*Текстът е написан за преводното, преработено и обновено издание на Издателска къща „КХ – Критика и Хуманизъм“ на книгата на Алис Милър „Драмата на надареното дете и търсенето на истинския аз“ и публикуван през 2018 година като послеслов към книгата. Оформление на корицата – Яна Левиева.
Надареността и бездарността
Драмата на надареното дете не е книга за отглеждането на децата. Не е и книга по детска психоанализа. Можем да я наречем книга-манифест на психоаналитик, който излиза от кабинета си, както излиза и от онези забележителни години, наречени през миналия век „Шестдесетте“, и се обръща към една по-широка публика, за да бъде полезна със своето познание и опит на повече хора. Главният обект на изследване на Алис Милер не е нито детето само по себе си, нито родителите; главният обект са възрастните. Всички онези, които са поразени от следствията на едно порочно, тоталитарно, възпитателно дисциплиниране, осигуряващо влизането на детето в общество, което унищожава естествената надареност, превръщайки я в чудовищна бездарност. И тук възниква темата за това кой как чувства собственото си детство и дали вярва, че то е било „вълшебно и прекрасно“ или пък белязано по дефиниция от репресия, поразила до голяма степен неговите способности да живее творчески и да развива своите естествени заложби за един по-присъщ му и по-смислен живот.
Алис Милер е на страната на детето. И тук трябва да уточним, че тя е на страната и на онова дете, което живее във всеки възрастен и до което голяма част от самите тези възрастни нямат достъп. Става дума за онова дете, което никога не е било чуто и чиито чувства и истински желания никога не са били зачитани. Това дете, може да се каже, не е било забелязвано, а с израстването си то самото е забравило за собствените си травми от детството си, или по-скоро ги е „затворило“ в несъзнаваното си.
Нека само вметнем, че текстът е написан през 1972 година и е първата книга на Алис Милер. Няма да се спираме надълго на нейната биография, но само ще споменем, че Милер е с еврейски произход, родена в Полша, живяла в гето, избягала, укривала се под полско име във Варшава. След войната тя емигрира в Швейцария, където става психоаналитик. Работи именно като психоаналитичен терапевт дълги години, след което постепенно започва да се отказва да членува в психоаналитични организации, тъй като смята, че във „войната“ между детето и възрастния психоанализата застава на страната на възрастния и в ущърб на детето. Написала е няколко книги по темата за вредата от „отровното“ възпитание. Интересни са дори само заглавията на тези книги, те пораждат специфични асоциации: някои напомнят за „нещо типично немско“, в експресионистичен стил, и леко – за духа на казармите, затворите и концлагерите; напомнят и за онези лозунги, с които са били дресирани хората в годините на тоталитаризма, например: Не бива да си спомняш, В началото бе възпитанието (издадена и на български), Истината ще те направи свободен…
Бих искал отново да подчертаем една от основните идеи на книгата: че всяко дете се ражда надарено, а възрастните започват да правят всичко възможно, за да го формират, по подобие на себе си, като средностатистически „верноподаник“ – послушен, аспонтанен, скучен и некреативен.
Друг основен белег в работата на Алис Милер, който заслужава нашето внимание, е използването и разгръщането на идеите на Зигмунд Фройд за несъзнаваното. Казано по най-опростен начин, несъзнаваното детерминира нашия така наречен „осъзнат“ живот и нещо повече, нашето поведение и естеството на отношенията ни със себе си и другите. От тази идея следва една друга Фройдианска идея, а именно: идеята за изтласкването. Отново най-кратко предадена, тя се състои в това, че непоносимото, ужасяващото, болезненото в преживяванията ни се изтласква в несъзнаваното. Всички тези изтласкани преживявания по един или друг начин се опитват да се проявят в живота ни под формата на различни повторения, за които не си даваме сметка и които в повечето случаи корумпират, рушат отношенията ни и развитието на нашата креативност в осмислянето на житейските ни случвания.
Практически на сцената на „психичното“ има безброй конфликти, противоречия, борби между различни психични тенденции, които се превръщат в болка. Когато не се осъзнае, тази болка остава вкопана в поведението и тялото ни. Но осъзнаването не е толкова лесно. То изисква преминаване през мъчително и честно преоткриване на личната ни история. Става дума за онази част от живота ни, която – тъкмо поради изтласкването – остава извън съзнанието ни и до която, преминавайки през много болка, ние постепенно успяваме да достигнем и да превърнем в думи и образи, тоест в истинска история. Този процес е съпроводен с много страх, но и с много ярост и много тъга. Назованите тук чувства пронизват драмата на преживените травми: унижения, неразбиране, изолация, самотност и редица други. Те никога не ни напускат, но ние постепенно разбираме, че трябва да се научим да живеем с тях, да не ги трансформираме с обратен знак и да не ги преповтаряме по отношение на другите. Което означава практически да приемем и осмислим истината за живота си. Именно и чак тогава истината отваря нови възможности пред живота ни, прави ни по-креативни, както по отношение на себе си, така и по отношение на взаимодействията ни с другите.
Същевременно познанието за нашата истинска и уникална история не може да остане само едно интелектуално, оценъчно отсъждане или постижение. За да има смисъл и ефект от него, необходимо е емоционалното му повторно преживяване. Само тогава бихме могли да се освободим от илюзиите и да направим истината за самите себе си по-малко непоносима. И когато това се случи – казва Алис Милер, – този процес на търсене и постигане на истината ни дарява с нови пространства на свобода, за преживяването на която си струва да се понесе изживяната при преоткриването ѝ болка.
Всичко това е възможно да стане в процеса на психотерапия или, според нас, ако се преминава през един по-честен, по-почтен, етичен и естетически обществен процес. Какво става, когато това не се случва? Авторът отговаря по категоричен начин на много места. Боим се и избягваме опасности, които някога в детството ни са били реални и са ни ужасявали, като например заплашителното мълчание на родителите ни или тяхната подозрителност за наличието на някакви наши „тайни занимания“, заради които бихме получили неодобрение и наказание. Или се страхуваме от манипулиране и подозираме, че другите се преструват, че ни разбират, но очакваме да се подиграят с чувствата ни и да ни заклеймят. Последното се случва не само в семейството, но и във всякакви институции, през които преминаваме в процеса на собственото ни развитие. Четейки Алис Милер, неминуемо достигаме до мисълта, че всички институции, причиняващи драмата на надареното дете, всъщност са бездария, въплъщения на бездарието, изпълнени със завист, и че тяхната единствена цел е да формират „достойни“ за тях индивиди.
За съжаление, надареното дете още от раждането си се сблъсква с бездарността. Това може да бъде бездарността на родителите, на техните родители, на учителите и възпитателите, и още по-нататък – на обществените просветители, на политиците, на съветващите ни как да живеем, на институциите и т.н., и т.н. Бездарността е най-опасният враг на надареността. Тя е или безогледно груба и жестока, или лицемерна, притворна, манипулативна, създаваща илюзорна реалност и нереалистични очаквания. Нейните отличници са послушните, пречупените от по-силните, отдаващите се на общоприетото, на предразсъдъците и демагогията. Бездарността е по дефиниция опортюнистична, триумфално нарцистична и изключително мразеща. Това практически е и възрастният, който не зачита чувствата на надареното дете в самия него, дълбоко капсулираното вътре в него самия надарено дете. Поради своята лицемерност, бездарността трудно се разпознава и често може да се тълкува като надареност. Тукашният човек, излизащ от тоталитаризма, години наред е преживявал и все така преживява специфична форма на подобна, иначе всеобщо срещана мимикрия. Виждаме как различни, малко- и голямоформатни лидери, непритежаващи никакви социални умения, никаква етика и провокиращи с вида си и най-елементарния естетически вкус, се представят и тълкуват като мъдри, интелигентни, хитри (в най-мекия случай), опитни държавници, покровители на културата, даже „човечни“ учители…
Все пак трябва да отбележим и важния пункт, че Алис Милер не „разцепва“ надареността от бездарността. Не строи разделителна стена помежду им. От нейната гледна точка всяко наранено и унизено надарено дете може да се превърне в бездарен палач на други, включително на своите собствени надарени деца. И всеки, с помощта на психотерапията или на самия себе си – ще добавим ние, – може да преоткрие собствената си надареност. Иска ми се да спомена, че книгата е изпълнена с много примери от практиката на Милер, но също и с примери от живота на гениални творци като Хенри Мур и особено Херман Хесе, които примери допринасят за достоверността на философията на Алис Милер.
Убеден съм, че самото четене на книгата е в състояние да изпълнява своя собствена терапевтична роля и тъкмо в това авторът ѝ провижда своята мисия.
Давид Иерохам 