*Текстът е написан за преводното издание на Издателска къща „КХ – Критика и Хуманизъм“ на книгата на Зигмунд Фройд „Тотем и табу: Някои сходства в психичния живот на диваците и невротиците [1912-1913]“ и публикуван през 2013 година като послеслов на същата книга. Оформление на корицата – Яна Левиева.
На разсън/мване
Д-р Давид Иерохам
На един от психоаналитичните конгреси…:
Провежда се във Ваймар, а на втория ден Фройд скромно прочита допълнението към случая „Председателят Шребер“[1]. Събитието има историческа значимост, тъй като за пръв път д-р Зигмунд Фройд допуска, че несъзнаваното съдържа не само инфантилен материал, но и останки от първобитния човек. В същия текст той говори за тотемизма, както и за това, че „митообразуващите сили на човечеството не са престанали да съществуват, а и днес произвеждат в неврозите същите психични продукти, каквито са произвеждали в дълбока древност… същото важи и за религията“[2].
За момента само ще добавим, че отношенията му с Карл Юнг са все още приятелски; но за това – по-късно.
Едно иронично предположение
Питаме се защо един лекар, който работи с пациенти, страдащи от различни психични проблеми, се опитва, развивайки идеи за обществото, културата, произхода на религиите, бъдещето и настоящето, да се включи в разговора за човека и историята на цивилизацията.
Струва ми се, че в работата с другия винаги, отново и отново, се пресътворяват истории, или по-скоро двамата, пациент и терапевт, стават съавтори на две истории. Едната, по-явната, е „фалическата“ история на пациента, а другата, малко по-забулена и загадъчна, е историята на неговото лечение. Действието се случва в атмосферата на т.нар. „трансфер“ – една сцена, на която се преживяват и тълкуват отношенията на пациента, от раждането му нататък, с всички основни фигури и всички, обхванати в процеса на терапия събития от живота му. Терапевтът е партньор, превъплъщаващ се в различни роли, отредени му от пациента, но и съучастващ в изграждането на тази драма. Понякога той поема ролята на „помощен аз“ (подкрепяща или антагонистична роля), а друг път „играе“ коментатор, подобно на хора в древногръцката трагедия – тълкуващ или отразяващ постъпките на героя и провиждащ последствията от тях. Процесът е ограничен във времеви рамки и правила-табута, които различават терапевтичната сцена от житейската и имат за цел да създадат атмосфера на изследване, чийто резултат би трябвало да бъде, от една страна, разбиране на себе си, а от друга, подобряване на живота на пациента. В това взаимодействие се отразяват не само индивидуалните, но и обществените характеристики, както и начините на реагиране на участниците спрямо тях. Тези начини са свързани с възпитанието, с традициите и обичаите на всяка общност, но отразяват и забраните и разрешенията, законите и затрудненията на обществото, в което живеят и пациентът, и терапевтът.
Можем да кажем, че символите, които носим в несъзнаваното си и които проникват в сънищата и в психичните ни симптоми, се приютяват в културата, в която живеем, за да ни дадат възможност да я тълкуваме, включително и психоаналитично. Това според нас е и причината Зигмунд Фройд да се обърне в текстовете си към културата, в която пребиваваме.
Истории от думи или истории от образи
По-важното е, че в диалога между тези двама души, пациент и терапевт, се раждат образи, които започват да говорят и обясняват, сценично и визуално, винаги недостигащия за описване на човешкото преживяване език. В тези образи се отразява както начинът на мислене на индивида, така и цялата човешка култура. Това обаче е идеалният вариант на терапията. Всъщност самият Фройд признава, че не е сигурен в работата си с пациента, че аналитикът в него спи, и т.н. Но спящият, както и будният винаги сънуват и може би това е гаранция, че те са живи.
Същевременно терапевтичните сесии са потопени в преживявания на отношенията, както и на истории, свързани с тези отношения, някои от симптомите се повтарят, но историите, стоящи зад тези симптоми, или по-точно това, което последните символизират, по-често са строго индивидуални. За да си представим обаче каква е историята, на нас ни е необходимо образно и сценично мислене. Разбирането от пациента на собствените му преживявания също е процес на изграждане на образно и сценично мислене или отключване на способности за такова. Терапевтът не само трябва да слуша пациента – даже когато не го вижда и е с гръб към него, но е желателно и да си представя това, което е чул. За тази цел психотерапевтът трябва да въобрази и да положи пациента, а и себе си, в някакъв контекст; при Фройд това е контекстът на културата.
През въпросната година (1912-1913) той казва, че не му върви в терапията. Може би има предвид точността на интерпретациите; може би – времето, което избира за тях; или пък намирането на терапевтична дистанция между него и пациента; или някакъв недостиг във въображението, което не му подава достатъчно наситени с енергия образи и картини, за да бъде съавтор на сценариите на пациента, но от друга перспектива. Струва ми се, че последната причина е най-любопитна.
Трябва да се отбележи, че още от началото на творчеството си Фройд е изключително ангажиран и вълнуващ се от делничния, културен и политически живот. Тук трябва да споменем трудовете му, свързани с неклиничните проявления на несъзнаваното в ежедневието – грешките, вицовете, които, трябва да отбележим, са свързани с личния му опит, и естествено, тълкуването на сънищата, което включва и неговите собствени. Именно в Тълкуване на сънищата Фройд ни показва как, през анализиране на настоящето, което постепенно се развива в конструиране на разказ, обхващащ преживявания, разпрострени из целия живот на индивида, той постига разбиране на самия себе си. Появява се „онази сцена“, на която оживяват – през образността на свободните асоциации – несъзнаваните фантазии от най-ранното „бебство“, които разкриват житейската ни история като произведение на изкуството и вдъхват нов полъх, развиващ креативността на индивида и допринасящ за хуманното му функциониране.
Според мен същото е необходимо и на терапевта – подобен процес на одушевяване на неговата представност и активиране на нещо, което е много по-различно от рационалния мисловен процес и което практически е нормалният, и по-скоро същностният, аспект на човешкия живот. Фройд нарича това „несъзнаваното“, или „първичен мисловен процес“, но ние бихме го нарекли динамизиране, или драматизиране, на несъзнаваното, или на психичната сцена.
Изброените по-горе трудове изследват мисленето, говоренето и символизирането на терена на западното общество. Включването и на себеизследването ги прави още по-достоверни, като последното е изиграло и своята роля именно за драматизирането на „психичната сцена“ на терапевта Фройд. Тук се осмеляваме шеговито, но доброжелателно да допуснем, че в този период може би е бил необходим друг стимул за това драматизиране, а именно идеята за това, как са се случили конституирането на обществото и човешката култура, за което е необходима може би по-интересна, по-епична, но и по-дълбока и проникновена по нашето скромно мнение сцена. Тук държим на думата „сцена“, защото културата и общността са по-скоро сценични понятия, а и стават за нас по-разбираеми, описани като такива.
И така, за да разберем симптома, необходимо е да разкрием „истинската“ история с нейните „непоносими“ детайли, която стои зад него, но която е изтлас кана в несъзнаваното именно поради съпровождащите я афекти и фантазии като страх, наказание, срам, вина и други отвращаващи ни от самите себе си феномени. За разкриването на историята е необходимо именно драматизиране, за което стана дума по-горе – както за пациента, така и за терапевта. Това повишава „възможностите на ума“, като прави и двамата по-креативни и подобрява цялостното им битие като човешки същества и част от човешката общност. Според нас именно стремежът към динамизиране (драматизиране на известния застой в развитието на „ролята терапевт“) е провокирал д-р Зигмунд Фройд да предприеме своето задълбочено изследване на културата, което включва така наречените „културни“ текстове – Тотем и табу, „Масова психология и анализ на Аза“, Културата и нейните неудовлетворености, „Мойсей и монотеизмът“.
Сериозни причини, несериозни поводи
Фройд определя 1912 година ту като успешна, благодарение на работата му върху Тотем и табу, ту като мрачна и непродуктивна и заради здравословните проблеми, които има. Всъщност според биографа му, психоаналитика Ърнест Джоунс, това е тревожна и нещастна година. В честитка до Карл Абрахам Фройд пише: „… В следващите години ни очакват мрачни времена. Следващите генерации вероятно ще жънат признание, но на нас се пада несравнимата радост от първооткриването“. През 1912 г. Фройд публикува няколко кратки статии, но има две теми, които доминират: едната се отнася до техниката на психоанализата, а другата – до психология на религията. Според Джоунс и двете теми са свързани с нарастването на различията с швейцарската школа.[3] Фройд смята, че това се дължи на непознаването, от страна на дисидентите, на техниката на психоанализата и й обръща сериозно внимание, като я описва по-подробно от всякога. От друга страна, възвръщането на интереса му към религията е свързано с Юнг и с неговото обширно разхождане из митологията и мистицизма.
Двамата достигат до противоположни заключения в изследванията си – Фройд е убеден повече от всякога в своите възгледи за важността на инцестните импулси и едиповия комплекс, докато Юнг се отправя все повече и повече към тезата, че те нямат особения смисъл, за който говори Фройд, а само символизират по-езотеричните тенденции в човешката психика.
Идеята обаче за изследване на религията идва като че ли по-рано и с известно колебаене. Още през 1907 г., в статията „Натрапливи действия и религиозни практики“, Фройд прави паралел между ритуалите при натрапливите неврози и религиозните церемонии, вероятно имайки предвид тези при католицизма и юдаизма, като твърди, че те са подобни едни на други в провокирането на чувство за вина, в случай че бъдат пренебрегнати.[4] Според него обаче при неврозите, където са и дълбоко интимни, те се и различават при различните индивиди, докато в религиите са стереотипни и колективно практикувани. През 1910 г. пише на Ференци как размишлява върху идеята, „че смисълът на религията има в основата си дълбоката безпомощност на човечеството“. Това е само размишление, но през 1911 г., в писмо до Ърнест Джоунс, Фройд казва, че е посветен на нещо, което изключително много го занимава: „Това е психологията на религиозната вяра и отношения… Аз знам, че това е заобиколен път в моята работа, но е въпрос на несъзнавани връзки“. И в друго писмо, вече до Ференци: „Аз съм напълно Тотем и табу“.
Естествено, нека не забравяме и въздействието на самолюбието му. В последните години Фройд и Юнг твърде много дискутират тази тематика. Юнг се заравя дълбоко в митологията и сравняването на религиите. Същевременно тук се проявява и нещо твърде сериозно. Изследванията на Юнг са опит да се отиде твърде далеч и да се предложат някои доста объркани заключения, за да се обясняват клинични факти.
Фройд тръгва по обратния път на изследването, който според нас е по-истинският и по-честният, без да се страхува от противоречията и конфликтите. Той иска да разбере как сигурните клинични факти от неговата работа, от неговия преживелищен и аналитичен опит, могат да хвърлят светлина върху ранната история на развитието на човечеството. Тук можем да припомним случая на Малкия Ханс с неговата фобия от коне и осъзнаването на несъзнаваната значимост на животните и тотемистичното изравняване между тях и фигурата на бащата.[5] Фройд поглъща огромен материал, който се смята за длъжен да прочете, но същевременно знае, че има нова идея и че останалите, толкова многобройни теории само го объркват. Навлязъл е в продуктивен период и в даден момент пише на Абрахам: „книгата ще допринесе за острото разделяне между нас и цялата арийска набожност – религиозност“, но малко по-късно споделя, пак с Абрахам, доста тъжно: „Юнг е луд, но аз не искам разцепление, бих предпочел да напусне по собствено съгласие. Може би моята работа с Тотем ще ускори разрива, което е против желанието ми.“[6]
Четири заглавия, които казват всичко
Това практически са заглавията на четирите студии, а именно:
„Страхът от кръвосмешение“
„Табуто и амбивалентността на емоционалните импулси“
„Анимизъм, магия и всемогъщество на мислите“
„Инфантилното завръщане на тотемизма“
Тук, ако използваме само ключовите думи, които сме подчертали, стигаме до една от основните драматични тенденции на психичната сцена: страх – амбивалентност – всемогъщество на мислите – тотемизъм.
Според нас те дават много ясна линия на тази, иначе сложна с многото си, цитирана от етнологичната литература, информация книга. Още от тях обаче личи настояването на автора, че преживяванията на хората са най-достоверният фактор, който би трябвало да има и най-голямата научна стойност при изследвания, засягащи човека и неговия контекст.
Заглавието на първата глава е „Страхът от кръвосмешение“, като на пръв поглед основното в нея е изследването на многобройните табута при първобитните племена на аборигените в Австралия, които са били актуални за учените по онова време. Тук Фройд обаче отбелязва, че табутата са прекомерни, в сравнение с реалната опасност от инцест. Това не може да се обясни с хигиенни съображения и въвежда чисто психологичния фактор на „безумния“ страх. Вторият фактор, който също е част от психичното, според Фройд е свързан с това, че изкушението на инцеста е много по-голямо при така наречените диваци, отколкото при съвременните хора, при които съществува добре организирана система за неговото репресиране. Пак повтаряме, че водещото, описано от Фройд, не е самият факт на кръвосмешението, а са многобройните предписания, които трябва да се изпълняват, за да затруднят максимално условията за създаване на възможности за извършването му. Последното според него се дължи на изкушението на инцеста и на страха от самото изкушение. Тук Фройд насочва вниманието ни към невротиците, които организират своите фобии и част от симптомите си подобно на древните табута, имащи същата цел. Основата за това е, че първият сексуален избор за момчето предполага кръвосмешение, тъй като е насочен към майката или сестрата. Постепенно в самото развитие на индивида е заложена динамиката на отказването от този избор, но в клиниката на неврозите системно се демонстрират елементи на психичен инфантилизъм, тъй като пациентът или не се е освободил от детското в психосексуалността си, или е регресирал към него. Инфантилното желание се изтласква, но интересът остава и именно различни фиксации, защитаващи невротика от инцестните импулси, играят главна роля в живота му. Фройд обаче вече ни е научил, че под всеки страх стои някакъв импулс. Страхът от изкушението, който се разиграва в несъзнаваното, става причина за изработ-
ване на системата на табуто, която трябва да предпази обществото от импулсите на индивида, а и да запази и самия него.
Съществува и една разлика между системата на табуто и клиниката на натрапливата невроза, а именно, че първото е осъзната санкция, предотвратяваща влечението към кръвосмешение, докато при невротика има изкушение за кръвосмешение в сферата на въображението. Според нас обаче Фройд е мислел по-скоро, че табутата са създадени именно от изкушенията на въображаемото, а не от фактите, свързани с инцест.
Втората част се нарича „Табуто и амбивалентността на емоционалните импулси“. В нея табутата при полинезийските племена са сравнени със забраните и ритуалите при обсесивните невротици. Трябва да се има предвид, че амбивалентността е основен динамичен модел в теорията на Фройд за натрапливата невроза, която практически е конструирана от него като диагноза. Това е ситуация, в която всяко емоционално въвличане е съпроводено с компенсаторна, подводно течаща в несъзнаваното враждебност към същото лице. Забраните и ритуалите на натрапливите личности са необходими, за да запазят любовта и обичаните хора от опасностите, които, тъй като произлизат от самия невротик, присъстват непрекъснато. Първичната забрана е срещу докосването, която се разбира в сексуален смисъл като мастурбация, но е разширена към всякакъв вид контакт. Сексуалните фантазии, предизвикани от мастурбацията, водят до страх от кастриране, свързан с допускането за отмъщение заради убийствените импулси по отношение на едиповия съперник.
Практически сексуалните и агресивните импулси са изместени, но „изместването“ води до непрекъснатото им процеждане в съзнанието под формата на различни забрани и ритуали, които държат чувствата далеч от мислите, а мислите – отделени и изолирани една от друга. Същевременно последните могат да заразяват нови обекти и лица, които от своя страна стават забранени и провокират още предпазни ритуали. В корените на всичко това стои идеята, че табуто, от една страна, е нещо свято и извисено, но ако докосне неподходящия човек, то се превръща в нещо опасно и зловещо, от което трябва да се предпазим.
Онова, което ги свързва, е фактът, че се страхуваме както от срещата със святата сила, така и от срещата с нечистата сила. Двете тенденции – от една страна, нежните чувства към онези, които са важни за нас, и от друга страна, враждебността към тях, тъй като от тях произхождат редица забрани, свързани със сексуалния ни живот – са разделени и никога не се срещат, тъй като враждебностите обикновено са изтласкани; но те провокират различни симптоми под формата на страхове за обичаните хора, забрани и ритуали, целящи да не се допусне да се случи нещо лошо.
Практически контагиозността при диваците се изразява и в това, че който наруши табуто, също става табу, а при натрапливите невротици, през механизма на „изместването“, нещо, което е станало неприятно, заразява всичко, което по един или друг начин се свързва асоциативно с него и също се превръща в източник на забрана. Фройд дава пример с жена, която отдавна е скъсала със своя приятелка, живееща в друг град. Пациентката не е в състояние да се възползва от предмет, купен от магазин, носещ за название съпружеското име на приятелката й. В настоящия момент тази приятелка е табу – „недопустима“ за нея, и закупеният предмет също се превръща в табу, каквото е и бившата приятелка, с която тя не иска да има нищо общо. Тоест предметът носи заразата, която просмуква всичко наоколо.
В тази част на произведението си Фройд описва и обектите, които често налагат различни ритуали на пречистване, във връзка с амбивалентните чувства, които предизвикват. Това са отношенията с унищожените врагове, отношенията със смъртта и отношенията с владетеля. И тук отново на преден план в психичната реалност излиза двойствеността на нашите чувства, които винаги имат една по-явна и една по-сенчеста, скрита, или както казва Фройд, изтласкана страна. Именно тази двойственост провокира редица ритуали и в живота на невротика, и в обществения живот, които са сходни както при дивите племена, така и в наши дни.
Третата глава се нарича „Анимизъм, магия и всемогъщество на мислите“. Анимизъм се нарича първото светоусещане, предшестващо религията. Той се съпровожда с явление като магията и с вяра във всемогъществото на мисълта – практически Фройд показва, че в анимизма е налице именно то, всемогъществото на мисълта.
Фройд споделя, че заема израза „всемогъщество на мислите“ от пациент с натраплива невроза, който обозначава чрез него измъчващите го непонятни и странни процеси, водещи до възникването на различни суеверни предположения[7]. Например, когато пита за някого, винаги се оказва, че въпросният човек е починал наскоро, а предположението на пациента, във връзка с това, е, че той контактува телепатично с покойника, който пък му дава знак за себе си. Това всемогъщество на мислите практически като че ли управлява реалността и има голямо значение за живота на невротика. По същия начин първобитният човек смята, че като прави магии и заклинания и мисли някакви неща, той управлява реалността и изменя външната сцена. И дивакът, и натрапливият невротик, а ние ще добавим – и децата, действат така, като че ли желанията са еднакви с делата, като че ли мислите могат да въздействат върху реалността, без да се предприемат каквито и да било действия. Ако са лоши, мислите трябва да бъдат наказвани, както лошите дела; идеите за нещата са същото нещо (едно към едно) като самите неща, притежават еднаква тежест и стойност. Магичното мислене и анимизмът имат за предпоставка един спиритуализиран, магически свят, което е основна характеристика на „ума“ на първобитното общество, но това според Фройд се отнася и за натрапливата невроза, при която пациентите смятат например, че са убийци – само защото са имали враждебни желания, обикновено приютени в несъзнаваното. Основата на това е нарцистичната свръхоценка на собственото психично и на собствената власт да детерминираш събитията. Постоянната нужда от контролиране и ритуални защити се изискват точно защото невротикът е вкопан в идеята, че е опасен – убеждение, почиващо на вярването, че желанията са изравнени с действията.
За ордите във фантазиите, а и в реалността
Дотук книгата все още е само за „табу“ – може би поради множеството на забраните, които ни съпровождат и които в повечето случаи са по-силни от така разбираемата човешка толерантност. Четвъртата статия обаче, която е и най-популярната от четирите, разработва темата за „тотема“. Тук Фройд предлага решение на важен по онова време антропологичен проблем: как са свързани тотемизмът и екзогамията, кое е възникнало първо и при какви обстоятелства. Фройд приема идеята, че при тотемизма някои групи от хора се свързват с животински видове, с които съблюдават някакъв вид ритуални отношения. Същевременно се спазват и различни забрани. Екзогамията пък е институция, която изисква индивидът да сключва брак с представител на друга група, а не на своята собствена, на каквото и да било ниво на родство. Изискването е същото като онова, което сега важи за съвременното нуклеарно семейство, в което не можеш да се ожениш за сиблинг, родител или дете. Отчитайки тези особености и свързаните с тях забрани, Фройд предлага собствена интерпретация. Той ги отнася към главните стълбове на социалния живот на първобитните хора. Като използва психоаналитичната теория, тълкува ритуалното убийство на тотемното животно като защитна форма – „изместване“ – по отношение на бащината фигура. Тоест смята, че в несъзнаваното фигурата на бащата е приравнена с тотемното животно и заедно със забраната да не се взема жена от същата група, към която принадлежи даден индивид, представлява „отричане“ на двете големи едипови желания – да убиеш баща си и да се ожениш за майка си. Така че институцията общество се основава на репресивните мерки, предприемани от общността, за да се потиснат желанията, свързани с едиповия комплекс.
Изчетено е огромно количество литература: Фройд се оплаква на Ференци, че едва ли някой би могъл да си представи какво е усещането, след като си работил с пациенти по 13 часа на ден, да четеш антропологична литература, както и такава, свързана с история на религиите; че бремето става непоносимо и ще трябва като че ли да посвети един цял живот на тази мисия – „да се оженя за друга жена“, казва той. За теорията си използва три източника – трудовете на Дарвин за горилите, на Фрейзър – за тотемизма и екзогамията, и на Робърт Смит, който изследва тотемичното жертвоприношение и последващото го масово угощение и празненство, заедно с наблюдавания между тях кратък период, наподобяващ траур. Четвъртият източник обаче са неговите, на Фройд, и на Ференци клинични наблюдения върху фобиите от животно при малки деца, които Фройд тълкува като страх от кастриращия баща, който в детството – както и в детството на човечеството – е представен от животното, превърнало се в тотем и в ядро на детската фобия.
И тук Фройд разказва история, по-скоро драматизирана сцена:
Тя започва с „първобитната орда“, управлявана от върховен главатар, наслаждаващ се на абсолютна власт и сексуално доминиране. Той убива или изгонва всички свои съперници. Неговите синове обаче се съюзяват и опълчват срещу тази съдба, която им дава само три възможности – смърт, заточение/изгонване или заробване. Ето защо те убиват бащата тиранин, изяждат го, за да заемат неговото място. Деянието е извършено. Очакването е, че синовете ще се зарадват на новопридобитата власт и сексуална свобода и ще се отдадат на веселба и инцестни удоволствия, но уви… Те са поразени от чувство на вина и срам. Убивайки тиранина, те са убили и своя създател, който ги е опазвал по време на тяхното детство. За уталожването на тази вина и за нейно изкупление, а също и за да избегнат убийственото сиблингово съперничество, при което брат ще започне да убива брата (тук Фройд напомня библейското „Не убивай!“), както се случва при синовете на Едип, синовете изковават „закона на бащата“ и се отказват от безконтролните инцестни наслаждения. Убитият баща сега символично се възстановява като тотем и е в корените на закона, който ни свързва (нас, братята).
Тук трябва да се отбележи, че за разлика от по-ранната версия на едиповия комплекс, в която детето се отказва от инцестните си желания и безропотно се подчинява на родителския авторитет, Фройд прави следваща стъпка. Вече сме в полето на юношеството, в което детето е достатъчно зряло, за да прогледне и да разбере, че идеята за родителската омнипотентност и всезнаещност е само един фантазъм, и се чувства в правото си да се отдели от тях чрез едно символично убийство, което му е необходимо, за да „прави своите собствени неща“. Чак след това юношата започва да изпитва зрялата любов на възрастния към родителите си и благодарност за това, което са те за него, и чак тогава и приема да живее според законите на пълната отговорност за действията си. По този начин юношите не само приемат себе си като синове и дъщери на конкретните си родители, но и са готови да заемат собственото си място като носители на закона в ролята на автономни, самостоятелни личности.
Песимисти–оптимисти, реалисти и… Гений
Според Робърт Пол[8] тази история поразила съвременниците и, естествено, била отхвърлена като преувеличена и твърде сложна. Паралелът между еволюцията на обществото и съзряването на индивида, както и тезите за тотемната фаза на религията днес имат най-вече историческа стойност. Това е гледна точка на реалността, но зад паравана на мелодрамата стои едно убедително наблюдение: че едиповите фантазии на детството, базирани върху сексуалните и агресивни импулси в нуклеарното семейство, имат своите културни и филогенетични основания и трябва да бъдат разглеждани в смисъла на идеята за историческо развитие при условията на естествено селекциониране, целящо максимално включване на репродуктивните възможности. Първобитната орда вероятно никога не е съществувала, но тя идеално превъплъщава фантазиите, в рамките на които всеки индивид се добира до екстремните въображаеми резултати на своите нарцистични и репродуктивни стремежи. Това са домогвания до мястото на бащата, въобразяван като способност за създаване на много деца от възможно най-много жени, при това опитващ се да се избави от съперниците, които гони, или по-точно кастрира, елиминирайки по този начин техния репродуктивен потенциал.
На това място ни се ще да отправим предизвикателство към всички критици на драмата за първобитната орда, като напомним, че не бива да пренебрегваме и смисъла на опита, в наше време, на всички скотовъдци, навсякъде по света, които запазват един от най-подбраните и потентни бикове, а и изобщо мъжки животни, за разплод на всички женски, а убиват, изяждат, кастрират или насочват за принудителен труд оставащите мъжки, като по този начин възпроизвеждат първобитната орда.
От друга страна обаче, иска ни се да се отграничим и от мнението на някои автори, според които онова, което всъщност ни казва в тази книга Фройд, е, че „в началото бе делото“ – последното изречение на Тотем и табу. Взирайки се в онази далечна 1912 година, подозираме, че д-р Зигмунд Фройд, без да има каквито и да било илюзии за човечеството, знае, че в началото винаги е психичната сцена с нейните фантазии, сънища, желания, които впоследствие се превъплъщават в реалността. В този смисъл той не е нито песимист, нито оптимист, а е гений, който провижда, че човекът, както и културата не бива да имат илюзии за себе си и че едва когато приемем идеята, че не сме вечни и всемогъщи, ще можем да предприемаме адекватни и конструктивни действия.
[1] Фройд, З., Председателят Шребер, 4 т. от „5-те случая“, Изд. къща „КХ – Критика и Хуманизъм“, Изд. къща „Стигмати“, 2012, превод Анета Иванова, Владимир Теохаров, редакция Нина Николова.
[2] Цит. произв., 116-7.
[3] Jones, E., Sigmund Freud. Life and Work, vol. 2: Years of Maturity, The Hogart Рress, 1955, 74-120.
[4] „Натрапчиви действия и упражнения на религията“, във: Фройд, З., Психология на религията, Евразия, 1994.
[5] Фройд, З., Малкият Ханс. Анализа на фобията на едно петгодишно момче, 3 том от „5-те случая“, Изд. къща „КХ – Критика и Хуманизъм“, Изд. къща „Стигмати“, 2011, превод Теодора Карамелска.
[6] Jones, E., ibid., 372-421.
[7] Повече за този елемент, както и по-цялостно описание на клиниката на натрапливата невроза може да се прочете в: З. Фройд, Човекът плъх, 2 том от „5-те случая“, Изд. къща „КХ – Критика и Хуманизъм“, Изд. къща „Стигмати“, 2010, превод и редакция: Нина Николова, Светла Маринова.
[8] Paul, R.A., “Freud’s Аnthropology: A reading of the ‘cultural books’ in Freud“, в: Cambridge Companion to Freud, J. New съст.), Cambridge University Press, 1991.
Давид Иерохам 