост, както останалите лекуващи персонажи, които са едновременно и негови въображаеми инквизитори.

Другият довод в подкрепа на това е начинът, по който Фройд мисли Шребер. За Фройд налудният свят на Председателя е процес на активна работа на ума, а не безсмислица; той отива дори по-далеч от това, заявявайки, че налудностите са защитно средство, за да продължи пациентът да живее и да държи света жив и единен, борейки се с цялото си същество за това: „А параноикът отново го съгражда, макар и не по-красив, но поне такъв, че отново да може да живее в него… чрез работата на своята налудност. Налудното образувание… е опитът за излекуване, реконструкцията.“ (Ако на този фон сравним декурзусите, цитирани по-горе, или медицинските доклади, вероятно ще се запитаме: ако Фройд не е лекуващ на Шребер, тогава кой е неговият терапевт?) Във връзка с последното можем все пак да се опитаме да си представим до кого застава по-близко нашият герой, докато чете Мемоарите на един нервноболен – до пациента Даниел Паул Шребер, или до психиатричната общност? Този инсайт е твърде чужд на Флексиг и Вебер, а и на психиатричната институция, и може би точно това ги превръща в обикновени персонажи в драмата на Шребер, изпълняващи ролята на преследвачи и злоупотребители, а не на лечители или доброжелателни партньори.

„АЗ СЪМ ЕДИНСТВЕНИЯТ ОЦЕЛЯЛ ИСТИНСКИ ЧОВЕК…“

Тази фраза е интересна и с това, че е мислена в края на XIX и началото на XX век. Звучи като пророчество за всичко, което се случва поне до края на живота на д-р Зигмунд Фройд, а защо не и за следващите сто години.

Английският психоаналитик Д. Мелцер споделя, че в „Случаят Шребер“ като че ли за пръв път (може би и без да се усети) Фройд говори за един вътрешен свят, който има своята динамика и свойството да се опитва да отразява реалността и по някакъв начин да се свързва с реалността. Тук стигаме до най-блестящата и привлекателна част от случая, в която Фройд изследва фантазията на пациента за „гибелта на света“. Това е събитие, в резултат от което Шребер ще остане единственият истински човек – отбележете, не единственият жив, а единственият истински. Малко преди това в текста си Фройд забелязва подобието между Флексиг и Бог в двата периода на болестта. Той пише, че развитието на параноята е свързано с процеси на разлагане, както хистерията – с процеси на сгъстяване. Или по-точно: че параноята „отново подлага на разлагане осъществените в несъзнаваната фантазия сгъстявания и идентификации“. Тук искаме специално да подчертаем, че това става в несъзнаваното, както е и при работата на съня, и ако проследим по-нататъшното развитие на психоанализата, четейки Мелани Клайн, Бион, Мелцер, а и други, можем да кажем, че тези процеси се наблюдават за пръв път в нормалното раннодетско развитие. Ако прочетем по-нататък текста, ще видим, че преследвачът се разцепва на Флексиг и Бог и така можем да го схванем като реакция от параноидния кръг, предшестваща последващото идентифициране на двамата и поставянето им в един ред. Когато включим и мисълта, че първоначално Флексиг е обичана фигура, ще си дадем сметка, че Бог е само завръщане във вътрешната сцена на някого отпреди Флексиг – също така обичана, но по-важна за съществуването (и за детето) фигура. Тук практически се въвежда и простата формула за превръщането на любовта в омраза, като защитен процес срещу регресията, клоняща към онази точка на развитието, която Фройд поставя между автоеротизма и обектната любов, а именно – нарцисизма. Практически регресията, описана по този начин, е обратният път на раннодетското нормално развитие, с неговите първични защитни процеси на разцепване, омнипотентност, проективна идентификация и др., чието изследване дължим на Мелани Клайн и впоследствие на теоретиците на обектните отношения. Предпоставките за това развитие на теорията Фройд полага в анализирането на Шребер и в някои други текстове от този период. Засега обаче този процес довежда според Фройд до подновяването на „сексуализирането на социалните нагони“. Към тази формула Фройд добавя концепцията за проекцията при Шребер, за да даде една задоволителна картина на параноята. Буквално той пише, че краят на света е практически проекцията на вътрешната катастрофа на Шребер. Именно този анализ на механизма на преминаването от по-ранното параноидно чувство към по-късните мегаломанни налудности осигурява следващите развития на психоаналитичната теория и позволява прилагането на психотерапията в лечението на психотичните състояния.

„КОЛКО БИ БИЛО ХУБАВО ДА СИ ЖЕНА, КОЯТО СЕ ОТДАВА ПРИ ПОЛОВ АКТ!“

Да си припомним, че всичко започва оттук – нещо като фантазия, нещо като сън. Тази мисъл трябва да се отхвърли, защото предполага според Фройд една пасивна хомосексуална нагласа и трябва да бъде безмилостно изтласкана. Същевременно тя е на една стъпка от състоянието на чувствата, които (не) можем да изразим, като любов/омраза към бащата. Това е нещо строго забранено. Мисълта да бъдеш в женска позиция, налудността да бъдеш трансформиран в жена обаче не е нищо друго освен реализация на съня. В халюцинациите, последвали по-нататък, следвайки отхвърлените фантазии, несъзнаваното желание да си жена се възвръща и приема модела на съноподобното желание, което засяга архаичната изтласкана представа да си жена на баща си. Като средства на защитата се появяват заместващите фигури на Флексиг и Бог, които стават проводници на конспирацията и сексуалната злоупотреба. Появява се обаче и една цел, която е по-поносима: че ако се превърне в жена, ще се възвърне „изгубеното блаженство“ на света. Тук Фройд говори за „изригване на хомосексуалното либидо“, но ние бихме предпочели да кажем, че става въпрос за желание да станеш жена, което според нас е доста по-различно. Да загубиш мъжествеността си не е толкова сложно, и това според нас не е свързано с хомосексуалност. Тук Фройд може би подценява до известна степен това, колко по-сложно от загубата на мъжественост е да се превърнеш в жена, за което свидетелстват сложните и мъчителни промени, случващи се в ума на Шребер – нещо, което според нас също не е свързано с това, да си хомосексуален. Въпросът, който според нас най-вече изтъква и Фройд, е, че възникването на желания, неприемливи за обществото, и особено свързани с промяната на пола, могат да пробудят страхове от хомосексуалността, което провокира целия параноичен репертоар под формата на защитна реакция. Свидетели сме на това, че последното може да бъде начин на реагиране не само на индивида, но и на цялото общество, особено ако в него има заложени силни хомофобни тенденции, присадени културно, политически, идеологически, възпитателно и т.н.

И така, според нас Фройд е мислел повече за процеса на развитието на женствеността и какво значи да приемеш една по-тиха и нежна нагласа, която традиционно – тогава повече, отколкото сега – се е приемала за „по-женска“, в сравнение със загубата на мъжествеността. Именно от това желание побягва Шребер в параноидните налудности и в крайна сметка намира спасение за себе си и убежище в ролята на жена на Бог и майка на неговите деца. А в такъв случай изниква и естественият призив от библейските времена: „Ако съществуваш, покажи се!“. Ние обаче знаем, че Бог се показва само на избраните, а те са твърде малко, а ако се покаже на простосмъртен, той може да не успее да понесе това, както и може да се самозаблуди, че това е Бог. Вероятно обаче Бог обича интерпретациите за себе си. И тогава, с малко тъжна ирония, можем да се заслушаме в интерпретацията на Зигмунд Фройд.

БАЩИ И БОГОВЕ

За да разберем тази връзка, ни трябва още информация за пациента. Шребер пише за своите близки и за отношенията си с тях, но тази глава, както казахме, е цензурирана и липсва[11] в публикацията. Фройд трябва да гадае, както се тълкува ребус или сън. Все пак той знае нещо за бащата, д-р Мориц Шребер, който е твърде известен в медицинските среди от онова време. Ние пък знаем за него още повече.

Д-р Мориц Шребер бил създател на система за възпитание на децата още от самото им раждане и автор на много книги, по които поколения семейства отглеждали децата си. Имало и сдружения, обединяващи хора, които изповядват идеите на Шребер-баща. Ключовите средства на така наречения Ортопедичен институт за възпитание на Мориц Шребер били контрол, потискане и тотално подчинение. Детската природа според лекаря Шребер била изключително груба и изтъкана от подли части, които трябва да бъдат изличени. От детето се изисквало сляпо подчинение. В книгите на доктора пише, че „на детето и през ум не бива да му минава, че неговите желания могат да вземат превес над правилата на живота и, естествено, превес над желанията на родителите“. Тук-там в тези книги има и нещо от рода на това, че се препоръчва на родителите да играят с децата си или да се радват заедно на съвместния живот. Според Розмари Динаж, автор на предговор към книгата на Шребер, ако отнесем тези препоръки към семейството на доктора, те явно ще прозвучат малко тъжно, вяло и даже мрачно. На този фон фразата, която и Фройд анализира в текста си: че Бог (ако приемем, че той е бащата) не разбира живите, защото се занимава само с мъртвите, и че това „преминава като червена нишка през целия ми живот“, става съвсем разбираема. Практически бащата изоставя сина си, тъй като има данни, че често потъвал в депресивни състояния, и умира рано, когато пациентът е още твърде млад. Не може да има и съмнение, че Шребер-син е възпитаван от самия Шребер-баща, който не е просто баща, а е експерт по отглеждането на деца. Същевременно прави впечатление, че и Бог, който измъчва Шребер в лудницата, е изключително вероломен, двойствен и чудовищно ирационален. Експертът по отглеждането не е просто малко по-твърд като родител, той е безкомпромисен, непогрешим. Нашият опит показва, че изискването на бащите за сляпо подчинение от страна на децата впоследствие може да изкристализира у децата под формата на налудности за величие и омнипотентност. Може би това дава основание на Елиас Канети да отиде по-далеч и да свърже системата на Шребер с германския тоталитаризъм. Практически Хитлеровата генерация е отгледана по книгите на бащата Шребер, в атмосферата на така наречения „тоталитаризъм на домакинството“[12]. Един от най-добрите изследователи на житейската история и психотичната кариера на Даниел Паул Шребер, Цви Лотан, казва, че Мемоарите на един нервноболен са пренаписано послание на бащата към поколенията под формата обаче на една алтернативна версия[13]. В психиатричната болница „Зоненщайн“ Шребер открива налудната си система, управляваща света, и я декодифицира. Тук можем да отбележим, че в началото на бележките си Фройд говори за това, че параноиците открито казват това, което невротиците прикриват. Тук имаме едновременно системата на бащата и системата на лудницата, отразени в лудостта на този пациент, който Фройд някак задочно анализира. Можем спокойно да кажем, че системата на Шребер е и отражение на всички политически тоталитарни системи, на които сме свидетели или в които сме били участници.

ЖЕНИТЕ ЛИ? – МОЖЕМ САМО ДА ГИ ФАНТАЗИРАМЕ…

Интересно е, че при изследването на Фройд липсва каквото и да е любопитство към майката на пациента или към жена му. Тук можем да добавим, че сега, много по-късно, се знае, че жената на Шребер е била силно привързана към своя баща, но ние можем и да се запитаме защо се е съгласила мъжът й да бъде държан толкова дълго в лудницата „Зоненщайн“ – държавна болница с много по-лоши условия от частната клиника на Флексиг. Знае се, че след изписването от болницата съпрузите са осиновили дъщеря, която много години след смъртта им казва, че осиновителят й е бил изключително грижовен и внимателен човек. Думите й буквално са: „той беше за мен майка повече от собствената ми майка“. Някои просто твърдят, че Фридолин, както е името й, е незаконна дъщеря от друг мъж в живота на съпругата на Шребер. Историята мълчи по този повод, както и за още вероятно много други тайни, които крият истината за съпружеския живот на пациента.

Ние можем да се питаме също каква е била майката на пациента, още повече, че третата му хоспитализация настъпва веднага след нейната смърт. Според нас впечатляващите мъжествени изяви на бащата напълно са забулили нейния образ. Твърде вероятно е бащата, с изразените си качества, да е криел в себе си и една дълбоко потисната женственост, която се е изявила в неговия син. Много вероятно е пациентът да е бил принуден да се изрази през тази женственост, като изхвърли от себе си присадената от възпитанието мъжественост, която го е сковавала и парализирала. Практически Даниел Паул Шребер никога не успявал да надмине баща си, и винаги на крачка от успеха – се провалял, именно спасявайки митичната бащина непобедимост, включително и поради ранната смърт на бащата. Тук присъства може би и великата ирония на съдбата (която за щастие никога не ни изоставя): че доктор Мориц Шребер, един „велик главнокомандващ“, днес е запомнен само с това, че е бил баща на един велик луд. Някои автори твърдят, че майката била по-силната личност от бащата и синът се идентифицирал с нея. Ние сме по-близко до идеята за едно място на майчинска несъстоятелност, изцяло наситено от присъствието на бащата, който присъства в живота на детето и с което той се свързва изключително през садистични и садомазохистични отношения. Ако Шребер би бил в състояние да си спомня, то спомените биха го отвели не само до тези отношения, но и до една продължаваща дълго инфантилна безпомощност, причинена от майчинската несъстоятелност. Тази безпомощност впоследствие се представя в параноидната картина и се преценява от Фройд като несъзнавана хомосексуалност, която на повърхността се проявява като „ужас от женското в мен самия“. Оттук може би и следва тълкуването, че желанието да си жена е един отчаян опит да компенсираш, или по-точно контролираш, тази безпомощност на майката, причинена от нейната несъстоятелност. Ние си представяме една безпомощна поради редица причини майка, която не успява да се противопостави на налудните интрузивни възпитателни втурвания на бащата. Отново си позволяваме да кажем, че майката не е спомената никъде и е един малко оценен обект, като че ли лишен от всякакво значение. Вероятно личността, която е правела нещо с тялото на детето, даже и само в образователен и корекционен план, е бащата, който вероятно е имал някакъв вид частична, скрита параноя, завиждайки на елементите на женственост, като е умъртвявал и ликвидирал всякакъв вид реална майчинска функция, като я е присвоявал. Вероятно и налудностите на Шребер са повторение на този травматичен опит от тази незащитеност и същевременно усилие да контролира травматичната възбуда, породена от мазохистични импулси, които също са може би един от факторите, оживили и еротизирали трансфера.

ШРЕБЕР НАБЛЮДАВА ЗЪРНАТА НА ГЪРДИТЕ СИ

Всеки, който дръзне да посегне към смяна на пола си, бива нараняван. Преди Шребер, който не може да излезе от лудницата, защото обявява, че се превръща в жена, историята познава много други. Например Жана д’Арк, която е изгорена, като една от причините за това е, че носи мъжки дрехи. Да не говорим за параноидното отношение на обществото към различните, независимо дали се касае за транссексуалност, по-голяма „женственост“ при мъжете и повече „мъжкост“ при жените, както и за хомосексуални, цигани, луди и т.н. – параноидно отношение, което започва с учтивостта, че нямаме нищо против тях, или че „Те“ са много симпатични хора, което е в началото на полагането на „разликата“. Според Фройд във всеки от нас има хомосексуална (разбирай: за мъжете – женствена, а за жените – обратното) природа и онзи, който не може да я толерира в себе си, развива реваншистки и агресивни нагласи. Тук отново можем да се запитаме дали женствено и пасивно е равностойно на хомосексуално и според нас отговорът отново е отрицателен.

Голямото Фройдианско откритие е либидото. Фройд установява, че желанието е фундаментално недиференцирано и не прави разграничение между хомо- и хетеросексуално. Достатъчно е да се вгледаме в психотерапевтичното лечение, за да видим, че сексуалното поведение не се заучава, а се дължи на нагоните, които са вродени и се модифицират от идентификационните процеси, през които преминава всеки индивид в цялата си жизнена дистанция.

От случая Шребер обаче разбираме нещо повече за нарцисизма, който, както казахме, според Фройд е една фаза на либидото, „през която се преминава по пътя от автоеротизма към любовта към определен обект“. Как се случва това? Във фазата на автоеротизма, според него, при детето все още няма добре очертани граници по отношение на обектите, с които то се свързва. В следващата – нарцистичната – фаза се обединяват в единство автоеротичните работещи нагони, и за да се научи индивидът, фигуративно казано, да обича, най-напред той взема за „любим“ обект самия себе си, или по-точно образа, който има за себе си и за своето собствено тяло. В тази фаза образът за собственото Его е ясно отграничен от другите обекти. Създава се необходимост у индивида да преоткрие у някого другиго характеристиките на собствения Аз и най-вече – собствените си сексуални характеристики. Именно тогава, в тази нарцистична фаза, възниква и хомосексуалният обектен избор. Тоест: избирам да обичам подобните на мен, телесно, характерово, виждам в другия себе си и се оглеждам практически в себе си. След тази фаза, оцветена от хомосексуалния обектен избор, се преминава към хетеросексуалния избор.

Същевременно за нас е по-важно да се изтъкне, че според Зигмунд Фройд хомосексуалните стремежи не изчезват напълно, а се изместват от сексуалните си цели, като подлежат на сублимиране и се трансформират в така наречените социални нагони. Именно те (социалните нагони), дават приноса си за приятелството, другарството, съсловния дух и любовта към човечеството изобщо. (Тук може би е добре да си припомним цитираните по-горе писма между Фройд, Ференци и отношенията с Флийс, Юнг и т.н.) На това място ни се иска да добавим, че още в „Три студии върху теорията на сексуалността“ Фройд пише, че „хора, които не са се освободили напълно от фазата на нарци[си]зма, т.е. имат фиксация в тази фаза, която може да действа като предразположеност към болест [тук ще отбележим, че Фройд счита за болест параноята, както и шизофренията и неврозата, но не и хомосексуалността], ­ са изложени на опасността приливът от либидото, което не може да се оттече по друг начин, да подложи социалните им нагони на сексуализиране и следователно да разруши техните придобити в развитието сублимации.

Параноиците са фиксирани в нарцистичната фаза, която, повтаряме, стои в естественото развитие на либидото между автоеротизма и хетеросексуалността, и ако измерим прехода от сублимираната хомосексуалност към нарцисизма, можем да установим и размера на регресията при параноята.

СРЕЩАТА Е ЕДНО НЕВЪЗМОЖНО, НО ВСЕ ПАК ЖЕЛАНИЕ

Ако се опитаме да обобщим бележките на Фройд върху книгата на Шребер, може би трябва да повторим, че параноикът не може да толерира чувства с пасивно женска (хомосексуална) природа, или по-просто казано – „нежни чувства“, и ги пази в един залив във вътрешната си сцена, като ги държи отдалечени от „преследвача“ в себе си, който проектира върху външни обекти, които безпощадно го измъчват и му причиняват безкрайни страдания. Подобна е и нагласата на определени параноични общества, които са готови да привидят и прикачат всевъзможни ужасяващи неща на всеки различен, особено когато се касае за нестандартни отношения към това, което най-общо наричаме „пол“. В тяхното преследване и стигматизиране участват и медицинските и психиатричните институции, понякога с необикновена изобретателност и лицемерие.

Относно Шребер, следвайки Фройд, се докосваме, от една страна, до силно еротизирани отношения на параноика с властния баща, а от друга, до липсата на каквото и да било убежище за страховете и чувствата, които владеят пациента вследствие на това. В лудницата Шребер според нас има вид на отчаяно, уплашено малко дете, което се чувства атакувано от всички възможни страни и което няма къде да се скрие, освен в мислите, които бълва неговият ум. Когато той казва, че някои от нещата, които се случват с него, са толкова странни и невъобразими, че не могат да бъдат изразени с думи, както и когато твърди, че понякога гласовете му говорят на някакво подобие на протогермански език, това вероятно е езикът на първичния процес, чрез който се изразяват сънищата ни, както и малките деца, преди да се включат в обичайния език на обкръжението си. За да можем да осмисляме това, което ни се случва, е необходимо да имаме едно психично пространство, което да е защитено и в което да получаваме помощта на някого, който ни подпомага в назоваването, разбирането и подреждането на нашите преживявания. Отношенията с майката, която е първият контейнер за детето и прави така, че това се случва, като че ли липсват в текста, а може би и в реалността на Даниел Паул Шребер. При него има силни импулси и страсти, както и силни конфликти, но липсват каквито и да било партньори, подпомагащи го в тяхното осмисляне, преработване и включване в едно по-поносимо житейско русло. Единственото убежище за пациента остава вкопчването му във външните обекти през проекцията на любовта и омразата, изведени в екстремните си варианти. Ако Шребер не е преследван – ще бъде осъден на вечна самота и ще „загуби разсъдъка си“. Той произвежда непрекъснато налудни мисли, опитвайки се да изгради от тях своята къща от думи, в която да съществува. За да се говори обаче, необходимо е някой да слуша и да ти отговаря. С Шребер няма кой да разговаря освен събеседниците, които той самият си създава, практическите преследвачи – Флексиг, слънцето, Бог, птиците, които са глупави като гъски и като млади момичета, и други. Той страстно се вкопчва в тях, защото, макар и враждебни, те са този някой, който присъства и не го оставя на собствената му изолираност и самотност. Затова и чувствата са толкова екстремни и параноикът винаги енергично и страстно обвинява, или се оплаква, и винаги говори, без да може да бъде прекъснат, защото, ако изгуби и опонента си, той практически губи по-голямата и значима част от себе си. Това е всъщност и последствие на проективните механизми при параноята, които Фройд изследва, но за това, както би казал в мемоарите си Председателят на Дрезденския съд, ще стане дума малко по-нататък.

И тук си спомняме, че ако у Жак Ривиер Антонен Арто е намерил слушател не на стихотворенията си, а на размислите си, свързани с тях, то Шребер не е имал такъв шанс. Вероятно ако Шребер беше лекуван не в „Зоненщайн“, а в психиатричната болница „Бургхолц“ в Швейцария, ръководена от Блойлер, Юнг, и в която е работил и последователят на Фройд и аналитик на Мелани Клайн, Карл Абрахам, неговите перспективи може би биха били по-добри, но пак твърдим, че Шребер не е имал никакъв шанс.

Тук не бива да забравяме и това, че част от самия пациент е да убива диалога, преди той да успее да се случи, да намира подходящата емоционална дистанция, за да прави това. Той обикновено изпада в една и съща повтаряща се ситуация, подобна на еротизираните отношения с един или твърде властен, или твърде съблазняващ баща, като желае привилегировани отношения с него (това се отнася и до отношенията с вожда, владетеля, имащия властта и други подобни), и в края на краищата приема да се подчини, тъй като фантазиите му за преодоляването на бащата са дълбоко блокирани. Той практически е това дете, което не е в състояние да се възхищава от бащата и да изпитва благодарност и изпълнена с доверие зависимост. Той е осъден да се среща винаги с един опасен и кастриращ или пак опасен, но съблазняващ и корумпиращ (в неговите фантазии) баща, който никога не става равностоен разумен партньор. По отношение на него параноикът никога не успява да намери баланса между любовта и омразата. Освен ако не попадне на подходящ терапевт или терапия.

Сега нека от Шребер отново се обърнем към Фройд. Както всеки човек, така и той е бил лично включен в подобни отношения и в своята научна работа анализира такива ситуации с баща си, с Бройер, с Флийс и с други. Фройд обаче има основание да каже, че „е успял там, където параноиците не успяват“, защото вярва на собствената си анализа, в процеса на която разбира, че приятелствата, носещи марката на братството или синовността, могат и да рефлектират в параноични елементи. Той е бил наясно за хомосексуалната инвестиция в тези отношения, както и че изходът е те да бъдат сублимирани в някакъв общественополезен обект. За него това е била психоанализата.

Фройд представя в текста „проекцията“ като основния защитен механизъм на параноята. Чрез нея, вместо чрез забравянето, както е при изтласкването, е възможно да се отървеш от непоносимото, като го прикачиш към някого другиго, с обратен знак. Буквално Фройд казва, че „… онова, което вътрешно трябва да се усеща като любов, се възприема като омраза, идваща отвън“.

Ако Фройд беше мислил заедно с Шребер в своя кабинет, сигурно щеше да усети себе си като обект, който е дестинация на една проекция, и би стигнал до по-нататъшните стъпки, направени след него в психоанализата, а именно – до теорията за проективната идентификация. Шребер обаче няма такъв контейнер за налудностите си и за емоциите, свързани с тях. Той може само да ги изхвърля, както се случва при лечението в клиниката на Флексиг и „Зоненщайн“, и отново да ги поема, защото те се връщат като бумеранг. За да се случи това, своята роля има и цялата съществуваща психиатрична институция с нейната терапевтична философия, в основата на която е „пазенето“ именно от това, което пациентите преживяват, и изолирането им чрез всички подходи, на които тя подлага и Председателя Шребер. Това довежда до свръхинвестиране на страстите на параноика в собственото му мислене, превръщайки го в „самоконтейнер“, който обикновено се разпада, защото, както казва Арто, самото то, мисленето, страда от „изоставеност“, което е и всъщност едно „безпределно страдание“. То не се отразява от никого другиго, който да се опита да го разбере и да го върне на автора му по един по-подреден и включен в човешките отношения начин. Впрочем този провал се е случил и при първата, определена като „успешна“, хоспитализация на Шребер в клиниката на професор Флексиг, тъй като при хипохондрията контейнер за тревожността временно става тялото на пациента, в което той проецира вероятно замаскираните си налудни страхове. Може би тогава този начин на „удържане“ е бил достатъчен, но с натрупването на различни неблагоприятни фактори, които Фройд анализира в текста, само тялото вече не е било способно да приюти лудостта на пациента, без да се трансформира по начина, който е описан в Мемоарите на един нервноболен.

Именно в създаването на осмислящ контейнер е и разликата между психотерапията и редукционистката психиатрия, която и сега, чрез психофармакологията, бяга от срещата с преживяванията на пациента. И тук интересното е, че четейки „Психоаналитичните бележки…“ и сравнявайки периода от живота на Фройд по време на написването им с концепциите му за параноята на Шребер, ние усещаме, че той чувства заедно с пациента, асоциирайки налудностите му с теорията на психоанализата. Подходът му към лудостта на Шребер показва, че Фройд вярва, че терапевтът и пациентът заедно могат да разберат и най-странните производства на несъзнаваното, колкото и трудно да е това. Последното несъмнено е най-добрата отправка към разбирането на психозите, довело до по-нататъшното развитие на психоанализата и сродните й психотерапии – като груповата анализа и психодрамата.

ЕДИН МАЛКО ТЪЖЕН ЕПИЛОГ

Както казахме по-горе, срещата между пациента и неговия терапевт не се е състояла в реалността. Въпреки това, според нас Шребер е истинският пациент на Фройд, защото те се срещат в своите текстове. И някак си се разбират помежду си…

Може би има и още нещо. Някои казват, че в психиатричната болница „Зоненщайн“ по времето на нацизма е била експериментирана газова камера, в която били екстерминирани болни с душевни недъзи, мозъчни увреждания, епилепсия и други „дегенерати“ според терминологията на Третия райх. Оказало се, че е по-евтино, ако психично болните се унищожават в концлагерите, заедно с всички, различни по всякакви признаци. Така и станало.

Това се случило след смъртта на Зигмунд Фройд. Можем само да гадаем какво би казал той за това. Можем и да се питаме какво ли е провиждал Председателят на съда, Даниел Паул Шребер, лунатикът от „Зоненщайн“, когато е казвал и пишел, че „… Бог се занимава само с мъртвите…“.

30.9.2011 г.

[1] Бланшо, М., Предстоящата книга, Изд. къща КХ –Критика и Хуманизъм, С., 2007, превод Антоанета Колева, с. 43.
[2]  Пак там, с. 46.
[3] Пак там, с. 49.
[4] Всички цитати от Мемоарите на Шребер са по следното издание: Schreber, D. P., Memoirs of Мy Nervous Illness, Revew Book, 2000.
[5] Strachey, J., Editorial Note to „Psychoanalytical Notes on an Autobiographical Account of a Case of Paranoia“, St. Ed. Hogart Press, London, 1958.
[6] Baumeyer, F., „The Schreber Case”, International Journal of Psychoana-lysis, 37, 1956: 61–74.
[7] Jones, E., S. Freud: Life and Years, The Hogart Press, London, 1955.
[8] E. Mаncini, „The Schreber Case: The Discreet Charm of Paranoid Solution“, The Italian Psychoanalytic Annual, 2007: 131–149.
[9] Според някои изследователи на живота на Шребер след Втората световна война има данни, че Флексиг е обещавал на Шребер да не го мести в друга клиника, но не е удържал на обещанието си, тъй като е считал случая за терапевтично безперспективен.
[10] Меltzer, D., The Kleinian Development, Karnak, 2008.
[11] Schreber, Ibid.
[12] Вж. Канети, Е., Маси и власт, изд. Леге артис, Пл., 2009.
[13] Lothane, Z., 1989, „Schreber, Freud, Flechsig, and Weber Revisted: an Inquiry into Method of Interpretation“, Psychoanalytical Review, 76 (2): 203–262.

 

вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.