Да почетем Фройд*

*Текстът е публикуван в kultura.bg на 6 май 2021 г.

Може да се каже, че почти цялата психотерапевтична система на мислене, а защо не и цялата култура, се ориентира спрямо Фройд, приемайки го тотално или с резерви, критично, или отхвърляйки го също така тотално. Днес се навършват 165 години от неговото рождение (6 май 1856 г.).

Веднага възникват два въпроса. Първият – необходимо ли е да се чете Фройд, а вторият е дали да се почита?

Фройд е роден през XIX век, починал е в самото начало на Втората световна война и е написал много текстове – книги, статии, писма, лекции, издадени като книги. За него също е писано много, както и за текстовете му, за живота му, за характера му, за поведението му, има даже пиеси и филми, има и романи, в които той е главен или почти главен герой. Писано е и против него, против идеите му, но, от друга страна, мисълта му продължава да вдъхновява, като поставените от него фундаментални тези и досега продължават да бъдат развивани от поколения психоаналитици, психиатри, психолози, психотерапевти, социални мислители, хуманитаристи и други. 

Може да се каже, че почти цялата психотерапевтична система на мислене, а защо не и цялата култура, се ориентира по отношение на него, приемайки го тотално или с резерви, критично, или отхвърляйки го също така тотално. От друга страна, с него се водят дискусии (задочно), поставят му се оценки, подиграват му се, обезценяват го или го идеализират.

Аз мисля, че това се дължи на факта, че Фройд е от тези откриватели, чиито открития са окупирали ежедневието ни, езика и умовете ни, така че използвайки ги, никога не мислим за техните откриватели. Когато говорим за Америка, ние не мислим за Колумб, а още по-малко за това, че е тръгнал да открие пътя към „Западна Индия” и не му се е вярвало, че е открил нов континент. Един поет е написал поема „В памет на Зигмунд Фройд”. Не съм я срещал на български, но има един пасаж, чийто смисъл според мен е, че: „… често е бъркал, и понякога е бил абсурден, за нас не е вече човек, а идеен климат, според който живеем различните си животи…”. Поетът е У. Х. Одън, труден поет. Фройд е труден като учен и по-лесен като писател. Някои автори казват, че той е открил интерпретацията. Мисля, че е пресилено, но след излизането на „Тълкуване на сънищата” през 1900 г. станало възможно, а и любопитно, литературните текстове да се тълкуват като сънища. В една лекция за Фройд, изнесена в Бирмингамския университет, се прави опит да се анализира „Макбет”. В един момент в пиесата Макбет има халюцинация. Една кама е насочена с дръжката напред към ръката му. В това време той събира кураж, за да убие стария крал и да завземе престола според предсказанието. От своя страна лейди Макбет го подтиква, като му казва, че трябва да бъде мъж, силен и решителен. Камата е типичен фройдиански фалически символ – дълъг предмет, наподобяващ пенис, но, от друга страна, е режеща, опасна, разсичаща и подходяща за „кастриране” на стария крал. Реално фалосът е сътворяващ, продуктивен и създаващ живот, но тук е пенис, който наранява и убива. За Фройд, за разлика от лейди Макбет, момчетата стават мъже, когато преодолеят в себе си ревността към бащата по отношение на майката, която искат да притежават. Само когато преодолеят тази ревност, те могат да бъдат мъже, способни да създават деца от други жени (извън семейството). Същевременно Макбет иска от лейди Макбет да го дари със синове, за да преодолее предсказанието, че няма да има наследник за трона, но това не се случва. В крайна сметка той не сътворява нищо и само погубва – първо приятелите си, после цяла Шотландия и накрая себе си. Питаме се всичко това дали е било мислено от Шекспир, или е само в главата на интерпретатора.

В „Тълкуване на сънищата” Фройд тълкува собствените си сънища. В това проличава честността и смелостта му, защото в една голяма част те са със сексуално съдържание, съдържат негови интимни мисли, завистта му, конкурентността му, разочарованията му. В тях той тълкува собственото си несъзнавано.

Фройд не е открил несъзнаваното. То е било тема на философите на XIX век – Шопенхауер, Ницше и други. Неговата заслуга обаче е, че той открива значението на несъзнаваното за живота ни и пътищата, по които то може да бъде изследвано. Днес всички говорим за несъзнаваното, то е в постоянно обръщение, особено при извинения и разкаяния. Всъщност, когато говорим за него, без да знаем какво говорим, го правим също несъзнавано.

Несъзнаваното се появява изненадващо, изниква внезапно, като че ли от засада. Появява се в грешките на езика, в сънищата, във внезапните забравяния, в остроумията и в психичните симптоми. Винаги е маскирано, преоблечено като нещо друго и затова изисква интерпретиране. Фройд създава психоаналитичната теория, за да могат интерпретациите да бъдат подкрепени, обосновани и най-важното – въплътени в един „здрав разум”. Вероятно поради тази причина теорията е свързана с индивидуалното развитие и с историческото развитие на човека и обществото. Проследявайки текстовете на Фройд – писмата му, записките му, се разбира, че неговите идеи не възникват умозрително, те се раждат постепенно въз основа на наблюденията му, преживяванията му и най-вече на практическата му работа с неговите пациенти. Това е пътят и на медицинското знание – първоначално наблюдение, търсене на лечение, изграждане на теория, приложение на новите теоретични знания в лечението, отново практика, наблюдение, обобщаване на новите данни и ново развитие на теорията, която да обясни новите факти и т.н. Фройд работи с пациенти с различна клинична психопатология, като тогава се търси активно по-успешен подход за лечението и разбирането на хистерията. Това е свързано със самото тогавашно развитие на медицината и най-вече на неврологията, която е била в подем. Хистеричните пациенти обаче са били париите на терапията. Прилагал се е хипнотичният метод на лечението с променлив успех и по-често твърде неуспешно при по-тежките клинични картини. Фройд работи с хистерични пациенти, изследвайки някои от идеите на предшествениците си – Шарко, Бернхайм, Бройер, но разликата е, че той се отказва от хипнотичния метод и започва да слуша техните думи и да се опитва да вниква по-дълбоко в техния текст. Естествено, легендата казва, че това е било нареждането на една от неговите пациентки, която му казала да замълчи и да остави да говори тя. Кабинетът на д-р Фройд става пространство, в което и пациентът, и терапевтът са хора, загрижени за това не толкова дали ще разберат другия, а дали ще бъдат разбрани от другия. Фройд подпомага процеса, като създава метода на свободните асоциации. Пациентът вече е любопитен и ангажиран не само с разказа си за възникването на симптомите или за травмата си, а и с контекстуализацията им именно през метода на свободните асоциации и през интерпретациите, които създават истинската картина на живота му, на отношенията с другите, със себе си, с терапевтичния процес, а и не на последно място, с психотерапевта.

[…]

5 май 2021 г.

Д-р Давид Иерохам е психиатър, психотерапевт, психодрама-терапевт. Преподавател в магистърската програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ на Нов български университет.

В текста са цитирани: З. Фройд и А. Фройд, Б.-А. Леви, Е. Голдман, Е. Рудинеску, Ж. Дерида, П. Ландман, Хр. Димитров, Т. Ogden, R. Wollheim, W. H. Auden.