Случай 1: Психоаналитичният театър*

*Текстът е написан за преводното издание на Издателска къща „КХ – Критика и Хуманизъм“ и Издателска къща „Стигмати“ на книгата на Зигмунд Фройд „Дора: Фрагмент от анализата на един случай на хистерия“ и публикуван през 2009 година като послеслов на Случай 1 от поредица „5-те случая на Зигмунд Фройд“. Оформление на корицата – Яна Левиева.

Психоаналитичният театър

Двама души стоят в една стая. Единият говори за себе си, за различни оплаквания, за различни преживявания и най-вече за отношенията си с другите. За другия се знае, че е компетентен точно по тези въпроси, но част от неговото знаене за ролята, която изпълнява, е, че това не е цялата истина. Изненадващото е, че компетентността му изисква и една голяма част „незнаене“ – несигурност, с която трябва да се справя, за да остава непрекъснато открит за новото и непознатото. Това е съвместно изследване и съвместно описание на преживявания, като „психичното“ и на двамата първоначално се смесва на една обща сцена и след това отново се откроява, но вече за всеки от участниците поотделно, и така се интегрира в мозайката на собствените им преживявания. Ние имаме опит за този процес още от раждането си и от най-ранните ни отношения, когато става обмен на „психично“ между майката и новороденото, който се вписва в развитието на индивида.

Тази взаимна рефлективност в заниманието „психотерапия“ е голямото откритие на психоанализата, което я откроява от другите методи за познание на човешкото – като медицина, философия, биология, психология, религия и т.н. Процесът e като че ли най-плодотворен, когато се осъществява в момента, „тук и сега“, и преминава през актуалните реакции и изразявания на участниците във връзка с това, което преживяват един за друг. По този повод един психоаналитик, Уилфрид Бион[1], казва: „Във всеки консултативен кабинет трябва да има двама доста уплашени хора: пациент и психотерапевт. Ако не са такива, човек се пита защо въобще се заемат да откриват онова, което всеки знае.“

Пространството между двете действащи лица прилича по-скоро на сцена, на която се разгръщат истории, произвеждат се монолози и диалози, интерпретации, които в хода на действието се променят, за да се създаде това, което оттук нататък ще се „присвои“ от пациента като „негова истинска история“. Напрегнатостта и тревожността на срещата са може би задължителните условия за търсене и откриване на неизвестното. Именно те, както и процесът на преодоляването им, са основните фигури участници в откриването или „изобретяването“, както някои предпочитат да казват, на психоанализата. Може би изглежда странно, че все така се интересуваме от нея, но тя продължава да е онази атмосфера, в която пребиваваме, живеем, развиваме се и умираме, независимо дали приемаме или не, осъзнаваме или не осъзнаваме това.

ДА БЪДЕШ ЗИГМУНД ФРОЙД

В тази книга той е в различни роли – и на автор, и на действащо лице, и на лечител, и на теоретик. Подобна е и перспективата, която заема в самата психоанализа и психотерапия. Същевременно, когато се интересуваме от някого, ние си го представяме в още повече роли, някои от тях са предимно социални, други – предимно психологични, трети са трансцендентни (Иисус Христос, Буда). Все пак ролите са неизбежна съдба на всекиго, включително и на Фройд, още повече, че с течение на времето той като че ли се е слял с откритието си. Заедно с това в текстовете си, и специално в този, той е изключително достъпен. Заради това ще си позволим да го поставим на сцената на психоаналитичния театър не само като автор, но и като персонаж. Все пак не бива да забравяме, че за него са правени филми, режисьор  на един от тях е Джон Хюстън, писани са текстове – от Стефан Цвайг, Ернст Джоунс, Томас Ман, даже Сартр. И все пак в този текст Фройд е преди всичко терапевт. Тъй като ни се иска да го видим като персонаж на сцена, ще кажем, че върху тази роля влияят и много други – на изследовател, писател, поданик на една империя, гражданин на Виена, съпруг, мъж, годеник, евреин, макар и без Бог, отхвърлян и отхвърлящ в името на професионалната и научна добросъвестност, страдащ заради лекарските си грешки и безпощаден към себе си анализатор, захласващ се в изкуствата и сънуващ, преследван, емигрант, учител, баща и т.н. Даваме си сметка, че това изброяване не е най-доброто, което му дължим. То може да го прави по-достъпен, но като че ли го отдалечава от концепциите му и от теорията. При опита за систематизиране на разбирането ни за него не можем да избегнем и обстоятелствата, които са предизвиквали ролевите превъплъщения и неизбежно са се отразявали в текстовете и в промените на концепциите му.

ПСИХОТЕРАПИЯТА КАТО КОНЦЕПЦИЯ

В текстовете на Фройд има две тенденции, които преживяваме и когато четем Фрагмент от анализата на един случай на хистерия. Едната е много лична. Тя е свързана с описание на работата му с пациента, което обаче неизбежно засяга  и собствената му психоанализа, или по-точно – анализата на неговите собствени преживявания. Втората – с обобщенията на фактите и изграждането на теория, което пък е свързано при Фройд именно с тези открития, направени при срещата със себе си и с пациента.

Тук ще направим отклонение и ще се върнем на това, какво представлява терапевтичният процес, състоящ се от начините на реагиране на двамата участници – терапевт и пациент.

Според нас съществуват две позиции, едната от които не би трябвало да се смята за психотерапия, но по някакъв начин винаги застава паралелно на другата и арогантно се позовава или на статистика, или на битова ефективност, или на религиозна екстазност и заклинателства. Другата, както отбелязахме – а за да бъде такава, е заслуга именно на Зигмунд Фройд, – е свързана с непрекъснато усилие да останем открити към собственото си незнаене, без да забравяме, че това е процес, свързан с психичната болка, която винаги съпровожда раздялата с познатото и навлизането в „другата“ територия на собствените ни неизвестности и несигурности.

Главното действащо лице при първата тенденция е терапевтът. Той е знаещият, опитният, мъдрият, който познава или поне не се изненадва от ситуацията на пациента, като я обяснява и търси логичното решение. Характерен пример за нея е случаят, когато терапевтът бодро препоръчва на пациента да се „стегне“, да мисли „позитивно“ или редовно да се вчесва с гребен, за да стимулира кръвообращението на кожата на главата с оглед предотвратяване на главоболие. Тук светът и човешката природа са ясни, няма нищо неочаквано, никакви „бели петна“ за изследване или изясняване. Това е и светът на психиатрията, която класифицира човешките преживявания в диагностични системи. Това са психологическите измервания – тестове, които са амбицирани да „предвиждат“ поведението ни или да ни казват коя работа, и даже коя позиция в номенклатурно-фирмената тукашна йерархия, е предназначена за нас. Цялото това паническо бягство в битовата осигуреност е съпроводено от отегчителни теоретизирания, които в крайна сметка създават представата, че човешкото съществуване пребивава в една предвидимост, а това е комфортно за изследователя и неговия господар, независимо как ще бъде наречен той. Присъща на тази позиция е и тезата, че адаптирането към средата е основна ценност, което ни лишава от всякакви творчески решения и от изконната за човешкото същество спонтанност.

[…]

Пълния текст четете в хартиеното издание.

[1] W. Bion, 1974, Brazilian Lectures 1, Rio de Janeiro: Imago Editora.