*Текстът е публикуван във Въпреки.
„Изкуството има терапевтична функция. Артистът твори, той сътворява и се развива. Творейки, човекът се развива по някакъв начин. Развива своето слово, своя поглед, своето разбиране, своята чувствителност. Този, който възприема, също е творец. Той възприема това, което артистът се опитва да изрази и да му каже, но го пресътворява и пречупва през собствения си опит”. Това казва в разговор за „въпреки.com” психиатърът, психотерапевт и преподавател по психодрама д-р Давид Иерохам.
И продължава: „Когато четем една книга, отидем на театър или на кино, ние по някакъв начин обогатяваме собствения си опит. Независимо даже дали филмът е глупав или не, ние казвайки – не, това не е в моя опит, ние пак имаме опит и възприемайки го, това вече е наш опит. И освен това, скрито казано, ние отивайки на театър или на опера ходим заради две неща. Рядко отиваме сами и след като излезем от театъра обичаме да седнем на кафе и малко да си побъбрим. А другото е, че дълбоко в себе си ние търсим да научим нещо повече за себе си и очакваме нещо да ни се подскаже от сцената. Така или иначе, четем книги, за да научим нещо повече за себе си. И това знание ни го подава артистът в най-широк смисъл, защото не си спомням кой на времето беше казал, че има писатели, които са като летци изпитатели. Ние се возим в пътнически самолет с не знам колко километра и всичко ни е сигурно. Има летци – изпитатели, които изпитват големите скорости и големите пространства, които ние не можем да си представим. Те работят за нас, за да се развиваме ние, така са и артистите.”, твърди Давид Иерохам.
Откъс от разговора с д-р Давид Иерохам можете да чуете тук
Разговаряме в неговия кабинет, където е поставил снимки и картини. Единият от фотосите е кадър от филма на Годар „До последен дъх” с Белмондо. Един филм, който беше знаков преди години за нашето поколение със съпротивата срещу догмите – политически и социални. Питаме го защо е поставил тези снимки и картини. „Стоя по цял ден в този кабинет, хората говорят и често се чувстваш безпомощен. И трябва да се подпреш на нещо. И се опираш в себе си, но от време на време ти трябва нещо, което харесваш. „До последен дъх” на Годар харесвам и си намерих тази снимка. Портретът на Фройд ми нарисува един пациент”, казва Иерохам. Питаме го защо се чувства безпомощен.
„Човек се чувства безпомощен много пъти в живота си.
Когато работиш с хора, чувстваш тяхната безпомощност. Потъваш в едни собствени мисли, собствени асоциации, асоциациите на другия, думите на другия. А те са безкрайни. И ти трябва нещо, някъде, където да се спреш. Защото ако погледнем от гледна точка на съществуването ни, на битието ни, то е безкрайно. И нашето присъствие, обаче, винаги има край. И образите възникват там, където свършват думите. Думите възникват, където има тишина. Където свършва мълчанието. И тогава се спира въображението, вътрешното мълчание, вътрешното размишление. И имаме нужда от това понякога, защото можем да се откъснем от реалността. Винаги има едно противоборство между нашата природа и културата, която ни ограничава. И слава Богу, защото иначе ще останем отнесени от стихията на въображението, откъснати от реалността. Или от реалността, която също може да бъде стихия, в която да се потопим и да не излезем. Натраплива, ограничаваща. Така, че трябва да има някакъв баланс. И понякога ти става скучно. Някой говори, говори едно и също и аз позаспивам. И поглеждаш някаква снимка и се хващаш за нещо. Тя възбужда някаква асоциация в теб. Виждаш нещо, виж какво хубаво небе имам аз”, засмива се Давид Иерохам и посочва небето, което се вижда през прозореца му.
Кабинетът му, въпреки че е на една централна софийска улица, е някак над суетата и градския шум. А какви са днес страховете на хората? „Не знам, мисля, че човекът не се е променил много от създаването си до ден днешен. Страховете са едни и същи – от библейските времена до сега. Това, обаче което ни съпровожда
не е точно страх, по-скоро е тревожност.
Психиатрите, психотерапевтите, философите за това говорят. Това не е обикновена емоция, защото страхът може да се сравни с – изпитвам радост, изпитвам страх, изпитвам тъга. Тревожността, както сега, така и винаги – това е по-скоро ужас. Става дума за ужас – ужас, който те разгражда, унищожава, убива, разчленява те и ти спираш да си една цялост, което е нашата мечта, все пак и да се приближаваме до целостта. Страхът е като че ли защита от този ужас”, казва психиатърът. А ние правим връзка със страха на някои хора от Истанбулската конвенция и тяхната яростна съпротива срещу нейното ратифициране. „И като че ли се страхуваме от това – и от конвенция, разбира се. От заговорници, които ще ни унищожат, променят и така нататък. Защото страхът е от конвенция, но ужасът е, че ще ни отнемат най-съкровени неща, които са вътре в нас и които ни правят така хора, които правят от човека – човек”, казва Давид Иерохам.
Питаме го как си обяснява страха от Истанбулската конвенция, която е нещо съвсем различно от катастрофичните опасения за нахлуване на някакви травестити. „Аз съм много за конвенцията. Мисля, че тя ще подобри живота ни, стига да се изпълняват нейните идеи. Но страхът от конвенцията – по целия свят съществува едно незнание. Нашият ум е склонен от всяко нещо да създава легенди, митове, да сътворява истории. И когато не сме достатъчно информирани, без знание какво сме, идва страхът и създаването на митология. За всяко нещо, което е вътре в нас и от което се страхуваме, нашият ум е способен да го проектира върху нещо, което е извън нас.
Най-големите наши опасения
интимно са свързани не само с пола – секса, но и с ролите, през които ние се изразяваме. Защото ние се изразяваме през роли. Ние функционираме през роли. Тези роли ние ги заучаваме, но те не са неподвижни, а ние непрекъснато ги развиваме съобразно културната среда. В ролите има и културна традиция, има и политика, има и социални елементи. И сексуалността – ние се раждаме, както казват и мъже, и жени, биологично ние се раждаме така. Но сексуалността ни преди да се установи някак си донякъде еднопосочно е много полиморфна. По принцип тя е полиморфна. Още децата забелязват половото различие. Те имат фантазии за това. Фройд говори за тези фантазии – кастрационният комплекс или момиченцето, което посреща тъгуването за това, което няма, пък друг има. В тийнейджърството търсим нашата идентичност, включително и полова идентичност, и се опитваме да я намерим. Опитваме се да я почувстваме, идва едно допълнително самоопределяне, което е съпроводено с много страхове, с много съмнения. И сме много чувствителни. Мъжът е много чувствителен, когато сексуалният му живот не върви, жената е винаги чувствителна, когато пък нейният живот не върви… И там се събират много фантазии. Много съмнения – дали съм истински мъж, първо се вглеждаме в тялото си – добре ли сме, мъж ли съм или жена? Вторият елемент е идентификацията – да приличаш на някой. Същевременно нещата, които не харесваме ги проектираме в другите. Но във всичко това има уязвимост. И хомофобията. Мисля, че Истанбулската конвенция, освен, че е насочена към оцеляване на семейството и в нея няма нищо за социалния пол и така нататък,
тя е насочена към хомофобията и правилно е насочена.
Хомофобията винаги е свързана с това, че ние проектираме някакви свои неуверености върху хомосексуалността – женската и мъжката, и т.н. И там стоварваме нашата омраза, биейки се със собствените си вътрешни конфликти. Между другото, като на мъж на мъж ще ти кажа, че мъжете, които чувстват в себе си по-голяма нежност и не са тези максимални „мачовци”, те са по-добри любовници. Жените го оценяват”, смее се Давид Иерохам, който няма нищо общо с представата ни за строги, сериозни, дори малко скудовати психиатри и психоаналитици, примери за които имаме и в българската ни практика. Които говорят като месии, едва ли не имащи директна топла връзка с православния Бог или този на психоанализата и психиатрията. Давид Иерохам съвсем не е такъв, той има чувство за ирония и самоирония, нещо важно за всеки човек.
И продължаваме с него разговора за Истанбулската конвенция: „И сега тук излиза една Истанбулска конвенция, която попада в една огромна липса на образование по отношение на сексуалността. Мъжът може да бъде в роля, той не престава да бъде мъж, ако бъде в домакинската роля в семейството. Или ако жената прави повече пари, а мъжът гледа децата. Това са социални роли. Хомосексуалните хора не са по-малко мъже от мъжете и по-малко жени от жените. Те са си мъже, но имат друга сексуална ориентация. Това е въпрос на следваща стъпка – те не престават да бъдат мъже. Не стават трети пол. А пък тези, които си сменят пола, те имат правото да се почувстват по-добре в другия пол. И това да го намериш, да си признаеш, се изисква много голяма смелост. Не всеки е способен на такова нещо. Основният проблем според мен е, че образованието свързано със сексуалността в България е пренебрегнато. Защото образованието – да образуваш нещо в някого, не е въпроса да му четеш лекции и да му говориш, че трябва да е толерантен в училище и така нататък, а се изисква да подкрепяш. Юношите да бъдат подкрепяни в своите неуверености, малките деца да бъдат подкрепяни в своите неуверености. И това е въпрос на образованието и всичко това пребивава тук в атмосферата на голям дефицит и липса на разбиране. Освен това
от най-високо място езикът е много корумпиран
в това отношение. Първите хора на държавата, когато се карат казват – ние трябва да седнем и да се разберем като мъже. Да, и някои жени го казват… Да се разберем по мъжки… Така сексизмът и липсата на най-най-елементарна чувствителност в това отношение липсва. И затова мисля, че Истанбулската конвенция е важна, като изключа всякакви политически и други неща, за които се говори масово и не искам да влизам в тях”, казва Давид Иерохам.
Питаме дали пътят е в образованието. Но психиатърът има по-различна представа за образование. „Всички говорят за образование, какво значи образование? И как си го представяме образованието? Представяме си го на чинове, като се държат лекции и някои задават въпроси. Някой някого убеждава. Мисля, че трябват по-други неща. Ти можеш да обучаваш хората на толерантност и да ги възпитаваш на толерантност, но първо трябва да ги обучаваш, че сме длъжни да бъдем справедливи. Че трябва да има справедливост, че не може да има безнаказаност, че трябва да има справедливост за всяко човешко същество. Че заслужава справедливо отношение. Толерантността е нещо, което сегашните критици на либерализма казват /понякога с основание/, че понякога толерантността също може да бъде диктат. Ти си длъжен да бъдеш толерантен. Преди всичко
ние сме длъжни да бъдем справедливи.
И като погледнем дълбоко в себе си да видим, че нашето общество се отнася към големи групи от хора, включително към цялата група на жените, по един несправедлив начин. Към цялата група на малцинствата се отнася по един несправедлив начин. Това не значи да казваш – аз много обичам циганите или евреите – те са най-умните на света. Става ти неудобно да гледаш. Защото изначално посочваш една разлика, която отграничава единия човек от другия човек. Ти си толерантен, а другият не знае какво да прави с това и потъва в земята от срам, дето се казва, защото не знае какво да прави. Аз мисля, че нещата трябва да бъдат по-дълбоки още в най-ранните отношения. Просто така да се събудим. Психотерапията не може веднага да започне да действа. Минава се определен период. Фройд казва, че психотерапията, психоанализата започва да работи, когато човек се научи да прави свободни асоциации.
Основното правило е да правиш свободни асоциации –
всичко, което ти идва наум. Но това е умение, с което не можеш веднага да започнеш всичко, което ти идва наум. И даже нещата, за които трудно говориш, веднага да ти изплуват и да започнеш да ги говориш. Екзистенциалната психотерапия казва, че човекът преди всичко трябва да се събуди. Да се събуди неговото чувство, че той присъства в собствения си живот. После да се работи със страховете му. Но първото е да се събуди чувството му на присъствие, на това, че той участва в живота си. Философите също говорят за философското събуждане. Мисля, че най-обикновените хора, това не е хубава дума, но и най-необразованите хора копаейки земята и те вадят големи истини и могат да ни научат. Не е задължително да си завършил Харвард – и те могат да те събудят. Една реплика на един човек срещнат случайно по пътя и тя може да те събуди. Дори съвсем обикновено нещо – по кой път си тръгнал и къде отиваш, и тя може да те събуди. И образованието – също, будителите те будят не само в класна стая, будителството е във всеки от нас, то трябва да бъде подсетено”, казва Давид Иерохам.
А какво разбира под събуждане? „Да погледнеш на нещо не по начина, по който винаги си гледал на него. В един момент да погледнеш на нещо извън стереотипа ти, по който гледаш на нещата. Да погледнеш на нещо и да се поставиш в един миг, да усетиш, че ти съществуваш и че това нещо при теб също съществува. Че то не е поставено като нещо монолитно, което не може да помръдне, а че то също има някакъв вътрешен живот, включително и нематериалните обекти”. Давид Иерохам е един от пионерите на психодрамата в България и преподавател в Нов български университет. Ето какво казва за психодрамата: „Ние сме в думите, но сме и в нашите действия. За да разберем един човек, ние чуваме неговите мисли, той ги споделя. Но в много от нещата, които прави, ти се губят. Ти трябва да си ги представиш. В една част от нещата в психотерапията ти си представяш от начина, по който човек се изразява пред теб, отношението, което той формира спрямо теб. И така се досещаш за начина, по който той общува изобщо със света. В психодрамата ти разбираш нещо за вътрешния му свят. Досещаш се за неговия вътрешен свят и отношенията между него като субект и вътрешните му обекти. Ние се взираме в нашите чувства, опитваме се пред нашите чувства да достигнем до неговите чувства. Опитваме се да бъдем отворени към неговите чувства да прекараме неговите чувства през нашия опит и така.
Психодрамата обаче идва на един по-късен етап
и стои малко самотна по отношение на другите психотерапевтични подходи – тя отваря сцената. Тя казва – до тук с обясненията, с думите, с езика, сега покажи. Ти говориш за отношенията ти с хората около теб, сега ги покажи. Отваря се сцена, в която човекът влиза все едно на своята вътрешна сцена. Влиза в света на своите представи. И той показва, тя по принцип е групов процес, но отваряйки сцената и вече там излиза някой, който взаимодейства през ролята, в която ти го поставяш. Ролята може да бъде всякаква, ролята на всякакво лице, на всякакво същество, което живее около теб, конкретно, неконкретно, ролята може и да бъде на Бог. И този човек вече влиза във всичките роли, които подрежда на сцената. Той може да се изрази през всичките неразвити, развити и малко развити и липсващи роли, през които се изразява. Това на него самия му дава съвсем друг поглед върху света.”, казва д-р Иерохам.
Той беше един от презентаторите, които представиха неотдавна книгата на Ървин Д. Ялом „Екзистенциална психотерапия” /изд. „Колибри”/. В книгата са разгледани основополагащи моменти на човешкото съществуване – смърт, свобода, изолация, безсмисленост. Самият Иерохам, който е започнал като лекар в психиатричната клиника в Карлуково, сподели за трудността преди промените да се снабдява с литература по своята специалност, което сега не така. Разказва как като ходил в Гърция си е вземал книги на Фройд на английски, които трябвало да крие при влизането си в България. „Нямаше достъп до книги и това беше дефектът на тоталитаризма и диктатурата. Той е в липсата на информираност, липсата на книги, липсата на идеи, които да обменяш и хората да обменят с теб. Не е в това, че има един вид сирене. Ние бяхме в едно комунистическо гето – и това беше големият дефицит за една категория хора”, казва д-р Иерохам.
Питаме го обаче дали според него сме свободни хора сега. „Свободата е нещо безкрайно, а безкрайното плаши. Истанбулската конвенция ще ни направи толкова свободни, че ние се плашим от това.
Свободата плаши, на нас ни трябват правила.
Под свобода някои разбират импулсивност, но тя не е свобода. Други – непринуденост, спонтанност. Да си спонтанен това значи да можеш да промениш някакви стари условия, да излезеш от конформизма си и да се възползваш от свободата, която те плаши, но ти въпреки това пристъпваш. Или пък при нови условия да влезеше да живееш в тях. Спонтанността е нещо творческо. Творецът е винаги спонтанен. Не можеш да бъдеш творец, ако си ограничен в тази вътрешна свобода, но не можеш да бъдеш и творец, ако си импулсивен. Така, че тук има едно деликатно равновесие. Наоколо има много плашещи неща в свободата, които ни карат да търсим своя господар. Той може да се яви в лицето на диктатора, в лицето на партията, на предметите, кариерата. Битът е господар на самия него. В човека е заложена диалогичността, вътрешният диалог, диалогът с другия, с Бога. Никога не сме сами. И сами като сме, никога не сме сами. И плашещите страни на свободата могат да се регулират през общуването, в диалога с другия, през съвместното изследване на проблематиката. Добре е за нашето психично развитие, за рамките на изследването на истината, водейки дебат, вслушвайки се един в друг, преставаме да се страхуваме от бездната на свободата, защото тя може да бъде и една бездна. И някак си започва търсене на общата ни спонтанност, не на тълпата, а на диференцираното общуване между различните индивиди. Това вече не е тълпа, а група”, убеден е д-р Давид Иерохам.
Текст и снимки: Стефан Джамбазов
Давид Иерохам 