Изкуството да организираш сцената*

*Текстът е написан за преводното издание на Фондация „Кентавър Арт“ на книгата на Адам Блатнер „Драматизирайки-Аза: Практически приложения на психодраматичните методи“ и публикуван през 2014 година като предговор към същата книга.

Изкуството да организираш сцената

Тази книга е специална, защото сюжетът й е посветен на това как да се подреди сцената на една от малкото истински психотерапевтични модалности. Модалност, чийто „изобретател“ Джейкъб (Яков) Морено е назовал, неслучайно, „Психодрама, социометрия и групова терапия.“ В собствения си предговор Морено нарича книгата на доктор Адам Блатнер „едно добро допълнение“, което може да се разбере в превод и като „едно добро приложение“ и даже, като „един добър помощник“. Веднага ни се иска да споменем, че една от главите на книгата е наречена „Помощният Аз“, термин, който Морено дава на лицата – професионални психодраматисти или не, които се въплъщават в някаква роля, участваща в „драмата“ на пациента.

Същата функция той отрежда и на терапевта, който трябва да подпомага процеса на психодрамата, оставяйки главната роля за нейния автор (протагониста). Естествено тук наричам пациент (протагонист) този, който търси психотерапията, за да намери изход от състоянието, което обикновено назоваваме „психична болка“.

Мисля по този начин, защото, когато е изобретявал психодрамата, Морено е мислил за облекчаването на човешкото страдание, а не за създаването на един безкраен за хората празник. Определението на метода, към което се придържа и авторът е, че при него не се говори за проблемите на пациента, а те се изобразяват на сцената. Именно това прави психодраматичният подход, който е групов, но и индивидуален метод, податлив на описание чрез езика на театъра.

В момента психодрамата се развива през много дискусии, в които някои защитават мнението, изразено най-кратко, че „за да се върви напред, е по-добре да се скъса с философията и теоретичните постановки на Морено“, срещу мнението, че трябва „психодрамата стриктно да се придържа към корените си“.

Когато обаче се отнася до практическото приложение на психодраматичните подходи, никой не успява да ги отрече, въпреки усилията, включително и у нас на някои недотам „образовани психотерапевтично“ критици. Всъщност те злоупотребяват с идеята, че в психодрамата липсват рамка и правила, и даже теория. Тяхната критика според мен е истинско зло, бездарен донос, като един от отговорите на това е и тази книга. По отношение на критиката за липса на теория на психодрамата ще си позволя съвсем накратко да отбележа, че психодрамата е може би един от малкото терапевтични методи, както психоанализата в различните й развития, която има теория за психичното развитие на личността, адекватна на същностната диалектика на психотерапевтичния процес, чиито основи са поставени от Морено. Най-интересното е и това, че от тази теория, с нейните етапи и характеристики, са изведени и основните подходи на психодрамата. Практически, те са подробно очертани в тази книга – дублиране, „огледало“, въплъщение в роля, размяна на роли и други. Същевременно същите тези подходи отразяват и развитието на груповия процес, тъй като не бива да забравяме, че психодрамата е създадена преди всичко като групов процес.

От друга страна, тази книга се занимава с рамката, правилата, техниките, фазите и самата организация на психодраматичния процес, като имплицитно, а и експлицитно, ги обосновава като основно средство за осмисляне на това, за което можем да кажем, че е „речта“ на „психодрамата, социометрията и груповата терапия“. Без тяхното познаване е все едно да четеш един текст, знаейки само значението на някои думи, без да познаваш синтаксиса, който организира, но и осмисля речта ни. В случая става въпрос именно за това, че тези „кич-психодраматични“ критици не познават синтаксиса, тоест речта на психодрамата. Същевременно психодрамата се ограбва твърде безскрупулно от други модалности, включително и психоаналитични, които даже и не цитират откъде взимат метода. Естествено последното води до пиратско, безотговорно и – бих казал – злоупотребителско прилагане на метода, което също е част от „психотерапевтичния кич.“.

Въпреки тези обърквания, считам, че те допринасят за по-доброто и по-модерното развитие на философията на метода и парадоксално обогатяват неговите практически приложения.

Ще се опитам съвсем кратко да спра вниманието на доброжелателния читател върху тези идеи, които считам за фундаментални за представата ни за психодрамата и които следват, според мен, естествено философията на Джейкъб Морено.

Съществува „психична реалност“, която е производна на преживяванията на индивида в реалния свят, но твърде различна от самата реалност. Структурирането на „психичната реалност“, което, според мен, отговаря и на това, което можем да наречем „вътрешна сцена или вътрешно пространство“, започва още от вътреутробното и даже преди вътреутробното развитие. Именно тези преживявания изграждат и структурата на това, което най-общо можем да наречем Аз. Поради проблематичността на развитието на индивида, (тук не е мястото да се спираме на нейните причини), на психичната сцена, ако все пак спазваме и театралната терминология, което не е съвсем точно, съществуват несъзнавани фантазии, вътрешни обекти, ранни садистични свръх-азови фигури, психози, страхове, чудовища, вещици, убийствени импулси, ярост и ревност, завист, любов и омраза, налудности за преследване и унищожение и благородни стремежи да поправиш въображаемите ужасяващи щети, които си нанесъл на обичани невинни и отвъд. Същевременно, според Морено, съществуват и спонтанност, и креативност, и действеност, които са същностни за неговата философия за човека. Той не се притеснява да сравнява „сцената на психичното“ със света на Уилям Шекспир и често казва, че психодрамата идва от Шекспир. Тук ни се иска да добавим, че бащата на Морено е живял, а може би е и роден в България, в Плевен, и малко на шега се поддържа мита, че самият Морено се е родил през една бурна нощ в трюма на кораб, плаващ в Черно море. Последното може би е само напомняне, че психотерапията не може да съществува само като „нормативност“ и за да бъде практикувана, е необходимо да имаш поне малко въображение.

Как да бъде обаче изследвана психичната реалност, която, ако не бъде „просветлена“, обговорена, разказана, пресътворена, отреагирана, ще ни потопи в това, което наричаме душевна болка или ще ни изхвърли от състоянието на човечност. Ако във вербалните методи, какъвто е психоанализата, това се случва в драматичните отигравания на цената на трансфера, то психодрамата отваря истинска сцена, на която се изобразяват и драматизират представите за отношенията, характерите, значимите фигури и взаимодействията им с представите за собствените Азове, преживяванията, постъпките и последствията от тях, както за участниците, така и за живота им в картината на собствения им свят. В тази връзка Адам Блатнер пише, че психодрамата и психоанализата не бива да бъдат скарани или, по-скоро, усамотени една от друга, защото са подобни и действат като основополагащи методи в психотерапията.

Предлагайки психодраматичната сцена обаче, трябва да се има предвид, че тя е необходимо да бъде строго организирана, подобно на една Шекспирова постановка или един модерен филм, чиито език не се състои само от думи, а преди всичко от образи. Това е необходимо, за да се превърне първичният, неосъзнат опит в преживелищен. Тук искам да подчертая, че когато имаме преживяване, вече имаме процес на придаване на смисъл и може би трябва да кажа, че в това отношение тази книга е безценна. В нея е отбелязано и важното значение на груповата динамика, която се развива, както на сцената, привнесено от помощните азове и възпроизвеждаща по своеобразен начин обектните отношения в психичната реалност на протагониста, така и от самия процес на взаимодействие между груповите членове, терапевта или водещия и преживяванията на всеки от участниците в този групов процес. Последното, но не и на последно място, връща протагониста, а и самата група, в това, което бихме могли да наречем остатъчно обективна реалност.

Самият процес на прочитането на текста на д-р Адам Блатнер извежда мисленето на читателя за психодрамата на самата психодраматична сцена и деликатно и много вещо го води към подреждането на психодраматичните му мисли, предостави и даже импулси. Тя е написана в изящен стил, предразполагащ към разбиране и човечност. В тази посока са структурирани, както използваните слова, така и тези авторски рисунки в стил „комикси“, които директно включват собствените ни преживявания в един истински сценичен процес.

В текста няма надменност или арогантност, а едно смирено предлагане на психодрамата за приложение в различните сфери на културата, от психотерапията и психичното здраве, работата с деца и тийнейджъри, семейното консултиране, до образованието, религията и икономиката, към които бихме добавили и формирането на професионални психотерапевти, както и креативната супервизия на професионалисти, работещи в полето на различните психотерапевтични модалности. И тук, следвайки дисциплината и етиката на самата професия, Адам Блатнер казва, че при всеки случай е необходим личен опит с психодрамата, социометрията и груповата терапия и редовна супервизия.

Накрая ще споделя, че през 90-те години на миналия век бях представен на Адам Блатнер от основоположника на психодрамата, социометрията и груповата терапия в България – Габриеле Вийсман-Брун. Блатнер ми се видя невисок човек, с вид на доктор, лекуващ малки деца, изключително подвижен и наблюдателен, с много жив и доброжелателен поглед. Габриеле му каза, че води обучителна група в София и използва като основна литература неговите книги и по-конкретно тази, която държим сега в ръцете си. Блатнер малко се притесни и каза, че все пак трябва да се чете и Морено и след това сподели с хубаво чувство за „вица“, че в малките еврейски магазинчета в родния му град един от фамилията стои на тезгяха и продава, а друг стои в склада и подрежда, това което се предлага на тезгяха. В този смисъл той каза на Габриеле: „ние добре сме се разпределили, ти продаваш, а аз подготвям в склада нещата“. След като човек прочете тази книга ще разбере, че Адам Блатнер не е човекът от склада, а си остава психодраматист и в самия текст, превръщайки четенето му в психодраматично и целебно преживяване.

И съвсем накрая, но не на последно място, искам да спомена още две неща. Първото е, че тази книга не бива да се чете като готварско помагало с различни рецепти. Изтъквам го, защото тукашната психодрама е застрашена и от това, което наричам „кич-психотерапия“, която използва някакво парче, отмъкнато някакси от една истинна и естетическа завършеност и сготвено по най-грозния начин. За да усети тази книга, читателят трябва емоционално да я преживее, тоест преосмисли, както и да усети нейната искреност и естетизъм, защото това също е част от психодрамата, а и въобще от психотерапията.

Второто е, че преводът на книгата е много професионален, според мен, защото преводачът Ваня Недялкова не само познава езика професионално, но е психодрама-терапевт и групов аналитик, което има своята роля в „превеждането“ до нас на Адам Блатнер и неговия изключителен текст.

София, 1.1. 2014 г., Д-р Давид Иерохам

вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.